Крехка, малка и щура. От лъчезарната София* струи невероятна енергия, любов и топлина. Въпреки че през живота си детето е давало повече обич, отколкото е получавало. Историята на София започва през септември 2009 година, когато се ражда в Русе. Появяването й на бял свят обаче е предвестник на нелеката съдба, която я очаква. Непосредствено след като се ражда, лекарите установяват, че София е с много рядко генетично заболяване - синдром на Аперт. То засяга развитието на костната тъкан на горните и долните крайници. Малкото момиченце
се ражда със съчленени пръстчета на ръцете и краката
Дали заради вродената малформация или защото не искат да отглеждат дете, независимо дали е с или без увреждания, родителите й максимално бързо гледат да прекъснат всякакви контакти с дъщеря си и по законов ред да се откажат от нея. И да отпътуват обратно за Гърция, където изкарват прехраната си.
Там е протекла и бременността на майката на София. През деветте месеца нейното състояние не е проследявано от лекари. Но дори и жената да се е интересувала от развитието на бъдещата си рожба, малформацията на момиченцето е нямало как да бъде открита, тъй като задължителните изследвания не включват тестване за това заболяване. Впрочем и първородният син на семейството, който е третокласник и без никакви физически или умствени увреждания, не живее с родителите си в южната ни съседка, а се отглежда от неговите баба и дядо в Две могили.
И така пред малката София, само седем дни след появата й на бял свят, единствената алтернатива е настаняването в Дома за медико-социални грижи /ДМСГД/ в Русе, по-известен като дом „Майка и дете“. Там за нея повече от три години се грижи екип от лекари и социални работници. Докато през декември 2012 година съдбата не я отвежда в Центъра за настаняване от семеен тип или популярната Розова къща, където живеят и част от децата от дома в Могилино. И където само
шест месеца след настаняването си София бележи невероятен прогрес
През годините са й направени много успешни операции в клиниката в Горна Баня. Коригирано й е небцето, за да може да се захрани нормално. Повечето от интервенциите за разчленяване на пръстчетата на ръцете вече са направени. А на по-късен етап е планирана операция за разчленяване на пръстите и на крачетата.
През тези шест месеца след напускането на дома и живот в центъра от семеен тип експертите в социалната сфера веднага констатират разликата. Подобренията в развитието на София са сериозни и видими и според тях основната причина е индивидуалната грижа, която тя не е получавала в Дома за медико-социални грижи. 
„Отглеждането на дете в институции в началото на неговия живот е добро, защото има лекарско наблюдение и грижа. Но средната степен на умствена изостаналост не се дължи на генетичното заболяване на София“, обяснява директорът на Регионалната дирекция за социално подпомагане Татяна Дончева. Според експертите пръст в изоставането на детето има именно животът в институция, който не предполага обич и топлина като вкъщи, а е по-скоро студена формалност. За момиченцето в дома действително са полагани
медицински грижи, които са задължителни за тежкото състояние на детето
в първите години от живота му. Там обаче са липсвали индивидуалната грижа и подход към децата. „Повече е отглеждана на легло, не е могла да стои изправена, но вече е факт, че може да ходи самостоятелно, като се подпира. Докато е била в ДМСГД не са били инициирани никакви контакти“, разказва Дончева. Тъй като София е нямало къде да бъде настанена, защото вече е навършила 3 години и трябвало да напусне дома за малки деца, със съдействието на организация „Надежда и домове за децата“ тя е приета в Розовата къща. Решението срещнало съпротивата на лекарския персонал в дома, тъй като според специалистите напускането на институцията щяло да бъде фатално за нейното здраве.
Резултатите обаче сочат друго. „София вече самостоятелно се храни с разчленените пръстчета на лявата ръчичка и явно ще бъде левичар. Приучава се и самостоятелно да си обува обувките“, разказва Дончева. Тя е особено щастлива от напредъка на детето по отношение на социализирането. Именно поведението на 3-годишното момиченце трогва най-много Дончева и не случайно то се превръща в нещо като неин талисман.
Особено знаменателна е първата среща между двете
която се случва по време на дългия път Русе-София, когато Дончева за пореден път отива на среща в столицата, а малката София и медицинската сестра, която се грижи за нея, имат час за контролен преглед в болницата в Горна Баня. „За нея бях непознат човек, за първи път я виждах, но през целия път това дете беше будно. По никакъв начин дългият път не го измори, нито заспа, нито се отпусна“, разказва Дончева. Тя е още по-изумена от факта, че момиченцето бързо се привързало към нея и се вкопчило в обятията й да се гушка. „Даже в един момент сестрата вика: Дончева, ти ще останеш с впечатление, че ние тези деца въобще не ги обгрижваме“, с усмивка си спомня директорът на социално подпомагане за Русенска област. Тогава момиченцето постоянно гледало през прозореца, щъкало, но не можело да стои самостоятелно и трябвало някой да го подпира. Именно това, че детето харесало един абсолютно непознат човек и се сгушило в него, провокирало и по-специалното отношение и внимание на Дончева към малката дама.
А самата
Дончева осъзнала симпатиите си към София по време на обучение
когато й задали въпроса кога й е бил последният контакт с дете от дом, който я е накарал да се стъписа. Веднага в съзнанието й се откроила срещата със София. „Тогава сестрата я хранеше, тя пасивно поглъщаше и приемаше основно пасирана храна, която е по-лесна за усвояване“, разказва Дончева. Сега София е на обща храна, храни се с каквото и останалите деца. „Тези дребни детайли те карат да си дадеш сметка, че дори и персоналът да се разчекне на парченца, няма я тази индивидуална грижа и най-вече качествената грижа и внимание“, обяснява Дончева разликата в обгрижването, което децата получават в социалния дом и в центровете от семеен тип.
В Розовата къща екипът работи изключително за подобряване на социалните умения на София. „Тя е много музикално надарена. Подражава и тактува на пусната мелодия. Все още не е преодоляла дефицита в своето нервно-психично развитие и тепърва ще се работи за него, но пък старанията са за усъвършенстване на уменията й за самостоятелност“, разказва Дончева. И обяснява, че детето разбира каквото му се говори, разбира кога му се караш и кога го поощряваш. Вече може да казва отделни къси думички като „дай“, „няма“, „не“.
Макар да е само от шест месеца в Центъра за настаняване от семеен тип, скоро може да се наложи София да го напусне. Още в края на 2012 година е
постъпила молба от чужденци, които искат да осиновят София
Те обаче още не са се виждали и тепърва предстои да се организира среща между тях.
Не е тайна, че изоставените деца не само в Русе, но и в цяла България се осиновяват предимно от чужденци. Защото българските семейства имат прекалено много изисквания към бъдещата си рожба. Докато чужденците не се впечатлявали например от ромския произход и уврежданията. Според Дончева чуждите осиновители са съвсем нормални хора в трудоспособна възраст между 30 и 50-годишни. Тя обаче прогнозира, че все по-малко ще са осиновяванията в България, тъй като реално входът на домовете за изоставени деца е затворен почти навсякъде в синхрон с националната програма за деинституционализация. И се оказва, че кандидатите за осиновители са в пъти повече, отколкото децата, които търсят семейство.
По-лошото е, че
зачестяват случаите на разсиновявания, и то в България
Дончева дава пример със здраво дете от Русе, без отклонения, което е осиновено във Варна. Осиновителката обаче усетила, че получава все по-малко внимание от съпруга си, който бил в плен на новия член на семейството. Още по-лошото е, че тя не свикнала с това и двамата стигнали до тежкото решение да разсиновят детето. „То живееше при тях, беше записано на детска градина, но кризите на майката зачестиха. Тя не можа да преодолее и това, че детето е на някой друг, макар че не можела да има свои собствени деца“, разказва потресаващия случай Дончева. Сега детето е в приемно семейство във Варненска област.
Засега малко са случаите на отказ от осиновено дете, за което родителите са чакали и са се борили дълго време. Малко са и случаите, при които се отказва вписване в регистъра за кандидат-осиновители. Според Дончева трябва подробно да се проучва мотивацията на хората, защото е много отговорно да поемеш грижи за чуждо дете, което става твое. „Колегите например отказаха да впишат за осиновител Красимира Димитрова заради нейната висока биологична възраст и искането й да осинови малко дете“, споменава един от малкото примери Дончева. След това жената стана популярна с това, че на 62 години зачена чрез ин витро и роди две бебета.
Осем деца все още са в дом „Майка и дете“. Успех е, че в Русе има вече
2-3 приемни семейства, които се грижат за деца с тежки увреждания
Семейната среда - при приемни родители или в центрове - е много важна за тях и след втората или третата им годинка трябва да им се правят съответните консултации и интервенции именно в такава атмосфера, смята Дончева. Над 7200 лева на година за дете е вече бюджетът на центровете от семеен тип и това позволява дори скъпоструващи изследвания на болните малчугани.
*Името на детето е променено.