През 1988 г, когато Русе вече е в задушливата примка на румънския хлор, русенските художници протестират. Правят изложба в галерията с разтърсващи картини и пластики, а двама от тях - Антоний Софев и Върбан Христов опаковат вече загиналите дървета по улица „Славянска“. Причина за преждевременната смърт и на дърветата е хлорът. Тогава двамата художници купуват от завод в Бяла полиетилен - полупрозрачен и жълтеникав, какъвто е цветът на отровния газ. По скритите клони и стебла нареждат надуваеми пъстри пеперуди, птички и още дребни животинки, за да напомнят, че с обгазяването се убива тази пъстрота на природата. Това през 88-ма е първият подобен протест с интервенция в градската среда. Към онова време се връщаме в разговора с Върбан Христов.

- В Русе години наред имаше проблем: той идваше от северната страна на Дунава и ни задушаваше, в буквалния смисъл на думата, с хлор и хлоропроизводни, заради налудничавите идеи на Елена Чаушеску - съпруга на генералния секретар на Комунистическата партия на Румъния Николае Чаушеску, да има гигантски химически комбинат точно в Гюргево. Да погледнем към това време и към протестите на русенските художници. 
- Аз съм свидетел на хлорните обгазявания, върнах се в Русе през 1971 година и бях тук до 1983 година. После заминах за София една година, а през декември 1985 година заминах за Франция. Когато заминах за там, всички тези проблеми с мръсния въздух или протести - макар до 1985 година да нямаше никакви протести - всички тези проблеми изчезнаха за мен в личен план. Отидох на брега на океана на чист въздух и забравих за тези неща. После, през годините, които следваха, аз се връщах редовно в Русе, но пропуснах тази протестна еко изложба. Не бях тук и не участвах, казаха ми. Но пристигнах през месец декември 1988 година и Антоний Софев - моят приятел, с който сме учили при бай Киро /Кирил Станчев - б.а./, ми сподели: 
„Абе имам една идея: да вземем и да опаковаме в знак на протест дърветата по „Славянска“, които бяха изсъхнали и умрели от хлора!“
„Ок - казвам - страхотна идея!“. Хванахме се двамата, отидохме в град Бяла и купихме полиетиленови чаршафи на едни жълтеникави рула. Купихме и надуваеми играчки: пеперудки, зайчета и други такива. Намерихме много тел, клещи и ножици. Облякохме се, беше зима и тъкмо беше започнал да вали сняг. Жените от „Паркстрой“ режеха дърветата в началото на „Славянска“ и садяха нови, млади дръвчета. Обаче ние започнахме опаковането на тези дървета с полиетилена и с едни цветни топки отгоре, а вътре между кората и полиетилена слагахме тези пеперудки, зайчета и гущерчета. Станаха едни опаковани дървета по цялата поредица от Спортния магазин чак до „Севастопол“. Беше много интересно! Аз се бях облякъл с военна шуба, намерих и си сложих и една малко офицерска митничарска шапка, бях с черна брада. Тончо и той - с една превръзка на главата и яке. Катерим се по дърветата, завързваме, стягаме и режем. Хората минават и всичко за тях е някакси нормално, защото ме виждат с някаква офицерска униформа: „Другарю офицер, какво правите тука?“. Викам: „Вижте какво, опаковаме дърветата, а тази акция се нарича „Повикана пролет“. Бяхме ангажирали и Вальо Русев от телевизията да снима с една тежка камера, има цяло филмче от 45 минути.
Това беше нашата акция в протест към замърсяването на въздуха в Русе
през 1988 година, след изложбата на художниците, която също беше посветена на мръсния въздух. Не съм я виждал и не знам какво точно е било направено там. Но интересното беше, че на тази изложба, която беше през лятото, имаше книга за реакции и хората пишеха много неща в нея. После, на края на изложбата, тази книга изчезна, някой я прибра - разбира се, прибраха я службите. Друго, което беше интересно: аз вече бях във Франция и малко не ми пукаше, но спомням си, че тук властите бяха изпратили Сашо Антонов, който работеше в „Дунавска правда“ - той ме познаваше - да ме попрепита: „Какво правите, защо го правите, как го правите?“ и т.н. Ние обаче си пеем песента: че това е против замърсяването, това са старите умрели дървета, ще има нови и т.н. Мина много нормално. След два дни Тончо /Авноний Софев - б.а./ ми се обади: „Абе тук кореспондентът на „Работническо дело“ ни вика на среща в Дома на българо-съветската дружба“. „Добре - казвам - ще отидем на срещата“. В тази сграда беше Чайната, сега тя е частна. Качихме се в кабинета на някакъв чичко, много строг и съзерцателен. „Седнете тук сега, каква е тази работа, защо го правите това нещо, каква е целта на това?“. Тончо си е по-мълчалив, на мен обаче много-много не ми пукаше и ги натресох едни: за замърсяването, за реакцията на гражданите, за свободата на словото...
- През 1988 година?
- Да, декември месец, но аз бях вече във Франция - даже мисля, че имах вече и френски паспорт. Това ми даваше известна свобода да се изразявам и да не ми пука много-много. Преди не беше така,
трябваше да внимаваш какво говориш и какви последствия ще има това - имаш семейство, жена и деца
имаш родители и прародители. На мен не ми пукаше много, защото се освободих от тази тягостна сила да не казваш нещата. То аз си ги казвах много и преди де, но също така аз произхождам от едно кулашко семейство - моят дядо и моят прадядо са били хора, които са работили земите си и които са имали имоти, направени от двете им ръце. Те не са влизали в кооперативното стопанство, били са кулаци, така че моето досие беше ясно. Срещата с кореспондента на „Работническо дело“ беше много любопитна.
- И какво се случи с дърветата?
- Дърветата останаха така може би месец, никой не ги бутна. После, с времето, тук откраднаха една пеперудка, там дръпнаха полиетилена... Но това беше един от първите хепънинги, и то целенасочен. И ние искахме да дадем някакъв принос за чистотата на въздуха, от който страдаха хората от години.
Но пак подчертавам: идеята беше на Антоний
Той направи и няколко произведения в тази екологична насока, например голямата картина, която е в Екомузея, пак беше от тази серия. 
- Колко страшна беше Държавна сигурност за художниците, хората на изкуството и за другите -  обикновените хора, които пък са нямали никакъв досег с нея?
- Ние сме имали досег с Държавна сигурност. Аз съм свидетел на това и знам много неща, виждал съм и съм предусещал много неща, пък и хората си говореха - знаеше се кой какъв е. Беше много любопитно, че Групата на русенските художници беше точно срещу входа на милицията на ул. „Черно море“. Аз съм имал много интересни проблеми с органите: например през 1982 година не ме пуснаха да отида до Полша, забраниха ми и не ми дадоха паспорта. На моята колежка дадоха паспорта, а на мен - не. Едно човече зад едно гише ми каза: „На вас не ви се разрешава да пътувате до Полша!“. Беше 1982 година, август месец.
- В социалистическа Полша?
- Да. Обаче през 1982 година започна да се надига „Солидарност“. Попитах човечето зад гишето
защо на колежката ми се разрешава, а на мен - не
„Аз не мога да ви кажа, елате в понеделник, началникът ще ви каже“. Отивам в понеделник, чакам, влизам и питам: каква е разликата между мен и колежката ми, че на нея й се разрешава да пътува, а на мен - не? Говоря много любезно, а началникът ми казва: „Сега не мога да ви обясня, елате другия понеделник“. Да, трети понеделник! На четвъртия понеделник вече не отидох и реших сам да се оправям...
- Ако сега трябва да протестираш, срещу какво ще протестираш?
- О, ами аз никога не съм спирал да протестирам срещу ксенофобията, расизма, омразата към другите хора и нетолерантността. Имам някаква представа за света, тоест едно желание той да бъде такъв, но не винаги се получава. Протестирал съм срещу корупцията, а в еко протестите винаги съм бил пръв и начело - така беше и в самото начало, когато тук се създаваше СДС. Имах големи надежди и продължавам да ги имам, продължавам да ги имам! 
- Въпреки всичко?
- Въпреки всичко! Забелязвам, че тук, в България, също има много, много ценни хора, но липсата на гражданско общество просто не им дава възможност да се изявяват, защото всичко се потушава в самата си основа. Един от големите проблеми според мен е липсата на гражданско общество - тази свобода на сдружаването е убита в България. Във Франция не е така - само в моя окръг има 700 асоциации. Има и закон от 1901 година, че богатството е в многообразието на обществото. Тук игнорираме гражданското общество и то няма такава сила, каквато трябва да има. 
- Но ти не губиш надежда?
- Не, аз не губя надежда, честно! Далеч съм от тази позиция да кажа, че всички са глупаци и не стават. Стават, стават хората, има много ценни хора - видях ги например със съпричастието им към Украйна и съм страхотно изненадан! Има и добри хора.

Ася ПЕНЧЕВА, БНР-Русе