Уловени мигове - няма как да избягаме от това клише, когато говорим за фотографията. А и няма нужда, защото като повечето клишета и то може да е поизтъркано, но е изключително точно. Днес, когато милиарди смартфони по света правят милиони снимки всяка секунда и всичко е автоматично - от фокусирането до баланса на цветовете, като че ли забравяме, че фотографията е не просто запазване на лица, спомени и впечатления.
Фотографията е изкуство, което разказва истории. Важен е ракурсът, важна е светлината, важена е замисълът.
Фотографията е машина на времето - припомня какви сме били, какви промени са настъпили с нас и около нас, как са създадени например сградите, които следващите поколения приемат като даденост, все едно винаги са били на местата си. Или как се разрушават.
 Фотографията рисува цветната мозайка на живота, дори когато е черно-бяла. Или най-вече тогава. Защото за експресията и внушението се разчита не на цветните образи, а на цветната идея на автора.
Един от авторите с идеи е Хачик Лебикян, познат като журналист, краевед с добросъвестни и задълбочени изследвания върху различни аспекти от историята на Русе, автор на стотици находчиви афоризми.
Но всичко тръгва от фотографията. Тя разпалва плодотворното му творческо любопитство, което той не спира да обогатява.
В специалната рубрика на „Утро“, озаглавена „Черно-бели мигове от цветната мозайка на живота“, ще ви срещнем с малка част от богатия архив на Хачик Лебикян, в който той грижливо съхранява уловени мигове-истории и исторически мигове. Всяка снимка ще бъде придружена от разказ от първо лице - кога е направена, как, къде...
Публикуваните във вестника снимки ще бъдат показани и в самостоятелна изложба в Художествената галерия в Русе.
Хачик Лебикян и по-малкият му брат Едварт се     занимават с фотография от ранна детска възраст. Баща им Тавит има най-различни фотоапарати, на които се учат да снимаме, а по-късно - и да проявяват фотоленти и да копират снимки. След време той им купува  8-милиметрова кинокамера „Eumig“ и двамата братя стават и кинолюбители.
„Правех семейни снимки когато ходехме на Текето с автобус, на Образцов чифлик с влак, на разходки с кораби по Дунава до Моста и Ряхово. Започнах да забелязвам, че професионалистите правят друг вид снимки, които са интересни не само за тези, които са тях, но и на широката публика. Снимките, заснети на Олимпийски игри, на световните конкурси Интерпресфото за фотожурналисти, бяха уловени мигове, истинско изкуство. Говорим за годините на аналоговата фотография, която коренно се различава като техника от цифровата. Но художествените качества на снимките не отстъпваха на съвременните, при това без всякаква допълнителна обработка“, разказва Хачик Лебикян. 
Първият съвременен фотоапарат, с който започва да снима, е „Beirette“ от ГДР, с който прави снимки в училище, а после си купува „Зенит“ и „Praktica“. През 1971, 1972 и 1976 г. е удостоен с грамоти в кинолюбителските  прегледи и диплом в Националния конкурс на самодейното фото- и киноизкуство. През 2016 и 2018 г. печели награди във фотоконкурсите „Запази духа на Русе“ от русенското Дружество на журналистите към СБЖ. И това е съвсем малка част от заслужените признания за труда и таланта му.

Още един рунд

През живота си никога не съм играл бокс и не съм влизал в боксов салон. Интересът ми като зрител на  този спорт се появи още като дете, когато гледах актьора Олег Стриженов във филма „Мексиканецът“ по разказ на Джек Лондон. Той, в ролята на мексикански революционер, се боксираше с най-силните професионалисти, за да се набавят пари за революцията. Тогава бях убеден, че човек се бие,за да защити една праведлива кауза.
В началото на 60-те години на миналия век в Русе имаше един равностоен и силен отбор по бокс в „А“ група. Звезди (които тогава не се наричаха така, разбира се) в него бяха майсторът на спорта и любимец на русенската публика Силви Николов (участвал като чернокож боксьор в българския игрален филм на Людмил Кирков „Последният рунд“ през 1961 г.), братя Гарвалови, екзотичния Таманго (по името на героя от едноименния нашумял тогава филм) и др. Дългогодишен старши треньор на отбора беше Янко Боянов - един добър и честен човек. По-късно научих, че той е внук на Янко Боянов, който е участвал в четата на Христо Ботев и в 5-а дружина на Българското опълчение. Ходех редовно на техните мачове, които зиме се играеха в Спортната зала на Захарния завод, а лете - на стадиончето за ръчни игри зад Градския стадион, което събориха преди 30 години. Точно там направих тази сполучлива снимка една лятна вечер на 1969 г., на която са запечатани треньорът Янко Боянов и боксьорът Захари Петров. Тази снимка беше публикувана в окръжния вестник  „Дунавска правда“ през същата година.
Тогава се разчу, че Окръжният център за фотопропаганда, фотоизкуство и фотообслужване (имаше такава институция) събира снимки от фотолюбители за градска изложба. Ръководител беше Стоян Михайлов Ц брат на обичания актьор Климент Михайлов. Там работеше и Мария Теофилова - вероятно като отговорен редактор. Този център тогава временно се помещаваше в блок „Некрасов“ на ул. „Борисова“ (тогава „Георги Димитров“), а на следващата година се премести в новопостроената сграда с широки и удобни помещения до тогавашното кино „Москва“. Сега там има адвокатски кантори. Точно в тези лаборатории са правени моите снимки (и не само моите) с размери 30х40 см. В домашни условия трудно могат да се откопират. Изложбата беше подредена в Малката зала на ул. „Борисова“ 6. За моя приятна изненада на първото си участие през 1970 г. получих Поощрителна награда.

Хачик ЛЕБИКЯН