Един 20-годишен русенец - Радослав Драшков, се впусна на 12 август в приключението на живота си /но само дотук/ и в покоряването на мечтата си /отново само дотук/ - да обиколи Европа с колело. Една от каузите му беше да обърне внимание на борбата със зависимостите сред младите хора, а другата - да популяризира родния си град като добро място за живот и кариера под мотото „И Русе може!“. По време на обиколката си премина 6100 километра през Румъния, Унгария, Словакия, Полша, Чехия, Германия, Холандия, Белгия, Франция, Испания, Италия, Албания, Черна гора и Сърбия. Разговаряхме с него преди да тръгне, разговаряме и сега.

- Добре дошъл в Русе почти четири месеца по-късно! Как може накратко да се опише това пътешествие?
- Трудно е накратко да синтезираш тези 111 дни - това са 3 месеца и половина, но с една дума, беше много трансформиращо за мен. 
- Трансформиращо в каква посока?
- Във всяка - и физическа, и психическа посока. Аз тръгнах 63 кг, а в момента съм 70! Отделно от това се чувствам много по-силен и уверен във всичко. Просто когато попаднеш в една страна, например отидеш във Франция и не говориш езика, никой около теб не говори английски, останал си без пари и си в някаква много тежка ситуация, и след като се справиш, придобиваш  увереност и вътрешна сила, че можеш да се справиш с всичко. 
- До каква степен се потвърдиха или опровергаха предварителните ти очаквания?
- Предварителните ми очаквания изобщо нямаха нищо общо с реалността, изобщо! Понеже не бях правил нищо такова, нямаше как да имам реалистични очаквания за това, което ще се случи.
- Спомена за тежък период във Франция.
- Един ден там не успях да намеря къде да спя и затова спах в един затворен къмпинг, където полицията можеше да ме глоби. Много се притеснявах това да не се случи и се натиках в един ъгъл. Не бях разпънал докрай палатката, за да може като стана на сутринта по-бързо да я сгъна и да си замина, за да не ме хванат. И точно тогава заваля дъжд, всичко стана мокро! Сгънах си някак нещата и тръгнах, а в същия този ден 5 пъти спуках гума. Първия път минах през някакво счупено на земята стъкло, след което не успях да поправя добре гумата, защото много бързах да вървя напред. Минах 500 метра, тя се спука пак и избутах колелото до някакви пейки. Видях, че тази задна гума беше вече много нарязана, и се наложи да я сменя. Смених вътрешната и външната гума и така изминах 5-6 километра, след което пък се спука предната гума. Така останах вече без лепенки, без лепило, без нови гуми - без нищо! Всичките гуми напукани, с лепенки на по няколко дупки, а лепенето отнема 10-15 минути. Затова се отказах да лепя и бутах колелото до близкото село, но там никой не ме прие. Имах 50-60 евро в себе си, колкото една нощувка в хотелите, които ми предлагаха. Казах си, че няма как да си дам всичките пари за хотел, защото утре няма да имам пари за храна. Затова бутах колелото още 5-6 километра до един по-голям град и там намерих къмпинг за кемпери и каравани. Там няма бани и тоалетни, затова е забранено да се спи на палатка. Но аз останах - разказах на хората какво ми се е случило и те ме приеха. Дадоха ми черги, одеала и всичко, което можаха да ми дадат. През нощта валя много сериозен дъжд и на сутринта получих съобщение на телефона. Беше на френски, но аз френски не знам и затова го изтрих. След малко вече 
покрай мен започнаха да тичат хора: „Евакуация! Червен код!
Паднали са 700 мм/кв.м дъжд за последните 48 часа в планината! Очаква се всичката тази вода да дойде в реката и тя може да прелее!“. А аз съм със спукана гума и не мога да се движа никъде... Отидох до града и там намерих майстор, който ми взе 40 евро да ми оправи колелото. В крайна сметка не го оправи много добре, защото след това имах още проблеми с него, но поне вече можеше да се движи. Отидох в съседното село и започнах от къща на къща да питам хората дали може да остана да къмпингувам в техния двор. Накрая се намериха едни хора, които да ме приемат, и така останах да спя в тях. Това беше най-трудната ситуация.
- Всъщност кое ти беше най-трудно, кое беше най-голямото ти изпитание по време на това пътешествие?
- Трудно за мен не беше нито да опъвам палатката, нито да карам колелото. Най-трудното беше комбинацията от всички фактори, за които разказах. След това, когато бях на Балканите, също имаше някои доста трудни ситуации. Тогава бях останал без интернет, последните 1000 км от Италия насам карах без интернет, защото ми спряха телефона, блокираха ми картата заради превишени лимити. И останах в тъмното, по средата на нищото. Планирах за този ден да карам от Подгорица до Мойковац. Разстоянието е 80 км, с 1800 м положителна денивелация - 
това е все едно да качиш Шипка три пъти
Успях да се кача, но стана тъмно. Спускането беше по един планински път с много завои и имаше диви животни, а това много ме притесняваше. Излезе мъгла, започна да вали дъжд и въобще ситуацията много се влоши. Започнах пак от къща на къща да питам хората дали мога да остана да спя в тях, но никой не ме прие. Обясниха ми къде има хотел и когато стигнах дотам, в село Веруша, нищо не намерих. Спах под един навес отстрани на селската кръчма, постелих си палатката под навеса и спах там. Валеше дъжд, беше 2 градуса - изключително студено, имаше доста сериозен вятър и изобщо не успях да заспя от студ. На следващия ден нещата долу-горе се пооправиха, но аз се качих още по-нагоре - на 1300 метра надморска височина и там беше минус 11 градуса. Не знам заради температурата или заради нещо друго, но тогава ми се скъса жилото на предната спирачка. Задната ми спирачка замръзна, а аз трябваше да редувам спускане и изкачване с обща денивелация около 900 метра нагоре и 1500 метра надолу. И трябваше да спирам с крака на асфалта, изтърках си обувките.
- А как те посрещаха хората?
- Много зависи от държавата. Където колоезденето е много развито като Франция, Холандия, Белгия, Испания - там ме приемаха като герой. Идвах от другия край на Европа и много ми се радваха хората там. В Италия също доста ми се радваха и чудеха: „Ти си луд, как може да правиш такива работи?!...“. На Балканите също много ми се радваха, като махнем Албания. В Албания говорех на английски, а в Черна гора и Сърбия си говорех на български и всичко ми разбираха. Сърбите са доста консервативни и много странно ме гледаха, когато бях с колело. За тях беше неразбираемо какъв съм и какво правя там. 
- А някъде имаше ли недружелюбност, неприязън?
- Най-вероятно щеше да има, ако бях минал през Северна Македония, обаче аз не минах оттам. 
- Какво научи за себе си от това пътуване?
- Ох, много неща научих за себе си! Научих, че определено има нужда от трудности в живота. Когато животът ти е лесен, не е хубаво - тогава ставаш много мек и слаб. От време на време е нужно да се изправяш срещу истински трудности, срещу опасности.
Да се сблъскаш със страховете си и да ги победиш, а не да ги оставиш да те обсебят
 - По пътя си давал много интервюта, в които си говорил за каузата си „И Русе може!“, бяха ли чували чуждестранните журналисти и чужденците въобще за Русе?
- Имаше хора, които бяха чували. Но особено в Западна Европа, когато кажа Русе, някои мислеха, че става въпрос за Русия. И започваха едни обяснения... В Сърбия беше много забавно. Говоря си аз на български там и един сервитьор ми казва: „Чакай малко, нашият колега знае руски!“. Аз му казвам: „Хубаво е, че вашият колега знае руски, но аз не знам“. 
- А какво най-много ти хареса в това пътешествие?
- Хареса ми най-много това, че успях да остана сам със себе си за толкова дълъг период от време. Успях да опозная себе си, своите страхове и своите вярвания на много дълбоко ниво. Това ме направи доста по-силен човек, отколкото бях. 
- Успя ли да преодолееш страховете си и да засилиш вярванията си?
- Да, успях да преодолея много от страховете си. Както в ситуацията, за която разказах - спускам се по пътя в гората, беше тъмно и валеше дъжд, имаше и мъгла.  Тогава имах много силен страх, че може да излезе вълк, да дойде мечка... А аз нищо не мога да направя - имам 5 см ножче и един лютив спрей, който само ще раздразни животните! Нищо не мога да направя, разбирам да имам едно мачете, но нямам! 
- Добре, същността на твоето пътешествие беше и мотиваторска - не само да преодолееш себе си, а и да дадеш пример. Кажи нещо мотивиращо на хората, които четат това интервю. 
- Искам да им кажа, че винаги има как да се съберат пари. Не знам дали читателите си спомнят, обаче
аз започнах не от нулата, а от по-надолу
Обявих дарителска кампания, нямах колело и тренирах с колелото на майка ми, нямах екипировка, нямах пари - нямах нищо, абсолютно нищо! Започнах само с една идея, с една мечта. За два месеца събрах оттук около 4000-5000 лева, от които в крайна сметка, след като си купих цялата екипировка и оправих всички документи, ми останаха 1257 лева. 
- С 1257 лева тръгна от Русе по Европа?! Как се справи?
- Да, тези пари ми стигнаха до Германия. Даже когато излизах от Румъния, бях с повече пари, отколкото когато влизах в Румъния. Бях останал у един човек в град Орадея, до границата с Унгария. Много готини хора! Спах в тяхната къща, дадоха ми супер много храна, даже нямаше къде да я сложа и накрая тъкмо казвам, че тръгвам, бях си сложил вече каската, човекът ме спира: „Чакай, чакай малко!“. Извади отнякъде и ми даде и 100 леи. Беше много приятно! В Румъния нощувах в много хора - където и да останеш, ти пълнят чантата с храна. Тъкмо я изям, подслони ме някой друг човек, и така не съм харчил почти никакви пари за храна там. 
- Румънците ли бяха най-дружелюбните към теб хора?
- Не мога да кажа кой е бил най-дружелюбен, но мога да назова държавите, които най-много ми харесаха: Албания, Сърбия, Румъния и Полша.
- Но да се върнем отново към парите - как с 1200 лева тръгваш и обикаляш Европа?
- Да, с толкова тръгнах... Започнах да събирам дарения и имаше момент, когато хората много активно ми изпращаха през дарителската интернет платформа на Павел Андреев - на всеки 2-3 дни някой ми изпращаше по 100 евро.
- Колко всъщност излезе финансово тази обиколка?
- Излезе грубо между 8000 и 10 000 лева.
Нещо направо фантастично, като имаш предвид, че преди 6 месеца аз нямах 20 лева да си купя нещо от магазина
А се оказа, че изхарчих 10 000 лева за това пътуване... Затова искам да кажа на вашите читатели: може да звучи малко клиширано, но никой мечтател не е прекалено малък и никоя мечта не е прекалено голяма. Защото аз започнах буквално от нищото - имах една идея, една мечта. Написах инициативата, започнах да ходя по медиите и по бизнесите. Така лека-полека се случиха нещата и за 2 месеца събрах 5000 лева. И после другите пари продължих да ги събирам по пътя. Роднини също много ми помогнаха, не съм разчитал само на дарения. Имаше един период, когато се намирах между Франция и Испания, а бях останал с 10 евро и една седмица ядох хляб с фъстъчено масло и сладко. 
- Къде е сега това героично колело, с което обиколи континента?
- В момента е на сервиз.
- Коя е следващата ти мечта?
- Сега искам да отида в Патагония, да я обиколя с колелото. Мога да обиколя и Южна Америка, само че тя е два пъти по-голяма от Европа. Така че вече имам поставена цел, но усещам, че има други неща, които трябва да се случат, преди да замина за Южна Америка. Сега трябва да обърна по-голямо внимание на хората около мен и да си почина малко, а после искам пак да започна да работя с хора - просто много ми липсва това! /Радослав е граждански активист срещу тютюнопушенето и всякакви зависимости, освен това е мотиватор за личностно развитие - б.а./
- Това ще бъде приложна психология и вече ще можеш да говориш от първо лице за много неща. 
- Да, психология е. Е, преди можех да говоря само за апатията, а сега мога да говоря и за вътрешната сила.