Ние позволяваме хора като Тартюф да управляват живота ни – по един или друг начин, в един или друг аспект – политически, обществен, междуличностен. И ние се подчиняваме на тези хора, без да знаем, че им се подчиняваме. Това казва пред БТА режисьорката Лилия Абаджиева по повод премиерата на „Тартюф“ в Малък градски театър „Зад канала“.
Относно мащабите на лицемерието, тя цитира Гьоте: „Човек е все така несъвършен, както в първия си ден“. Мисля, че с нищо не са се променили тези мащаби на лицемерието в нашето общество – и в политически, и в обществен, и в личностен план. Ние вече нямаме тези философии. Сега, в това време на нищожни величия, единственият философ, на когото се опираме, е изкуственият интелект. Всеки е богоподобен, всеки е тотален авторитет. Целият свят започва от него“, смята Лилия Абаджиева.
По думите ѝ Молиер, колкото и да е привличащ, е ужасно труден за работа: „Той е може би най-великият комедиограф на планетата. Ако иконата на трагическото е Хамлет, иконата на комедийното е Тартюф“.
„Комедийното при Молиер винаги съдържа в себе си имплицитни трагически нотки. Не казвам, че това е трагедия, или че сме го работили като трагедия, но той самият пише ролята на Оргон за себе си. Това ме кара да мисля, че се осъзнава като жертва“, казва Лилия Абаджиева.
„Хубавото в драматургията е, че тя измерва нас, а не ние нея. Тартюф би могъл да бъде погледнат като стопроцентов лицемер. От друга страна, би могъл да бъде погледнат като човек, който е искрен в лицемерието си, колкото и парадоксално да звучи това“, казва пред БТА Леонид Йовчев, в ролята на Тартюф.
„Говорейки за лицемерието, много е деликатна материята, с която трябва да се борави. Една от сложностите е как персонажът да не се превръща в плоска илюстрация на това какво си представяме, когато кажем лицемер. Тоест, някаква еднопластова, злободневна лошотия, която очевидно мами хората, а те са слепи и не виждат. По-скоро става дума за поставяне на сложни въпроси, единият от които е свързан с изречение, което казва самият Тартюф: „Мъдрият човек, ако е по-умел, би оправдал греха чрез чистата си цел“. Задават се много по-сложни въпроси – за това кога лъжем и на каква цена, кога сме лицемерни, кога необходимата доза притворство, необходима на хората, за да общуват един с друг, се превръща в злотворна. Защото тези граници са много трудно определими и не са толкова лесно и категорично разрешими“, допълва актьорът.
Според Александър Кадиев, в ролята на Оргон, човек много често се самозалъгва в името на някакъв идеал, който дори самият той си е създал: „Не е необходимо някой да го насочва, той сам може да си въобрази. Той търси да оправдае себе си в името на някаква илюзия. В този смисъл, всички сме жертви – и на собствените си илюзии, и на илюзиите, представени от другите“.
„Ясно е, че Тартюф манипулира и взима за себе си. Но, в същото време, той го прави през някакво неистово желание да провери света – да провери хората, толкова ли са наивни, и дали те самите са толкова грешни, та не могат да различат праведното от лъжливото. Той се явява като едно изпитание и тест за нас. Толкова ли сме лековерени, че сме готови да дадем най-милото си в името на нещо, което ни се пресъздава? И в това се състои сложността – веднъж, той е изпитание, а от друга страна изпада в дребни страсти – като една низка твар“, допълва Кадиев.
Аз никога не съм работила толкова детайлно, допълва Лилия Абаджиева. „Най-сладкото е играта с Лилия Абаджиева. Аз мога да играя, да се освободя, да изразявам себе си и емоциите си – по най-причудлив и в също време свободен начин, като едно дете, което играе с вяра и наивност, и то хубави текстове“, коментира Александър Кадиев.
В „Тартюф“ участват още Цветина Петрова, Георги Кацарски, Магдалена Бучкова, Богдан Бухалов, Христо Пъдев, Христина Караиванова, Владимир Димитров, Александър Карасански, Таня Пашанкова и Калина Георгиева. Преводът е на Стоян Бакърджиев. Сценографията и костюмите са на Васил Абаджиев.
Лилия Абаджиева пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за изследователския процес с актьорите и еуфорията по време на репетициите, и има ли истинска носталгия, романтика и любов в „Тартюф“, за мащабите на фанатизма и лицемерието по времето на Молиер и днес. И още: Наложиха ли се съществени дописвания на сценичната версия? Как Молиер се противопоставя се на нравите на обществото и мнимите добродетели? Защо се подчиняваме на хора като Тартюф, без да знаем, че им се подчиняваме? Ако Молиер е Оргон, Оргон ли е истинският герой в комедията? Може ли да се сложи маска върху друга маска, когато говорим за режисура върху Молиер?
Г-жо Абаджиева, получи ли се от спектакъла това, което си поставихте като режисьорски цели и задачи? Коя беше най-коварната хлъзгавина в процеса на работа?
- Молиер, колкото и да е привличащ, е ужасно труден за работа. Знаем как в класицизма се преследват все по-сложни и сложни поетически структури. Той е може би най-великият комедиограф на планетата. Ако иконата на трагическото е Хамлет, иконата на комедийното е Тартюф.
Аз имах един изследователски процес с актьорите. С някои от тях съм работила по няколко пъти, с други се срещам за първи път, има и две студентки в екипа. Комедийното при Молиер винаги съдържа в себе си имплицитни трагически нотки. Не казвам, че това е трагедия, или че сме го работили като трагедия, но той самият пише ролята на Оргон за себе си. Това ме кара да мисля, че се осъзнава като жертва. Факт е, че с това неколкократно спиране и цензуриране на пиесата, тя се превръща в битката на живота му. И мисля, че неслучайно Молиер си е отредил ролята на жертвата. Защото, когато се появи тази криза на ценностите, идва философията. Тартюф не е просто герой от пиеса, той е архетип. Той е съвършеният лицемер. Той принадлежи на църквата – в първия вариант на пиесата, но по късно, заради принудителното ѝ спиране, го прави мним набожник, който превръща морала в оръжие, а ценностите – в параван.
Това, което ме привлича в пиесите, които изследваме, е, че тук съществуват този вътрешен смисъл, тази причина за себеизследване по отношение на смисъла, за изследване на това как експлицитно да се появят тия прийоми от комедия дел арте, от фарса, откъдето всъщност той произлиза. 
На репетициите имаше изключителна еуфория и еуфоричност, и една филигранна работа от моя страна. Аз никога не съм работила толкова детайлно. Опитала съм се да се доближим до представата, или поне до моята представа, за това какво е театърът на Молиер, до епохата на класицизма. И какъв е тоя начин на игра, за който няма документи, освен историческите писания. 
Наложиха ле се съществени дописвания на сценичната версия?
- Да, има много сцени-инвенции, които всъщност Молиер ни показва, както в едно криво огледало – с тази преувеличена хиперболичност. Неговите характери винаги са подчинени и обладани от една единствена страст. Има някаква рационализация на страстите. При Тартюф това е тая похот, желанието да притежава, желанието чрез властта да манипулираш, да ръководиш живота на другия. Получава се един невероятен конфликт – някой, който вярва в една светла идея, е жертва на друг, който знае каква е тази идея, на която ти си се посветил, и спекулира с това. В крайна сметка, Оргон, който е жертвата на Тартюф, е трагически герой. В началото винаги е хармоничен, по протежение на действието, заради перипетиите, губи целостта на личността си. Най-гениалното е, че Молиер прави това в комедия. Той се отъждествява и с Оргон, и с Алцест, противопоставя се на нравите на обществото, на тези мними добродетели, които се играят в това общество. 
Защо Тартюф е актуален и днес? 
- Молиер го поставя в едно безвремие, в което да може да има свободни валенции. Неслучайно се играе вече повече от три века по всички световни сцени... Как ние позволяваме в живота си – по един или друг начин, в един или друг аспект – ако щете в политически, ако щете в обществен, ако щете в междуличностен, Тартюф да управлява живота ни. Кое е това, което ни прави слепи за манипулацията на властта, за лъжата?... Дори да стигнем дотам, че да се подчиняваме на тези хора, без да знаем, че им се подчиняваме. Тоест, ние го правим абсолютно по своя воля... 
Колко близки до нас са мащабите на фанатизма и лицемерието от времето на Молиер?
- Всичко това тръгва от много по-далеч, още в Просвещението. Още повече, в онези времена духовенството е имало и политическа доминация. Ана Австрийска си излиза по време на първото представяне на „Тартюф“ във Версай. Цялото духовенство се настройва срещу пиесата. Въобще, има някакъв изключителен натиск. Молиер пише на Краля Слънце: „Моля Ви да изчистите доброто ми име. Моля Ви да разрешите пиесата да се играе“ и така нататък, и така нататък...
Относно мащабите на лицемерието, Гьоте го казва: „Човек е все така несъвършен, както в първия си ден“. Мисля, че с нищо не са се променили тези мащаби на лицемерието в нашето общество – и в политически, и в обществен, и в личностен план. 
Има нещо друго – ние вече нямаме тези философии. Сега, в това време на нищожни величия, единственият философ, на когото се опираме, е изкуственият интелект. Всеки е богоподобен, всеки е тотален авторитет. Целият свят започва от него...
Ако Молиер е Оргон, Оргон ли е истинският герой в тази комедия? 
- Той е героят, чиято хармония и целостта на личността му е разрушена. Той губи идеалите си, губи смисъла, губи това, което е удържало живота му. Всеки от нас е изпитвал как се разрушава светът му, как не намира мотив да продължи, каквото и да му говорят – че това са ирационални страхове, че има отвъд нещо, което може да те накара да намериш смисъл... Не знам дали той е героят. Да, те са протагонист и антагонист, те са лицето на доброто и на злото, колкото и опростенчески това да звучи. Никой не е тотално хармоничен или идеално превъплъщение на дявола. Няма такова човешко същество, нито персонажите са такива. Много любопитно как трябва да се появи някой, който да доминира над живота ти така, че да преобърне ценностите ти, за да те накара да ги преосмислиш и да разбереш дали си имал силата да удържиш на тези изпитания. 
Големите измамници като Остап Бендер или Тартюф винаги усещат слабостите. Когато си подчинен на един идеал, ти крещиш да бъдеш обладан от един такъв манипулатор и да бъдеш негова жертва. 
Стопроцентов грешник ли е Тартюф, този съвършен лицемер, както го наричате?
- Той спокойно може да има всякакви други имена – жиголо, измамник, лъжец, лицемер, в зависимост от това кой стои срещу него. Той може да влезе под кожата му, да си сложи маската, която е необходима – за да направи така, че театърът, който играе, да го представи пред другия като най-близкия му, като изповедника му, като единствения му приятел – за да постигне неетичните си цели. 
Когато говорим за режисура върху Молиер, може ли да се сложи маска върху друга маска?
- Нашия живот е бал от маски. Всички ние играем различни роли в живота си и всеки ден сменяме различни маски. Въпросът е, че не винаги го правим с демонична мотивация или перспектива към злото. С родителите си един, с децата си друг, с любимия – трети, с подчинените – четвърти, с тези, над които доминираш в професионален план, имаш пета маска. Това не те прави злодей или негодник. Не бих си представила да се наложи маска над маската. При Молиер, това по-скоро ми звучи като някакъв театрален оксиморон. Той гради не комедия на ситуациите, а комедия на характерите. Има психологизъм – нещо, зад което се опитахме да надникнем. Има причинно-следствени връзки – и по Фройд. Защото Оргон има една голяма вина и затова чувства себе си грешник. Още преди да започне действието на пиесата, той е клетвопрестъпник и изменник на краля, и това го прави слаб. Той сякаш има неистова необходимост от Тарюф, все едно, че крещи да има такъв приятел изповедник. Може би привижда в него най-близкото си същество.
Понякога в живота си имаме тази необходимост. Някак целебно е да дойде някой и да ни измами в любовен план. Ти може да продължиш да обичаш другия, да страдаш за него, ако той те е излъгал, но да не можеш да простиш това предателство. Любовта остава, безсънните нощи, страданието, спомените... Но предателството не можем да простим. 
Това е много моя голяма тема – лицемерието, подлостта. Аз не мога да разбера защо това може да бъде целенасочено, защо трябва да искаш да унищожиш някого, да унищожиш героя. Отговор на този въпрос не са ни дали нито Шекспир, нито Молиер, нито Монтен... Сега, в нашето съвремие, тази криза на ценности е още по-болезнена. Или може би очакваме новото чудо...  
Може би само при Алеко Константинов е ясно защо убива бай Ганьо... Но ако се върнем на Молиер, казвате, че той е по-труден да поставяне от Шекспир. Защо?
- Дори в епохата на класицизма са казвали „Отивам да чуя един текст“. Действието е през словото. Ние не можем да си представим тази музикалност, която е в оригинал. Можем само да си я представяме...
Молиер е по-труден, защото, на първо ниво и на първи план, всичко изглежда много ясно и много просто, и ти не намираш причини за игра, за работа, за изследване. Трябва да бъдеш мотивиран, за да търсиш, да си задаваш въпроси. Аз наистина вярвам, че той има много пластове и много дълбочини, които на първо ниво не се откриват. Следващите нива, за да ги надградиш, трябва да работиш много с актьорите. Те също трябва да търсят и да намерят образ на всички тези пластове, което е сложно. Но и възбуждащо едновременно. 
Когато се поставя „Тартюф“, има ли място за носталгия, романтика и любов, или те винаги са обречени на фарсов прочит?
- Носталгия, романтика, любов – мисля, че това са задължителните архетипни любовни взаимоотношения, независимо от това в каква посока се развиват – дали са разрушени от ревност, от измяна, или идеална проекция на романтичното, или носталгия по погубената любов... Разбира се, че прочитът тук е през комедийното и фарса.

Автор – Даниел ДимитровОператор – Борислав БориславовМонтаж – Валя Ковачева