Бях ученик, когато казах на майка си, че отивам в Окръжната библиотека.
- А, в Камарата.
- Защо в Камарата?
- Там преди беше Търговската камара.
Наложи се да се заинтересувам какво е представлявала тя.
Днес, когато някой мой връстник ме попита къде е Историческият музей, за да ме разбере, трябва да му обяснявам, че е в бившия Окръжен съд. В нашата младост не бяхме и чували за Доходното здание, знаехме го като театъра.
Днешните младежи (наричани сега „младите хора“) нямат понятие, че сегашната зала „Филхамония“ е емблематичния в миналото на Русе Дом на културата. Оттам през 1961 година проходиха престижните и днес Мартенски музикални дни. Там, като ученик, в началото на 60-те години на миналия век за пръв път гледах на живо Апостол Карамитев и Николай Бинев в пиесата „Стъклената менажерия“ от Тенеси Уйлямс. В Дома на културата диригентът Илия Темков обясняваше на нас, учениците от Механотехникума (сигурно е имало и от други училища), насядали в залата, какво изразяват звуците на отделните музикални инструменти. На тази сцена пяха Емил Димитров, Лили Иванова и други български и чужди естрадни изпълнители, спомням си за „Северните тигри“ от Швеция. В Дома на културата имаше и кино - „Култура“.
През 1974 година се създаде Студийно кино за авангардни, „трудни“ филми от световното киноизкуство. През 80-те години, в началото на всеки сезон направление „Култура“ на Общинския народен съвет, управление „Кинефикация“ със съдействието на Българската национална филмотека продаваха абонаментни карти и билети със запазени места в кино „Максим Горки“ по различни тематични цикли, с определени заглавия. И това беше на фона на функционирането в града на седем-осем кина с редовни целодневни прожекции. Тези кинопразници бяха много преди да се появят „Киномания“ и „София филм фест“, които сега гастролират в Русе безплатно три дни в годината.
За съжаление, градската памет на Русе, с претенции за аристократизъм, е „амонячна“ - изпарява се бързо. Упорито се преекспонира само „Русчук“ - име, налагано през последните три десетилетия и отхвърлено 100 години преди това като анахронизъм. Хората не помнят Стъклената будка и градските кина от преди няколко десетилетия, но „помнят“ Русчук, като че ли някога са живели в този град с преобладаващо мюсюлманско население (повече от 50%) с 30 джамии и 2 църкви. Сега само хижа „Приста“ носи името на град Сексагинта Приста, бил в пределите Римската империя, а десетки заведения, състави (че и един детски) и много хранителни продукти са с марка „Русчук“.  
    Преди 50 години събориха стария турски затвор, вместо да бъде преустроен в исторически обект. В него са лежали стотици български революционери, там е ходила да им помага баба Тонка, там, според някои по-нови изследвания е умрял Стефан Караджа, както и Никола Войводов, пътуващ с австрийския параход „Германия“.
Преди 30 години събориха престижния в миналото хотел „Исляххане“, в последствие Русенска община и ученическо общежитие на днешната улица „Княжеска“. А можеше да бъде превърнат в туристическа атракция на пристигащите с корабите туристи. Там е било не само хотел и изискан ресторант, обзаведен по европейски образец, но са се изнасяли театрални представления, там Ангел Кънчев е държал сказки.
Колко хора си спомнят днес къде бяха Жабешкото и Катока (не Ледената пързалка пред Операта), Топлата вода и Колодрума, плаващият ресторант-басейн „Лебеда“? В традиция се беше превърнало ежегодното организирано преплуване на река Дунав.
Всичко това можеше да бъде „изписано“, както се казва днес, „на терен“, а не само да се чете в историческата литература. Защото само със строежи на молове, търговски центрове и с черни петъци не може да се строи светло бъдеще. Затова ще продължаваме да се смеем на Рамбо Силек и Ханко брат.

Хачик ЛЕБИКЯН