Енергетик по професия, поет по душа - това е Димитър Костадинов Хараламбев. Роден е на 24 февруари 1940 година не в Русе, но на Дунава - в Попина, силистренското село с хубаво пристанище и още по-хубав хотел на брега. В училище бързо откриват таланта му да рисува и му възлагат да рисува карикатури за училищния стенвестник, придружени от кратки сатирични стихчета - също негови. В гимназията вече му поверявят издаването на стенвестника. Там се запознава с радиолюбители и това се оказва съдбова среща. Покрай тях пламва интересът му към електротехниката, който скоро се превръща в страст. Започва да чете ненаситно техническа литература и да купува радиоматериали. И теорията скоро се привръща в практика - първо сгобява собствен радиоприемник, а след това и магнетофон. Магнетофон - нещо изключително рязко в онези години в България! Така печели първото си значимо отличие - Златна значка от отложба за ученическо техническо творчество.
В казармата попада в школа на ракетно поделение и надгражда знанията си с тайните на слаботоковата техника. А след уволнението започва нова глава в живота му. Идва в Русе и започва работа втогавашната Захарна фабрика. Утвърждава се бързо, прави различни рационализации и дори едно изобретение. През 1973 година започва работа в ТЕЦ Запад, който още е в строеж, където също прави много рационализации.
Работата му носи удоволствие, но Димитър не забравя първата си творческа любов - словото.
„Стихотворенията, които пишех, бяха нещо като дневник на моят начин на мислене, по възникващите социални проблеми, които аз не можех напълно да преодолея. Те бяха не измислени, а изстрадани. Така разбрах, че най-лесно и бързо може да се опишат в моя стихотворна форма за по-вярно възприемане от другите хора. Не съм правил опит да ги издавам във времето , защото в тях няма нищо хвалебствено“, разказва той.
Днес енергетикът празнува 85-ата си годишнина, заобиколен от обичта на най-близките си. Продължава да си задава въпроси за човека, за истината, за вярата, за доброто... И да им отговаря в стихотворна форма - както винаги. Ето един такъв пример - писано преди 40 години стихотворение, което ще бъде актуално винаги:

Робот

Бял робот във черен рудник,
цял живот копах.
Мислих, мислих - до полуда - 
смисъла си не разбрах.
Сам научих да издирвам
истините златоносни.
Знаех как блага извират,
а до златото не се докоснах.
Рудата бе ничия.
Кирката бе чужда.
Добродушно май съм глупав?
Истини глупакът не може да открива.
Подарените пък го убиват.
Зле съм проектиран:
мъдростите мои,
търсени със лупа,
чезнат без устои.
Реч на глухи все държа.
Път на слепи все показвам.
Жито сея - друг го жъне...
Овце паса - друг ги стриже...
Вярвай ми Човеко:
бедния не мога да ограбя.
Правдата не мога да отричам.
Даже да ме смачкат - 
даже да умирам - 
тъй съм проектиран.
Обич търсих, правда чаках
и човешки плаках.
Аз, роботът...
Аз, глупакът...
Октомври 1985 година