Русенският университет „Ангел Кънчев“ чества днес своята 79-а годишнина. По този повод се връщаме към първия ректор на висшето училище - проф. Карл Славомиров Хибаум. Информация за него черпим от книгата „Ректорите“, публикувана през 2015 година по повод 70-атаа годишнина на университета. идейният проект и редакцията на изданието е на Велислава Донева, Мира Душкова и Юлияна Попова, съставители са Велислава Донева, Веселина Антонова, Мира Душкова и Юлияна Попова и Руси Русев.

Карл Славомиров Хибаум e роден на 10.02.1901 г. в гр. Ямбол. Баща му е австриец, а майка му - българка. Завършва средното си образование във II мъжка гимназия в София през 1919 г. и висше образование в Машинно-електротехническия факултет на Техническия университет във Виена през 1929 г.
Политическата му дейност започва още през 1917 година като част от левите движения у нас. През 1925 година протестира срещу кървавите разправи след атентата в храма „Св. Неделя“ и е арестуван след сбиване по време на демонстрация, но съдът го оправдава. Напуска България и завършва висше техническо образование във Виена. Връща се у нас през 1936 година, поддържа контакти със съмишленици от младежките си години, но не се включва в комунистическата партия. Девети септември 1944 година го заварва като редовен доцент във Висшето техническо училище (ВТУ) в София. На 20 юли 1946 година е назначен с държавен указ за извънреден професор, а на 30 септември същата година, отново с указ става редовен професор.
„И трите назначения /включително и това за редовен доцент с указ от 26 юни 1943 година - б.р./ са с рецензии при ВТУ-София, респективно - Държавната политехника в София“, посочва в автобиографията си проф. Славомиров.
Ето какво още разказва първият ректор на Русенския университет.
„По поръчение на ЦК на БКП, а после и на Министерството на народното просвещение, което издаде съответна заповед, започнах през есента на 1946 година организирането на ВТУ-Русе, където по-сетне окончателно се преместих... Съгласно протокол №28 от 18.VI.1946 г. на Машинно-електротехническия факултет на Държавната политехника в София, по искане на МНП №333 от 7.VI.1946 г.
бях командирован за организиране на Висшето техническо училище в Русе
без да страдат лекциите ми /в София - б.р./.
Въпреки Наредбата-закон за учредяване на ВТУ-Русе, гласуван на 25.11.1945 г., функционирането му започна през учебната 1946/47 г. след като по искане на МНП посочих първите трима професори, избрани от дружеството на инженерите и химиците. За тази ми постъпка в Академичния съвет на Държавната политехника в София станаха бурни разисквания против ВТУ-Русе, което ме накара да се замисля за оставането ми в София.
Като привърженик на децентрализацията на висшите учебни заведения, нещо, което и в последните дни се оказа целесъобразно, реших и приех преназначаването ми при ВТУ-Русе, където след започване на зимния семестър на 1946/47 година, на 25 март 1947 г., въпреки въздържане, бях избран за първи редовен ректор (по настояване на Окръжния комитет на БКП).
Ентусиазираха ме отличните условия на работа, поради силно развитата промишленост, и ентусиазмът на цялата общественост с отпущане на бившата сграда на френския пансион. Активни мои помощници при всички сложни ситуации бяха окръжният управител Петко Българанов, кметът на Русе Стоил Машев, Божко Чолаков и др. (имената, на които за съжаление не си спомням).
Усилената заетост и възникналите противоречия в организационните ми работи, където съвършено некомпетентно се намесваше др. Вълко Гочев, зам.- секретар на ОК на БКП, разклатиха здравето ми, което ме накара на 24.09.1947 г. да искам освобождаването ми от ректорството. Това стана със заповед 6569/ 13.10.1947 г. След закриването на ВТУ-Русе (съгласно Указ №733 от август 1949 г. на Президиума на Великото народно събрание), което съвсем неправилно постигнаха враговете му, подпомогнати от
професори, които ламтяха да бъдат в София и затова отказваха да получат квартири в Русе
бях преназначен във ВЛТИ (Висшия лесотехнически институт) в София. Че каузата ми за основаване на висше техническо училище в Русе бе правилна, показа скоро след закриването, откриването на ВИМЕСС (Висш институт по механизация и електрификация на селското стопанство)“.
За проф. Славомиров пише в спомените си засл. проф. Иван Неделчев.
„Професор Карл Славомиров Хибаум дойде няколко месеца по-късно. Пристигна със семейството си - жена и две деца. Едър, кокалест, с хубав тембър на гласа си. Дойде като термодинамик, но понеже нямаше кой да преподава „Машинни елементи“ и „Машинно чертане“, той се залови и с тях. Преди това, в Софийската политехника, е бил декан на Машинния факултет, който включваше отделите по машинно инженерство, по електроинженерство и по индустриална химия. Защо е напуснал София, не знам. Той заявяваше, че искал да изгражда политехника в провинцията. Това малко ме смущава, тъй като по това време Софийската далеч не беше изградена. Нашият, третият випуск на тази политехника, завърши без да сме влизали в лаборатория. Показаха ни в една работилница струг и шепингмашина. По-вероятно е да се е получил конфликт между него и другите професори, защото 
той и в Русе се ползваше от уважението и симпатиите на студентите, но с колегите си беше на нож
Чувахме за раздори. През втората година беше ректор и тогава бяха по-големите неблагополучия в отношенията между професорите. Знам, че обвиняваше колегите си в съучастничество с тези, които искаха да закрият училището, за да се преместят в София. Може и така да е било. И тогава, както и сега, големият град привлича хората, защото там има по-добри условия за преживяване.
Като лектор проф. Славомиров беше на ниво, харесваше се от студентите. Конструирал една дюза, с която се хвалеше, и я наричаше дюза на Славомиров, така, както имаше, да речем, дюза на Лавал.
Имаше нещо, с което привличаше студентите
Не фамилиарничеше, държеше се на точно такова разстояние от тях, на каквото беше необходимо. И ако правеше с нещо лошо впечатление, това беше неприязненото отношение, което изразяваше твърде често спрямо своите колеги пред студентите. 
Той беше патриот на ВТУ-Русе и то не само защото закриването му го изправяше пред проблеми. По-късно, когато се откри ВИМЕСС, той пристигна в Русе още с първата група студенти и като хоноруван професор четеше лекциите по термодинамика през първите две години. Не престана да бъде патриот и по-късно. Интересува се от състоянието на ВТУ-Русе, кореспондира с ректорите, изпраща материали. На научната сесия през 1986 г., по-точно - на пленарното заседание, той се обърна с призив към участниците в сесията. При закриването на ВТУ-Русе през 1949 г. за негово голямо огорчение не го взеха в Политехниката, а го изпратиха в Лесотехническия факултет. По това време асистентът по двигатели с вътрешно горене Асен Вълев от Политехниката на една научна сесия изнесе доклад и по математически път между другото доказваше, че ще настъпи т.нар. „топлинна смърт“ - изравняване на температурата във вселената вследствие преминаването на топлината от по-горещите към по-студените тела. Този извод е в противоречие с действителността.
На заседанието присъстваха известният физико-химик проф. Стефан Христов, още по-известният математик проф. Чакалов и други. Те твърдяха, че от математична гледна точка всичко било безупречно. Само Тодор Цеков, току-що постъпил като асистент по термодинамика, се мъчеше от материалистични позиции да докаже несъстоятелността на предлаганата от Асен Вълев теория. Това, което Тодор Цеков разказваше, изглеждаше неубедително. Привеждам този епизод, защото на заседанието присъстваше и проф. Славомиров. Той обаче въобще не се обади.
Седеше безучастно някъде назад в залата
На фона на онова високо самомнение, което демонстрираше като термодинамик, мълчанието му предизвикваше у мен недоумение.
По-късно беше преместен на работа във Висшия институт по хранително-вкусова промишленост в Пловдив., където се пенсионира. След научната сесия на ВТУ „А. Кънчев“-Русе през 1986 г. му се обадих с писмо. Получих тъжен отговор. „Сега съм - пишеше той, - един мъчноподвижен, забравен от всички, старец“. Наскоро след това го посетих, а малко по-късно, за неговата 86-годишнина, му изпратих поздравителна телеграма.
Не, не са го забравили. Той и другите живеят в спомените на своите бивши студенти. Всяка среща на състуденти непременно има тема за разговор студентските години. А може ли да се говори за следването, без да се коментират изпитните сесии, преживяванията, сполуките и провалите? И тогава непременно разговорът опира до Славомировци, Брадистиловци, Аркадиевци и др. Не, не са забравени. Но едно посещение за един мъчноподвижен старец е голяма радост. За съжаление почти не се прави. Или едно писмо, една телеграма.
Професор Славомиров казва, че някои му пишат, например Леонид Лариков. Той сега е известен професор в СССР. Проф. Славомиров е изпратил и се съхраняват в архива на Русенския университет доста материали, между които и обширна автобиография. Там четем, че е син на баща австриец и майка българка. Какъв е всъщност, не е било удобно да питаме. Във всеки случай жена му и сега, след като цял живот е прекарала в България, говори български със силно изразен акцент.“
Иван Неделчев пояснява: „В материала става дума за ВТУЦРусе, което съществува от 1946 до 1949 г. Имаше период, когато висшето учебно заведение в Русе (ВИМЕСС) също се наименоваше ВТУ. Трябва при четене на материала това да се има предвид. Например, научната сесия през 1986 г., е на второто ВТУ-Русе“.