Никое представление не израства. Ако премине през един по-дълъг период на общуване с публиката, минава през много проблеми. Защото публиката, в голяма степен, започва да води спектакъла в някаква посока, изисква от актьорите определени неща. Когато те съзнават това, се пазят. Когато не го съзнават, не успяват да се опазят. Думите са на режисьора Николай Поляков пред БТА по повод 10-годишнината на „Олд Сейбрук и Последният страстен любовник“ от Уди Алън и Нийл Саймън в афиша на театър „София”. Събитието бе отбелязано на 12 февруари с торта и томбола за публиката. В края на спектакъла от сцената гръмна шампанско.
„И в двата случая става дума за почтеността в човешките отношения, за изневярата – с толкова различни средства, с които работят тези двама гиганти в драматургията. Те са всъщност и достатъчно близки като начин да постигат проникване в човешките взаимоотношения“, коментира Поляков. Допълва, че за десет години са се сменили доста актьори, предимно в пиесата на Уди Алън, родили са се няколко деца: „С всяка една промяна, представлението става или по-добро, или нещо губи. Но никога не е същото. Театърът е много привлекателна работа с това, че всяка вечер, на живо, се изправя пред публиката“.
В екипа на „Олд Сейбрук и Последният страстен любовник“ са Юлияна Войкова-Найман – сценограф, Ива Караманчева – хореограф, Огнян Костовски и Димитър Сарджев – видео, Матей Тодоров и Милена Сотирова – превод. Участват Лора Мутишева, Мила Банчева, Николай Димитров, Пламен Манасиев, Симона Халачева, Йоанна - Изабелла Върбанова, Владимир Матеев, Николай Антонов, Ангела Канева, Лилия Маравиля, Милена Живкова, Юлиян Рачков, Дария Симеонова.
Режисьорът Николай Поляков пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – на какво според него се дължи дълголетието на спектакъла и защо у нас Нийл Саймън е по-„издръжлив“ от Уди Алън, как гледа днес на работата си отпреди десет години и защо, както той казва, никое представление не израства.
Г-н Поляков, на комбинацията Уди Алън – Нийл Саймън ли се дължи дълголетието на спектакъла и интереса на публиката към него?
- Не. Дължи се на темата – и в едната пиеса, и в другата, тъй като става дума за едно и също нещо – за изконната човешка любов. Другата причина е не тази съвместна работа на двамата автори, а това, че те са двама от най-големите в американската драматургия.
Веднага трябва да кажа, че много по-лесно е на Нийл Саймън да издържи дългия 10-годишен път, защото неговата драматургия е някак по-близка до нашата. Уди Алън, с неговата необикновена парадоксалност, с която разполага теми, конфликти, герои, изисква една друга актьорска издръжливост. Мисля, че малко е трудно за театъра да издържи неговата драматургия десет години.
Десет години по-късно, как гледате на решението си да съберете двамата автори? Бихте ли го направил и днес?
- Да. Аз си харесвам идеята, тъй като и в двата случая става дума за почтеността в човешките отношения, за изневярата – с толкова различни средства, с които работят тези двама гиганти в драматургията. Те са всъщност и достатъчно близки като начин да постигат проникване в човешките взаимоотношения.
Как се разви този спектакъл? Израсна ли или си остана същият, както в началото?
- Не. Никое представление не израства. Всеки един спектакъл, който премине през един по-дълъг период на общуване с публиката, минава през много проблеми. Защото публиката, в голяма степен, започва да води спектакъла в някаква посока, изисква от актьорите определени неща. Когато те съзнават това, се пазят... Когато не го съзнават, не успяват да се опазят...
Разбирам и умората, когато тя настъпва у актьора. Аз продължавам да наблюдавам представлението... Те знаят това. Имам проблеми с това, че в тези десет години се наложи да заменяме доста актьори, предимно в пиесата на Уди Алън. Родиха се няколко деца по време на тези десет години...  (Усмихва се – бел. а.). Дойдоха нови актьори. Някои напуснаха, заминаха по други места. С всяка една промяна, представлението става или по-добро, или нещо губи. Но никога не е същото. Театърът е много привлекателна работа с това, че всяка вечер, на живо, се изправя пред публиката.
Така, както сте усмихнат, Ви питам с усмивка – колко още му давате на това представление?
- Това не знам. Директорът ще реши (Усмихва се – бел. а.). Виждам, че има публика...
Има една друга система – и тя е точно на тези американци, които ние представяме. Там има точно определен брой. Играят се примерно 25 спектакъла, по договор, и толкова. В това също има нещо добро и справедливо – по отношение на положения труд.
Тук, при нас, има една друга прелест в работата на актьорите – как преодоляват и себе си, и времето, в което се намират... Защото, за тези десет години, ако си помислим, какво ни се случи, колко неща ни минаха през главата... Всичко това има и своето отражение в театралните процеси.

Автор – Даниел ДимитровОператор – Борислав БориславовМонтаж – Валя Ковачева