Пламен Монев е роден в Свищов и е отраснал в село Кривина, а след завършване на Националната художествена академия „Николай Павлович“ - София живее и работи в Русе. Много от жителите на Кривина пазят спомена за него като за достоен, всеотдаен и честен човек, от години заслужил дълбокото им уважение. За родната си Кривина Пламен Монев приживе успя да възстанови част от иконите в църквата „Света Троица“ през 2010 г. при гостуването на патриарх Неофит (тогава русенски митрополит) в селото, както и да изработи и дари иконите за гробищния параклис „Св. Архангел Михаил“ през 2013 г.
Той бе изключително надарен художник, носител на множество национални и международни награди, който с таланта и трудолюбието си е представил родното си село Кривина и Русе на различни по мащаб форуми и е допринесъл изключително много за популярността и престижа им у нас и в чужбина.     
Изявяваше се в областта на рисунката, графиката, акварела, живописта, илюстрацията и др. Негови творби се намират в галерии и частни колекции в Полша, Румъния, Гърция, Великобритания, Естония, Латвия, Литва, Беларус, Швейцария, Норвегия, Германия, Холандия, Франция, Япония, Канада и САЩ. Живя и работи в Русе. 
Почина внезапно на 30 януари 2016 г. в родното си село Кривина.
През 2016 г. Дружество на художниците в Русе учреди ежегодна награда „За дръзновение“ на името на Пламен Монев в знак на почит и уважение към таланта и творчеството му.
От 2017 г. графичният кабинет в Национално училище по изкуствата „Проф. Веселин Стоянов“ - Русе, където Пламен Монев дари своята печатарска преса и възпита стотици ученици, носи неговото име. 
През 2017 г. Пламен Монев е удостоен посмъртно със званието „Почетен гражданин на Русе“, а през 2024 г. стана „Почетен гражданин на община Ценово“, област Русе.
Публикуваме с незначителни промени и съкращения словото на съпругата му Камелия Монева, озаглавено „В памет на един забележителен художник“ и произнесено на посмъртната изложба в Русенската художествена галерия през 2017 г. по повод 60-ата годишнината от рождението на Пламен Монев. Текстът е специално предоставен на „Утро“, заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

Антиномичността* винаги ме е съпътствала, но тази вечер ме е връхлетяла със страшна сила, защото колкото ми е мъчно за Пламен, толкова и се радвам, че се сбъдна мечтата му да напълни голяма зала на спомените за своята годишнина със свои приятели, със свои почитатели. Случаят е такъв, че предполага и изисква дори да бъдат казани някои от най-значимите неща, които са оказали влияние върху него през годините. 
Началото, разбира се, е в семейството на достойни, добри, честни и трудолюбиви хора, като се започне от прадядо му Мони и прабаба му Сребра и се стигне до баща му, също Мони, и майка му Екатерина. Приятелите му от детството познават тези хора, а пък самите те с пълна сила са провокирали въображението му с различни забавни и много опасни игри, с отглеждането на гълъби, със скоковете от моста над Янтра и, разбира се, с преплуването на Дунава. Пламен преплува Дунава и на отсрещния бряг ги намират румънски рибари. И ето какво ми разказа: „Като видях бялата рокля на майка ми да се ветрее на катерчето, което идва да ни прибере, разбрах какъв голям бой ме чака“. После наистина си получава заслуженото.
Баща му не е съгласен Пламен да се отделя и да отива в Художествената гимназия в Казанлък, но майка му, уверена, че синът й има талант, надделява. Отиват заедно на приемните изпити и го приемат, а после издържа с отличие и изпитите за специалност „Графика“ в Академията. На нея днес дължим
многобройните му изложби, които достойно биха стоели в която и да е престижна галерия в света
В гимназията той става любим ученик на своя преподавател Илия Балкански, брат на големия български художник Ненко Балкански, женен за правнучката на Баба Тонка. В академията има късмета да бъде в класа на проф. Галилей Симеонов, потресаващия филм за когото сигурно сте гледали, и става негов любим студент. Със състудента си и най-близък приятел Станимир Видев от Пловдив са явление в академията заради изключителния си талант. Подготвят кандидат-студенти, които влизат наред с тези на професорите. Били са символ на свободния талант в онова несвободно време. После Пламен имаше моменти на пропадания, от които обратното завръщане беше мъчително и трудно, да не кажа почти невъзможно. Но винаги е оцелявал, спасяваше го любимата му работа, рисуването, а мисля, че и любовта.
За да опиша адекватно това, което се случваше с него, би трябвало да се изразя поетично, просто такава е природата ми, и да кажа, че той заля с горещата лава на своя вулкан, с огромни лавини от милост, от нежност и страст пространствата, които искаше да опитоми, и хората, с които се срещаше и завладяваше.
Всичко това като в някакъв японски ескиз - дишащият вулкан и натрупаният отгоре сняг
(ето че антиномичността се появи отново). Ако приемем, че изкуството е безкраен бряг, който всеки художник иска да достигне и да превземе, то Пламен се устреми към него с бясната скорост на мощна стихийна вълна, идваща от средата на чисто, невинно, ювенилно море. Той се стопи в хилядолетния безмълвен пясък и остави в гърдите му една от най-фините бели следи, които някога е приемал.
Мисля, че на земната карта, не географската, разбира се, а тази на духа, където няма часови пояси и времеви разлики, където няма значение дали духът идва от древността, средновековието или модерните XX и XXI век, където няма значение дали си от страната на изгряващото или залязващото слънце или от село Кривина в България, където Янтра се влива в Дунава. Там, на тази карта, Пламен остави своя категоричен отпечатък с много нерв, с много талант, с много любов и много светлина. Тази светлина не е отразена, а е 
истинската негова вътрешна светлина, която струи от всяка линия в рисунките и от всяка мазка в платната му
Има и нещо друго, много важно за него, и това е, че той беше вярващ човек, православен. До любимия свой художник Рембранд, най-великият за всички времена, слагаше наравно Андрей Рубльов. За него един от върховете в световната живопис беше иконата от ХV век Рубльовата Троица. В семейството аз се занимавах с богословските текстове и с богословие на иконата, не той. Той просто купуваше книгите и ми ги подаряваше. Интересното е обаче, че когато започнахме веднъж да обсъждаме Рубльовата Троица, той безпогрешно позна кой кой е от трите привидно еднакви ангела, т.е. кой е Бог Отец, кой е Светият Дух и кой е Иисус Христос. Аз бях изумена, защото това е коствало години размисъл на много учени, философи и богослови. Казах му: „Добре, ти как разбра?“, а той ми отговори, че за него това е очевидно. Тогава прозрях, че той е носител на онази наследена от архаичната ни памет чувствителност за Истината с голямо И, която е Иисус Христос; за Бог Създател на всичко видимо и невидимо и че той беше съработник, съзидател и сътворец в един процес, който не беше само негов. Той осъзнаваше, че никой човек не е направил нищо, за да се роди и да има талант.
Вярваше, че талантът е дар от Бог, който художникът трябва да претворява с благодарност
Както мидата, която ревниво пази своя бисер, умножава архаичната прастара седефена красота, за да я върне обратна на света. Да, може да изчезват галактики, може да угасват звезди, но човешката душа е безсмъртна! Затова вярвам, че Пламен е с нас сега и се радва на случващото се!
Бих искала да благодаря на толкова институции, на толкова хора, а на всички вас, които сте тук и с чисто човешкото си присъствие показвате своето уважение към Пламен и творчеството му, искрено благодаря и поклон!
* Антиномия е термин, възприет от различни науки за обозначаването на някакво противоречие, било на фундаментално, било на конкретно ниво. При това противоречащите си гледни точки са еднакво доказуеми по логичен път.

Светлината от картата на духа

Заимствам тези думи от съпругата на Пламен Монев Камелия. А го познавах от тридесет години преди смъртта да ни го отнеме. Нелепо! Тъпо! Гадно!
За своя приятел, друг известен художник - Кольо Карамфилов, Пламко, както му виках, казваше, че сякаш е бил свещица, която Господ с едно духване е загасил. Та дали е вулканична лава или остава за мен един неугасим пламък на свещица, той си остава непреходен, нека да не употребявам други думи.
Покрай него откривах светове, мечти, образи. Дългогодишното ни приятелство мина през толкова перипетии... Просто животът ни събра - двама опиянени от живота, чието его бе безмерно и несъизмеримо с нищо. 
Не можех да повярвам, че е починал точно по време на лов, което бе любимо за него време, най-вече защото оставаше сред природата сам със себе си! Само дни преди това той, художникът, човекът с други духовни измерения, отново ми бе помогнал да избълбукам от мизерията. Вместо аз, който се пънех в ролята си на преуспяващ бизнесмен, да му помагам, ставаше точно обратното.
Имах честта да представя една от авторските му изложби. И въпреки че го засегнах, въпреки нелицеприятните думи, Пламен не се разсърди, поне външно не показа нищо подобно. Такъв си и остана до края - опрощаващ човешките слабости, помагащ даже и материално!
Няколкото негови картини и графики, които имам, ми напомнят постоянно за него. Вярвам, че - както казваше друга една негова приятелка - поетесата и журналистка Нели Пигулева, „Господ си го е прибрал, защото спешно е имал нужда от художник!“. Знам също, че днес, девет години откакто го няма, е пусто и скучно без него.

Красимир Г. КЪНЧЕВ