Фотографията е изкуство, което разказва истории. 
Фотографията е среща на кръстовището между реалността, мига, любопитството, общата култура и въображението на автора.
Фотографията рисува цветната мозайка на живота, дори когато е черно-бяла. Или най-вече тогава. Защото за експресията и внушението се разчита не на цветните образи, а на цветната идея на автора.
Фотографията е и машина на времето - припомня какви сме били, какви промени са настъпили с нас и около нас, как са създадени например сградите, които следващите поколения приемат като даденост, все едно винаги са били на местата си. Или как се разрушават.
На тази памет е посветена специалната рубрика на „Утро“ - „Черно-бели мигове от цветната мозайка на живота“. В нея публикуваме интересни снимки на журналистът, автор на блестящи афоризми, изследовател на историята на Русе и общественик Хачик Лебикян, а той разказва тяхната история.

Някои фотоапарати могат да служат и за телефони. Дигитално откритие от началото на ХХI век

През 60-те и 70-те години на миналия век бумът на аналоговата фотография беше не по-малък от сегашната цифрова такава. Куцо и сакато снимаше под път на над път. Само че тогава визьорът на фотоапарата се  допираше до окото, а сега телефонът се отдалечава от окото. „Селфита“ се правеха на самоснимачка с апарат на статив.
Понеже желанията винаги са изпреварвали знанията и възможностите - и тогава всеки, който държеше фотоапарат, се мислеше за едва ли не художник-фотограф. Това е все едно всеки, който може да пише, да се смята за писател. Такива „специалисти“ влизаха в „Спортмага“ на Главната улица (сега „Фреш“), а по-късно - в  „Атлет“ (сега аптека „Астра“) срещу магазин „Русе“ (сега китайски магазин) и искаха да си купят фотолента „за „Смяна 8“.
Това бе най-разпространената марка съветски фотоапарати за начинаещи. Всички желаещи да се увековечат снимаха с тях. Само че ленти специално за тях нямаше, имаше тип „Лайка“, както и за всички фотоапарати, освен тези с широка лента. След като се „изщрака“ лентата, обикновено апаратът се носеше на Центалното фото, там изваждаха лентата, проявяваха я и копираха желаните „пози“ обикновено във формат 6/9. В началото картичките се изрязваха с „къдрав“ нож, после излезе модата на правият нож.
С голямо закъснение и за кратко време у нас се ползваха фотоапаратите „Полароид“ - почти моментално фото, но те не получиха голямо разпространение. Тези аналогови фотоапарати използват традиционни химически технологии за печат на снимки на хартия веднага след заснемането.
В предложените тук снимки, заснети от мен по класическия начин с фотоапарат „Зенит 3“ има хумор, закачка и ирония. Правени са в края на 60-те и началото на 70-те години. Всички те, разбира се, са режисирани, за да изразят авторовата идея. На тях са две деца и един възрастен мъж. Последният, случаен минувач, го помолих да застане пред един афиш, който беше залепен  на специалното табло. То беше на празното място на ул. „Г. Димитров“ („Борисова“) срещу тогавашния Рибен магазин. Днес на това място е кулинарният щанд „Михаел“. Не знам дали този достолепен мъж със  съвременен и днес каскет е решил преди повече от 50 години къде да се учи.
А двете деца днес трябва да са на по 65-70 години.
„Смелчагата“ пък с неимоверни усилия е успял да разтвори челюстите на бронзовия лъв от Паметника на свободата. Другото, по-малко момче със своето колелце го заснех на зелената площ на бул. „Цар Освободител“ (той и тогава - преди 1970 година така се наричаше) срещу Симовата мелница, пред пътеуказателна табела за София и Варна. Текста, който поставиха под снимката от редакцията на вестник „Дунавска правда“ гласеше: „Давай, юнак, още малко остава“. 
Към тази категория - хумор във фотографията мога да добавя и две плажни снимки. „Скици от плажа“ е от 1973 г. в Камчия. Възрастната курортистка на шезлонга, която спи с очила и отворена уста, но стиска чантичката си, е като в клещи между две млади тела.
„Само за мъже“ е от лятото на 1979 г. в Ахтопол. Момченцето, макар и с чаршаф, който не прикрива най-важното, се е ориентирало към правилната съблекалня. В началото на същата година излезе от печат романът на Богомил Райнов „Само за мъже“, така че заглавието дойде от само себе си. Снимката бе публикувана в списание „Отечество“. 

Хачик ЛЕБИКЯН