Част от архивите на Драган Цанков, стотици документи, хиляди листи от един огромен архивен масив, днес се съхраняват във фонд номер 11 на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ /НБКМ/ в София. Воден от неизбежната „треска“ на проучвателя, в продължение на години и по силата на професионалната си насоченост, имам съприкосновението с какви ли не мисли и писания на този активен деятел на новата ни история.
Със съжаление установих, че за много от деянията му редица публикации от националната ни история услужливо премълчава, преиначава или е предимно негативно настроена в преценките и съжденията си. Най-тревожното обаче, поне за мен като историк и изследовател, е регионалното мълчание, мълчанието на краеведите, на местните специалисти-историци. Не можех да повярвам на очите си, когато, четейки десетки статии и писания, се натъквах на едно, меко казано, немарливо отношение. Литература и библиография в стари и по-съвременни изследвания разказват за какво ли не, за кого ли не, но името на Драган К. Цанков, на членовете на фамилията му, ако щете дори на роднините по първа линия, се премълчава упорито.
Какво е това? Местен лъжепатриотизъм, исторически нихилизъм или политическа конюнктура?
Фактите обаче в това отношение са безмилостни. Но, всяко нещо по реда си...
Не случайно в хранилището на Българския исторически архив в националната ни библиотека веднага, един след друг, фигурират сигнатурите на архивите на Драган Цанков и този на неговия най-близък, макар и непряк родственик и съпартиец, търновецът Александър К. Людсканов. Неговият зет, съпруг на единствената дъщеря Недялка от брака му с Радка Попстанчова-Цанкова, съхранява всяко листче, всяка визитка и писъмце до Драган Цанков, които са се озовали по различни поводи в семейството. Фонд 12, опис 1, в 63 архивни единици съдържа днес над четири хиляди листа и десетки фотографии. Обработени и инвентаризирани от старшия библиотекар на отдела Виктория Тилева. Дигитализирани и публикувани! Само да има кой да се зарови, да чете, да си прави изводите и да пише. Едва ли ще съм само аз. Но едно богатство стои почти непокътнато.
В реда на такива мисли ми идва на ум, че никак не е излишна, а дори е необходима и съответната статистика. Само един бегъл преглед показва, че
в повече от 50 документа името на Драган Цанков е споменато над 90 пъти
За съжаление близо 17 документа са главно телеграми или бележки върху визитки със съболезнования за кончината на този патриарх на миналото ни. Други от тях са пък за сватбата на Людсканов с дъщеря му Недялка, или за участието на сина им Константин във фронтовите действия и раняването му.
Също толкова документа са изпратени и от либерали от Русенския район или касаят въпроси от неговото минало и настояще. Как да не обърна внимание на толкова ценни сведения, като в 86 различни материала са дадени подробности по различни избори, почти всички от които главно за региона на Русенско, Свищовско, Беленско, Търновско, отсъстват единствено от Тутракан и Разград, за което сигурно има комплексни субективни и обективни причини. Успях с изключително любезното съдействие на хората от отдела на БИА в НБКМ да получа сканирани копия от близо 70 документа с над 200 страници. Наистина се покайвам! Малко е навярно, но за толкова ми стигнаха средствата. Невъзможно е да обхвана всичко, но обещавам, че ще се постарая и никак, ама съвсем никак
няма да се обидя за допълнения, за корекции, за сведения по цитираните факти и личности! Моля ви за такива!
Все пак кой е зетят, съпругът на единствената дъщеря на Драган Цанков - Недялка?
Това е роденият в Търново на 3 (по н. ст. 15) март 1854 г. Александър Кочов (или Николов) Людсканов. Той едно от шестте деца на търновския търговец Кочо Людсканов и родената през 1824 г. също в Търново Мариола Хаджи Славчова (х. Паскалева)
Випускник на Робърт колеж в Цариград, където учението му през 1870-1875 г. е богато документирано, той впоследствие учи и в Новоросийския университет в Одеса. Прекъсва следването си след началото на Руско-турската война, по време на която сътрудничи на руските войски като преводач в щаба на генерал Скобелев. През 1879-1880 работи в дипломатическото представителство, като втори секретар в българското агентство в Цариград и в Министерството на външните работи и вероизповеданията.
След въвеждането на Режима на пълномощията от княз Батенберг, на чийто режим активно се противопоставя, заминава за Париж, където завършва през 1884 г. право. Завръща се в България и започва работа като адвокат и журналист.  
Освен по линия на униатството и католицизма
връзката му с Драган Цанков датира и от времето на съвместната им работа в агенството в Цариград
От Цариград на 4 януари 1880 последният пише на жена си Рада: „... Нямам слугиня... Имам една баба, но ти знаеш, колко съм махнаджия..., знаеш, че аз на ден сто пъти трябва да заповядвам, а пък бабата я съжалявам, тъй щото съм се намъчил, затуй гледай по-скоро да дойдеш..., а сега, без тебе, аз не мога да държа момиче при толкоз хайдемаци, които имам в агентството...“.
Явно сред тогавашните „хаймани“ от цариградското агенство попада и Александър Людсканов, но отношението към неговия патрон не му попречва да ухажва дъщеря му. „О времена, о нрави“! Във Виена, където минавайки пътем за учението си в Париж,
той надзирава през 1882 г. младото момиче Недялка в пансиона
и в знак за уважение към него му подарява снимката си с баща й, където е застанал прав до него във фотоателието на Карастоянов в София.
От брака си Недялка и Александър имат две деца, Рада, родена на 16 октомври 1885 г., и Константин, роден на 24 декември 1886 г. Убеден русофил, Александър Людсканов дава сина си да учи в руско кадетско училище. Останал твърде рано вдовец, Драган Цанков продължава с опеката над дъщеря си, която вече семейна и с две деца, често гостува в дома му с цялото си домочадие. Една интересна снимка, най-вероятно от периода преди началото на новия ХХ век, разкрива идиличната атмосфера в софийската градина на Цанков. Кръстената на баба си, поотрасналата вече внучка Рада седи между него и баща си Александър, а „тийнейджърът“ Константин с кадетската си униформа и ботуши гледа съсредоточено в обектива.
Когато през 1901 г. Константин става на 15 години, дядо Цанков извършва един доста странен акт. Стресиран в продължение на дълги години от липсата на наследник от мъжки пол, той
предприема действия, които не се случват често в тогавашното общество
С указ на княз Фердинанд Драган Цанков предава фамилното си име на внука си Константин, който започва да се именува Константин Александров Людсканов-Цанков. През Първата световна война младежът се сражава като ротмистър от руската армия и е ранен. След войната се посвещава на дипломатическата дейност.
Позволявам се да предам малко по-обширни данни за членовете на това семейство, защото след смъртта на Драган Цанков през 1911 г., в навечерието на войните, ясно изпъква ролята на Ал. Людсканов в българското общество и най-вече сред либералите.
Интересни сведения за един от неговите кореспонденти от град Бяла
дадоха краеведите Н. Лицов и Д. Колев. Парашкев (или още Параскев) Хаджиламбев е един от синовете на хаджи Ламби Добрев - заможен и влиятелен търговец и „манифактурист“ в Бяла от втората половина на XIX в., който почива през 1911 г. Освен с търговия се занимава и с политика. В края на XIX и началото на XX в. е част от Народната партия в Бяла заедно с Ефтим Георгиев, Колю Пашкунов, Игнат Гецов и др. Избран е за кмет (1903-1904) от същата партия (в. „Вечна опозиция“, бр. 16/10.09.1903). Няколко години по-късно е избран за депутат от Беленска околия в XV-то Обикновено народно събрание (1911-1913) като представител на Прогресивно-либералната партия (цанковисти) заедно с народняците Георги Губиделников и Ефтим Георгиев.
Независимо от трагичния край за България през световната война на 10 май 1919 г. той пише на Ал. Людсканов, че е ангажиран със заплащането на такса от 100 лева за Административния съд, където е заведено дело на Минчо Коларов. Независимо от тази обстановка той се мъчи да вреди с помощта на Людсканов брат си Живко за чиновник, „контрольор“ в София. Още тогава беленският кореспондент изказва сериозна загриженост от надигането на земеделци и социалисти. „Какво става с този много очакван мир понеже утиваме вече в ляво с кабинетите си то мислите ли че утиваме добре но ази според нашият край както утиват тия земледелци и широките ни ще излезем на добър край от едно късо време брожението е почти за земледелци и социалисти“ (предавам дословно текста-б.а.).
Нека така да се изразя -
още по-нахален е в своите искания кореспондентът му от Русе Димитър Ботев
от ул. „Сливница“. Все през същата 1919 г., но в края на м. юли, той се жалва, че след 17 годишна служба в кантората на Земеделската банка, явно по политически причини, напуска след отпуската си, но назначението му е забавено „...защото след като аз подадох заявление в министерството за инспектор, такива бидоха назначени трима нови. Ето защо, моля Ви да ми дадете това да знам и, ако пречките за финансов инспектор са непреодолими, то моля Ви да се потрудите да бъда назначен за директор в някой от по-малките клонове на Народната Банка. В Земеделската прослужих 17 пълни години, от които като началник в разни клонове служих 12 години. При това, моля Ви, нека това назначение да стане колкото се може по-скоро, преди изборите, поради причините, които по-горе Ви изложих...“.
Не стига, че той стига дори да разпорежда, но и не се свени да изказва някои мисли по развитието на политическата обстановка в Русенско. „...Не останах доволен от дейността на нашите приятели из русенско за изборите и ако работите така отидат още няколко дена, страх ме е, че няма да получим нито един мандат. Демократите развиват голяма дейност: Гр. Василев (явно става дума за изявеният член на Демократическата партия Григор Василев Гьорев) с автомобил обикалял русенско. Още по-добре са социалистите изобщо...“.
Е, как и тогава, как е и сега!? Навсякъде мила родна картинка на подмазвачи и на използвачи. Дори и след катастрофите, българският кокал е все още с още с доста месце.