Черно-бели мигове от цветната мозайка на живота

Фотографията е изкуство, което разказва истории.
Фотографията е среща на кръстовището между реалността, мига, любопитството, общата култура и въображението на автора.
Фотографията рисува цветната мозайка на живота, дори когато е черно-бяла. Или най-вече тогава. Защото за експресията и внушението се разчита не на цветните образи, а на цветната идея на автора.
Фотографията е и машина на времето - припомня какви сме били, какви промени са настъпили с нас и около нас, как са създадени например сградите, които следващите поколения приемат като даденост, все едно винаги са били на местата си. Или как се разрушават.
На тази памет е посветена специалната рубрика на „Утро“ - „Черно-бели мигове от цветната мозайка на живота“. В нея публикуваме интересни снимки на журналистът, автор на блестящи афоризми, изследовател на историята на Русе и общественик Хачик Лебикян, а той разказва тяхната история.
Днес публикуваме три снимки от ателието на на именития скулптор Никола Терзиев-Кольо Желязото.

Хачик ЛЕБИКЯН
За мен Никола Терзиев е това, което са за русенци Константин Илиев, Добрин Петков, Илия Темков, Пенка Маринова, Николай Здравков, Кирил Кръстев, Васил Арнаудов, Петьо Парчето, Кирил Станчев, Петър Попов, Слави Шкаров, Васил Попилиев или Диди Димчев. Всеки от тях е артист в своя занаят и духът им завинаги вграден в нашия град. И ако музиката и превъплъщенията в роли умират с изпълнението им, ако картините стоят затворени във фондовете на галериите, скулптурите денонощно и вечно са на показ в публичните пространства. Така те са подложени на постоянната оценка на много поколения. Всяко от тях гледа различно и преоткрива нещо за себе си. За добро или зло, ние, русенци, имаме една скулптура на повече от век и всички следващи творци, дори и да не искат, трябва да се съобразяват със статуята на Свободата, изработена от Арнолдо Цоки. Тази изящна фигура, превърнала се в символ на Русе, от висотата на своето местоположение има право да задава и високите критерии на всички следващи творци.
Свидетел съм как стотици и хиляди посетители на Пантеона на възрожденците възприемат фигурите на осемте жени - символичните скърбящи майки и алегоричните скулптури - Робство, Скръб, Възраждане и Свобода. Самият Пантеон не се приема еднозначно, особено критични към него са старите русенци заради съборената църква „Всех Святих“.
Но всички без изключение се възхищават от каменните жени и казват, че това е най-стойностното нещо в Пантеона
Терзиев сподели с мен своите терзания при изработването на статуите, изобразяващи четири състояния на българския народ.
Тези фигури, които в подкуполнотото пространство са поставени над човешкия ръст, вече изработени, не се харесват на самия  Майстор. След безсънни нощи му хрумва идеята да им махне стъпалата.
„Фигурите литнаха в пространството“, ми каза с усмивка Кольо Желязото много години по-късно.
Питал съм го чия е била идеята на мястото на църквата да се построи Пантеон, който някои оприличават на турска баня.
„Предполагам, че инициативата е държавна. Пенчо Кубадински възложил на известните архитекти Никола Николов и Данаил Кънев да образуват колектив, казал им да извикат Кольо Желязото. Аз изработих каменните скулптури, а Димитър Бойков и графикът Борислав Стоев направиха релефите на дървеното пано. Работихме повече от три години. Наистина, куполът го има в арабската архитектура от дълбока древност. Но Микеланджело също го е използвал в църквата „Св. Петър“. Който не познава историята, само той може да говори глупости. Куполът и забития пилон са основните елементи на архитектурата. Да се говори, че църквата „Всех Святих“ е представлявала кой знае каква архитектурна ценност, не е вярно. Тя не блестеше с нищо, нито скъпоценни стенописи имаше, тавана й беше от летви. Беше една сиромашка църквица, но не биваше да се събаря.“   
Никола Терзиев
особено цени своето първо произведение - „Копачката“, която беше преместена пред Художествената галерия
Тя е неговият летящ старт в изкуството - лауреат на Световния младежки фестивал в Москва през 1957 г., когато е на 30 години. Следват награди от Съюза на художниците - „Иван Лазаров“, ордени „Кирил и Методий“, „Червено знаме“, „Народна република България“, лауреат на Димитровска награда, заслужил художник, почетен гражданин на Русе.
Питал съм го приема ли наградите като признание на неговия талант.
„Не. Тежат ми, яд ме е. Имам чувства на срам и потиснатост заради Димитровската награда. През целия си живот никога не съм обичал комунистите. Уважавах Пенчо Кубадински, защото не знаех всичките му мръсотии. Преди 1944 г. родителите ми бяха ятаци и той се е крил у дома в Разград. С мен се държеше добре. По времето на кмета Димитър Аврамов ми възложиха да изработя паметник на войводата Панайот Хитов. Две години работих над него, много книги за живота му прочетох, много музеи посетих. Държавната комисия по скулптура към СБХ одобри проекта от глина. Изработиха макет в мащаб 1:1, от който се прави гипсовия модел за бронзовата отливка. Но работата по проекта спря. През 1985 г. Пенчо Кубадински, който се смяташе за познавач на българската история, пожелал да види макета в реалното пространство пред Художествената галерия.
При вече приет от комисии проект, пред местните партийни величия той започнал да прави забележки
Не одобрил мустаците и потурите на Хитов, искал да се скъси пушката и да се сложи в пояса още един пищов. След три години Държавна комисия ми възложи да направя вариант на одобрения проект, като взема предвид забележките на Кубадински. Донесоха макета в ателието ми, но аз не го и пипнах. През пролетта на 1989 г. бай Пенчо пак ме посети, огледа макета, зацъка и каза доволен: „Е, това вече е друго“.  Дойде 10 ноември и вече на никого не му е до нови паметници. Няма и пари. Макетът се разруши.“
Роденият в Русе Никола Терзиев след Разград живее с родителите си в София. Там в квартирата им се укривал антифашистът Дянко Стефанов. Край Русе на лобното му място имаше паметник, а в центъра на града - и улица на негово име.
„Беше красив момък, със зелени очи. Той не беше комунист, а добър и благороден младеж. Като секретар на ОК на БКП и нелегален го застреляха на 27 години. Бях юноша и помня, че беше голям идеалист.
Бай Василе, казваше на баща ми, съветските хора нямат бръчки, защото победиха капитализма
И Свилен Русев се е крил у дома. Загина в сражение край Дупница. Това бяха чисти и подлъгани младежи. Партизански паметници не съм правил с изключение на един бюст в Пет могили, край Раднево и на поп Андрей.“
На въпроса ми как да се постъпи с тоталитарните паметници, Кольо Желязото беше категорично против  тяхното събаряне, а да се съберат на някакво общинско място.
„Толкова могъл скулпторът, толкова направил. Нека той да си носи срама и кръста. Бях в едно от журитата, което приемаше паметника на Ленин в Русе на скулптора  Борис Караджа. В изказването си казах, че това, което ни предлага е една глава, един балтон, един панталон и ... нищо друго. Няма нито тяло, нито човек. Борис Караджа побесня и ме намрази този човек, лека му пръст. А паметника на Георги Димитров пред Операта го видях чак когато го монтираха. Борис Гондов ми каза: „Коле,  какво можех да направя за 20 дни. Това е огромна фигура, но имах партийно поръчение. Прав си, отговорих, но няма да търсят Партията пред историята, а тебе ще търсят.“
Творбите на Никола Терзиев, които могат да се видят в Русе, са: паметникът на Стефан Караджа (в съавторство с Георги Радулов), главата на Захари Стоянов в Парка на възрожденците, на Гоце Делчев на едноименния булевард.
Особено тъгуваше Майстора за бронзовата статуя на Райчо Николов, който е преплувал с кратунки Дунава през Кримската война. Тя бе една от първите, откраднати след демократичните промени.  
Навярно всевиждащият поглед на Кольо Желязото няма да пропусне да види от отвъдното паметника на Васил Левски зад Пантеона, изработен от неговия ученик Даниел Кънчев.