Само след два дни се навършват 120 години от рождението на един оригинален и интересен писател - Светлозар Акендиев Димитров, роден на на 11 януари 1905 година в Русе.
Змей Горянин, какъвто е най-разпознаваемият псивдоним на писателя, произхожда от чиновническо семейство. Завършва гимназия в родния си град през 1924 година и до 1930-а е чиновник тук в Общинското земеделско стопанство и в печатница „Учител“. От 1930 живее в София. Работи като счетоводител в Дирекция на Храноизнос, по-късно в Дирекция на печата към Министерство на външните работи и изповеданията.
От 1942 се отдава изцяло на литературна дейност. Публикувал е над 50 книги и брошури. Сред тях са автобиографичната повест „Червеният хотел“ и исторически романи, сред които особено място заемат „Кнез Иван Кулин“, трилогията „Дунавът тече“, „Бачо Киро“, „Звезда керванджийка“. Освен страстта към писането той има и друга страст - филателията. Заедно с Елин Пелин взимат дейно участие в списването и редактирането на списание „Българска марка“. Любимо занимание му е и резбарството 
До началато на 90-те години името и творчеството на Светлозар Димитров са познати на малцина - главно на професионалните литератори. След това писателят става обект на различни проучвания и статии и като че ли ца него е казано всичко. Но една двойна находка на журналиста и писател Живодар Душков, която той предложи за читателите на „Утро“, показва, че в науката нищо не е окончателно и от издирвателската работа винаги има смисъл.

Живодар ДУШКОВ
Русенецът Светлозар Димитров (1905-1958) създава различни по жанр произведения. Ползва и множество псевдоними, но един от тях - Змей Горянин, придобива гражданственост и неразривно се свързва с името на твореца. В своето изследване „Змей Горянин. Летопис. Живот и творчество (1905-1958-2017)“ Атанас Колев насочва вниманито си и към тази страна от творческата биография на поета и писателя: какви имена е ползвал през годините. Сред тях не срещнах „Светозар А.“. През 2021 година Валерия Йорданова и Ренета Константинова отпечатаха своята „Био-библиография Светлозар Димитров - Змей Горянин (1905-1958)“. И в това ценно издание не срещнах податка за публикация с името „Светозар А.“. Съответно не е мислимо да има и съпътстващи подробности - къде е ползвано името, с какво произведението се свързва, кога точно и пр.
Това вече е изяснено. 
Разказът е озаглавен „Старинна легенда“ и е публикуван през февруари 1924 г. - няколко месеца преди Светлозар Димитров да завърши реалния отдел на Русенската мъжка гимназия „Княз Борис“. Прозаическата творба е останала незабелязана от изследователите, а тя има свое място в ранното му творчество, чието начало е свързано с ученическите години. Точно тогава Светлозар Димитров публикува стихотворения в ученическото списание „Светли Зари“.
Новооткритият текст се различава от познатите ни негови ранни литературни опити. Отпечатан е в нехарактерен вестник: „Пътник“ - „Орган на организацията на търговските и индустриални пътующи агенти в България“. Възможно е и това да е причината да остане неизвестен повече от век. Гимназистът Светозар обаче проявява инициатива и съобразителност, предлагайки на редакторите на това издание разказ, в който се говори за търговски пътници в незапомнени времена.
„Старинна легенда“ може да се разгледа като начален интерес на автора към миналото, изразен по-късно твърде ярко с множество разкази, повести, романи на легендарно-историческа тематика. В същото време е и разказ, насочен към детската публика - тематика, в която след години Змей Горянин ще има постижения.
И накрая за подписа „Светозар А.“: Светозар е истинското име на писателя, а А. е инициал на бащиното - Акендиев. Всъщност един от ползваните от писателя литературни псевдоними (Акиндин) също е изведен от Акенди. Връзката на Светозар с родителите му е силна. Едва ли случайно героинята от разказа е наречена Елка - майката на автора е Елена, починала на 23 декември 2023 г. А разказът, който ви предлагаме, е със специално посвещение.

Старинна легенда

На баща ми и всички 
като него пътници - 
посвещавам

СВЕТОЗАР А.

Вънка фучи. Вихри развели гриви, сякаш искат над всички сиви несгоди и грижи да разстелят белия саван на спокойствието. А вкъщи е топло и уютно. В камината пращят главните и веселите пламъчета сплитат красиви мрежи, в които заспиват стари, забравени вече легенди.
Баща ми пуши. Сиво-виолетовите облачета се увиват около пламъка на ламбата и бягат. Елка, моята малка сестричка, си играе с котака, но той е мързелив и тя го блъска сърдито. Малките очички са живи, любопитни. Те искат, молят нещо странно и забавно, ръчичките обгръщат татковото рамо и устните настоятелно шепнат:
„Татинко, разкажи ни нещо! Нали ти много, много знаеш...“.
Показалецът изтърсва пепелта от цигарата; един - два пъти баща ми смуква дим и почва:
- Отдавна е забравена приказката за Абдуллах. Отдавна е минало времето, когато нея повтаряха всички, защото никой не обича да говори за минали неща и с тях да разплаква сърцето си. А хубава, много е хубава приказката за Абдуллах. Слушайте:
Дълъг е пътят от Дамаск за Багдад. И все през  пустиня се върви. Но мнозина са тия, що за торба фурми и парче царевичен хляб бродят по пясъчното море, носейки богатствата на знатни търговци. Има и оазиси: китни градини от кактус и финики, ала трудно е да стигнеш до тях, че малко са те, а дълъг е пътят от Дамаск за Багдад. Но много са тия, които ги знаят, защото не еднъж, за своя скъден залък, са минавали оттам. От многото бил и Абдуллах.
На една нощ път от Багдад е Оазисът на Правоверните. Там беше дал Аллах и за хора, и за животни храна и вода. И морните пътници, стигнали до него, сещаха края на своите мъки.
Било е вечер. А вечерта в пустинята е много приятна: над небето се простира син атлаз, бродиран със сърма и маргарит; вятърът тихичко свири през листата на финиките, гаче ли сам Мохамед пее: „Аллах, йел Аллах“.
Било е вечер. Бяла конопена шатра скривала морните пътници. Там бил и Абдуллах. Носели пътниците за Багдад от скъпи стоки парченца за показ: смирна, кехлибар, слонова кост, маргарни зрънца, ливант и други дъхави масла; индиго, охра и парчета разноцветна дамаска.
Бавно разказвали те за своите грижи. Дълбоки бръчки свивали челата на старите, а [на] младите болна усмивка целувала бледите им страни. За своите стоки говорили всички и всеки искал по-скоро да стигне до града, та пръв да се върне при господаря си с богата печалба.
Мислил Абдуллах за теглилата си и секнала скръб в сърцето му. Спомнил си той своята малка колиба: жена му и детето му чакат със спотаен дъх да се върне, за да донесе жадувания, тъй дълго време, корав залък. Мъчно му станало. По очите му заблестели алмази, а душата му засмукали пипалата на скорпион. 
„Хей, другари! Аз тръгвам! Голяма е мъката ми, а дългът ми е свещен: мене ме чакат. Трябва да стигна и да се върна. Вечерта е светла и близко е градът - овреме ще фтасам за заранта. Хей, другари! Аз тръгвам!“...
Тогава тъй заговори старият Емин, пътник на знатен  търговец от Мека:
„Момче, чудна е пустинята, а волята на Аллаха е непозната за смъртните. Пази се! Широко е морето от пясък и звездите не показват път през него за тия, що не гадаят звездописта...“.
- Всуе са мъдри слова, старче. Гладът и нуждата говорят иначе. Тях ще слушам. По-добре е незнайното, нежели това, що познаваме в майчина гръд; по-добре смелост, отколкото глад. Велик е Аллах, старче, и волята му е бащинска. Аз тръгвам!“.
Тъй рекъл Абдуллах и излязъл из бялата шатра.
Къс е пътят от Оазиса на Правоверните до Багдад, ала нощем не е да вървят неуки по него. Страшен е той.
Бързо крачела вярната камила Нанир. Медните звънчета пеели тихо и тъжно, а вятърът свирел, сякаш гласът на Мохамеда:
„Чудна е волята на Аллаха, пътниче. Пази се!“.
Вятърът засвирил по-силно. Нанир спряла и после по-бързо закрачила, а Абдуллах уплашено зашепнал:
„Аллах ихгбер, негли твоята воля е утрото да срещне залеза на моя ден, та ми изпрати бурята на небето, за да ме разсипе и изравни с дедите ми?
Аллах ихгбер, спри дъха на смъртта и прати ми светлина, за да стигна до целта. Нали мене ме чакат, Аллах?...“.
А вихърът усилил своите удари. На Абдуллах се сторило, че медните звънчета са звуци от песента на моллата, който говори на правоверните за смъртта на скитника-бедняк. Станало му мъчно, мъчно...
- И после? - пита Елка, широко разкрила очи.
- И после, на утринта, когато се отворили вратите на Багдад, видели пред тях легнала една камила. Тя дишала тежко, уморено, и из ноздрите й течала алена кръв. А над нея полумъртъв, легнал, превит о две, млад скитник.
Милата, вярна Нанир; бедният нещастен Абдуллах!...
* * *
Баща ми млъкна. Елка гледаше камината, широко разкрила очи. Цигарата отдавна бе изгаснала - приказката за пътника Абдуллах беше свършила.