Роден е през месец май 1847 година в Цариград, в семейство на потомствени българи. Учи в българско училище при черквата „Свeти Стефан“ в османската столица, след което продължава образованието си в Белградската гимназия и в богословското училище на остров Халки. Приема монашество през 1872 година и служи като дякон при Иларион Макариополски. Отново продължава образованието си в Мюнхен, Лайпциг и Хайделберг. След завръщането си в България (1884) е протосингел на митрополит Григорий Доростолски и Червенски. След смъртта на последния е избран за Доростоло-Червенски митрополит, на която длъжност остава до края на живота си. Духовен наставник на княз Борис Търновски. Това е Доростоло-Червенският митрополит Василий, от чиято кончина днес се навършват 98 години. Предлагаме ви със съкращения очерка на Борис Маринов, публикуван в сайта Двери на православието - dveri.bg. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

Вторият по ред Доростоло-Червенски митрополит на възстановилата през 1870 г. самостоятелния си живот Българска православна църква се ражда със светското име Васил Михайлов през лятото на 1847 г. в древния Константинопол - столица и сърце на някогашната Османска империя. Принадлежи към семейство на занаятчия-кожухар - преселник от търновското село Малък Чифлик. Основното си образование получава в българското училище при храма „Св. Стефан“ на Златния рог, след което от 1861 до 1865 г. се обучава в Белградската гимназия. Преждевременно завърнал се от Сърбия вследствие от приетия през 1865 г. закон, че в гимназията не могат да се обучават чужденци, от октомври 1865 г. той изучава гръцки - отново в българското училище в османската столица, а през есента на 1866 г. постъпва във висшата Богословска школа на Вселенска патриаршия на о-в Халки. Завършва я блестящо през лятото на 1872 г., като на 27 юни с.г. е постриган в монашество и е ръкоположен в йеродяконския чин. И двете събития стават в „Св. Стефан“ - люлката и живата памет на възраждащата се Българска църква.
Дългото, паметно и всеотдайно църковно служение на новия монах и клирик на Екзархията започва като архидякон на един от нейните строители - Макариополския епископ Иларион, който през същата година е определен за пръв български Търновски митрополит и с когото той е духовно свързан още от 1861 г., когато е канонарх на храма „Св. Стефан“ и помощник на неговия председател, който е не друг, а именно Иларион Макариополски. От същото време датира и познанството му с неговия духовен старец и пръв екзархийски Доростоло-Червенски митрополит Григорий (Немцов).
След кончината на митрополит Иларион (16 юни 1875 г.), раздялата с когото преживява много тежко, той 
се отправя към Русе - центъра на епархията, с която му предстои да свърже целия си оставащ съзнателен живот
От 1875 до 1879 г. той завежда канцеларията на митрополията като личен секретар на митрополит Григорий. През юни 1879 г. със средства, подсигурени лично от епархийския си архиерей, йеродякон Василий отпътува за Германия, където в продължение на пет години ще изучава философия и богословие: три години в Мюнхен и Лайпциг и две в Хайделберг, където се и дипломира. Завръща се в свободната си родина на 30 декември 1884 г. като доктор по философия на престижния както сега, така и тогава Хайделбергски университет.
Завършил по наистина впечатляващ начин образованието си, в началото на 1885 г. младият клирик е ръкоположен от своя духовен старец за йеромонах, а не след дълго е удостоен с архимандритското достойнство и е назначен за протосингел на Доростоло-Червенска епархия, какъвто остава до блажената кончина на митрополит Григорий (16 декември 1898).
Интересен епизод от служението му през този период е изборът (27 януари 1891 г.) и утвърждаването му (24 март 1891 г.) като Софийски митрополит. Високия пост, на който е избран, обаче той не приема, за да остане верен на своя духовен старец и да продължи да му помага в управлението и съдбините на Доростоло-Червенската епархия.
В писмо от 27 март 1891 г. до екзарх Йосиф I архимандрит Василий обяснява, че след като веднъж устно е отказал избора си и отказът му не е бил приет, вместо което му е било дадено време да го обмисли, „подир повторно здраво и строго обмисляне имам чест благопочтително да заявя на Ваше Блаженство, че
по никой начин не мога да се съглася да се натоваря с този непоносим за мене товар
като моля... най-покорно да благоволите и уважите това мое окончателно заявление... Като имам предвид любвеобилното сърце на началството си, лаская се да вярвам, че няма да се вмени за тежък грях тази моя постъпка и че ще ми се даде възможност да остана и занапред под благоразположението на многоуважаемото мое висше духовно началство“.
По-различна версия за този отказ представя личният дневник на екзарха, според когото зад това действие на архимандрит Василий да поеме Софийската епархия стоял всъщност замисъл на митрополит Григорий самият той да поеме столичната катедра, а да остави на Василий Доростоло-Червенската, „която ще дойде повече по вкуса му като [на] човек, който обича спокойствието си“. Дали тези подозрения са били оправдани, или не, можем единствено да гадаем. Онова, което в случая е достойно за отбелязване, е, че по този начин архимандрит Василий изпълнява едно от най-важните изисквания на монашеското звание - за послушание и преданост към личността и волята на духовния наставник, с когото монахът е свързан в отеческо-синовни отношения, нарушаването на които е противно не само на обикновения общочовешки морал, но и на утвърдената от векове монашеска традиция на Църквата.
Всъщност
предаността му към неговия старец е нещо, с което Василий очевидно е добре известен
В надгробното си слово за него, в деня на неговото опело, Софийският митрополит (и бъдещ Български екзарх) Стефан казва: „...Дядо Василий бе образец на коректност, точност и деликатност. Той бе скромен, послушен на дълга си, твърд като скала воин на поста си... Дядо Василий бе признателен на своя именит учител. Признателността той бе довел в своя живот до култ. Тази признателност му даде сили да се откаже от Софийската катедра, за да остане верен и буден страж на Доростоло-Червенската катедра...“. Казаното се потвърждава и от самия Василий, който в частен разговор с акад. Михаил Арнаудов веднъж споделя: „...Исках да остана при стареца, за да му изкажа с нещо признателността си, като му бъда помощник“.
Точността изисква да се каже, че всъщност екзарх Йосиф има планове за младия духовник още много преди софийския митрополитски избор, когато през пролетта на 1886 г. той влиза във вижданията му за бъдещ Пловдивски митрополит. Отново в своя дневник, под дата 26 април 1886 г., екзархът отбелязва: „Днес изпратих Хранов с частно писмо до Симеона [Варненско-Преславски] и Григория [Доростоло-Червенски] да им разкаже възгледите ми касателно устройството [на] Пловдивската и Старозагорската епархии... Писах на Григория да позволи на арх[им]. Василий да дойде... да го видя. За Пловдивската мисля Василий“.
Желанието на екзарха да види по-скоро архимандрит Василий като митрополит ще се повтори
и по-късно - малко преди провеждането на споменатия софийски избор, когато на 24 ноември 1888 г. той отбелязва по отношение на вече пет години вдовстващата Софийска епархия следното: „...Единственият и най-лесен път... е да представят, според устава, лист от кандидати, от които да се избере с надежда Василий“. Поредно ярко свидетелство за качествата, проявявани още в онова време от бъдещия Доростоло-Червенски митрополит.
Друг интересен епизод от служението на архимандрит Василий в този период е свързан със съдбините колкото на Църквата, толкова и на тогавашната държава. В 1895 г. той съпровожда Търновския митрополит Климент (Друмев) в Петербург като част от делегацията, изпратена при император Николай II да договори признаването на новия български владетел княз Фердинанд Сакскобургготски от Русия. Проведените по време на това посещение разговори и поставеното от императора ясно и категорично условие българският престолонаследник да премине в православната вяра едва ли са били без връзка и с определянето на архимандрит Василий за
духовен наставник на княз Борис Търновски
Изказано е предположение, че самото решение е взето на 31 януари 1896 г. - два дни преди миропомазването на престолонаследника - на официален обяд в двореца, в присъствието на екзарха и на митрополит Григорий: „...Безспорно пътят до това миропомазване е безкрайно труден, но Григорий го извървява достойно и дипломатично, а финалът на тази негова дейност е следният: „В понеделник на 29 януари в 4 часа Негово Блаженство Екзархът, придружен от св. Доростолския и Червенски митрополит Григорий... в дворцови каляски, се отправи за Двореца... В сряда, 31 януари, часът 9 вечерта в чест на Негово Блаженство Българския екзарх Йосиф I се даде в Двореца обед, на който имаха честта да присъстват: Министър председателят д-р Константин Стоилов, Негово Високопреосвещенство Доростолският и Червенски митрополит Григорий...“. Вероятно точно на тази забележителна среща дядо Григорий, знаейки качествата на своя протосингел, аргументирано препоръчва, а Фердинанд възприема архимандрит Василий за духовен възпитател на първородния си син“.
Още едно безспорно признание, до което водят колкото влиянието и съветите на особено близкия с княз Фердинанд митрополит Григорий, толкова и личните качества на младия архимандрит, под чието ръководство и наставничество бъдещият български цар израства като добър християнин, пословично известен с набожността си, със своята скромност и с освободеното си от всяка ненужна парадност поведение при публичните си изяви - въпреки царствения си произход и своето най-високо положение начело на държавата.
След кончината на митрополит Григорий в края на 1898 г. Св. Синод определя за наместник и временно управляващ Доростоло-Червенската епархия - до провеждането на избор за нов архиерей - Търновския митрополит Климент (Друмев). Самият избор се провежда на 11 април 1899 г., като кандидатите за нов митрополит са архимандрит Василий, бившият Скопски митрополит Теодосий и Брегалничкият епископ Антим - същият, който през 1891 г. бе получил най-много гласове след архимандрит Василий на избора за Софийски митрополит и който две години по-късно ще наследи в Търново митрополит Климент. И в тази достойна компания обаче доверието на избирателите се оказва на страната на архимандрит Василий,
спечелил гласовете на всичките общо 24 епархийски избиратели
Единодушие, оценено и от Св. Синод, който на 4 май 1899 г. официално го посочва за нов Доростоло-Червенски митрополит. Така на 18 юли 1899 г. в „Св. Стефан“ на Златния рог е извършена и неговата епископска хиротония, а на 14 август с.г. той е тържествено посрещнат в своя вече престолен град Русе, за да поеме архипастирските грижи за Доростоло-Червенската епархия, начело на която ще остане до края на дните си.
След повече 27-годишно високоотговорно и доброплодно архиерейско служение Високопреосвещеният Василий се упокоява в Господа в Русе, на 24 януари 1927 г., рано сутринта, а е погребан на 27 януари, четвъртък - в притвора на храма „Всех Святих“. Интересни подробности, свидетелстващи за любовта и за високото уважение, които си е спечелил приживе и на които се е радвал владиката, дава официалното съобщение за изпращането му в неговия последен земен път, където четем: „Опелото завърши в 11 ч. и 10 мин. сутринта... В 1 ч. и 30 мин. тялото на блаженопочившия йерарх бе положено в притвора на храма „Всех Святих“ от лявата страна. От дясната страна в същия притвор почива митрополит Григорий Доростоло-Червенски, учител и предшественик на покойния митрополит Василий. Гробът бе отрупан с венци. Целият град взе участие в траурното шествие. Всички учреждения и магазини не работеха. Даже дребните занаятчии и индустриалци по собствено желание прекратиха в 11 ч. сутринта работа, та всеки да може с мисълта си да вземе участие в скръбта на Българската църква и народ и да си спомни идеалите, на които покойният митрополит неуморно е служил“.
По-късно, след конфискуването на храма „Всех Святих“ от българската държава чрез преминаването му към русенския Градски народен съвет (1964-1965 г.), през 1975 г. тленните останки на владиката, заедно с тленните останки на другите двама, положени там Доростоло-Червенски архиереи - Григорий и Михаил, са извадени и препогребани в притвора на днешния катедрален храм „Света Троица“. По-късно там е погребан и Доростоло-Червенският митрополит Софроний.
И накрая, но не на последно място - митрополит Василий остава в историята на Православната ни църква като 
един от нейните архиереи с най-сериозно и отговорно отношение към въпросите на духовното образование и на църковната просвета
- както в управляваната от него епархия, така и въобще в цялата ни Църква. Сам получил най-високо за времето си образование, той всячески насърчава издигането на равнището на клира и на духовно-просветния живот в епархията си, като полага постоянни грижи и за богословското и духовното образование в страната. Важно свидетелство за този аспект от дейността му са думите на акад. прот. д-р Стефан Цанков, произнесени на неговото опело: „Българската Църква и народ губят един от най-големите труженици в полето на духовното просвещение... От очите на всички почти е скрита голямата му заслуга за духовната просвета. Дядо Василий винаги бе пръв, когато се касаеше за създаване на огнища и намиране средства за просвета. Той взема най-живо участие в превода на св. Библия на български език. Той владееше древните класически езици, славянски език и литературния български език и положи дългогодишен труд, като член на духовната комисия, за превода на тази света книга. Но станеше ли нужда да се издадат и други по-малки книги, той пръв спомагаше за осъществяването й...“.