Той е виден български енциклопедист от Възраждането, създател на първия български вестник, почетен член на Българското книжовно дружество (днес БАН) и един от най-убедените български пуристи и се бори десетки години срещу навлизането в езика на чуждици, най-вече срещу гърцизмите, както и срещу вливането на множество русизми в оформящия се български книжовен език. По образование е медик, но се занимава и с промишленост, икономика, стопански въпроси, транспорт, география, журналистика и езикознание. Това е Иван Богоров, напуснал този свят на днешния 1 ноември през 1892 година.
Той е от хората, в които идеите и начинанията никога не следват пътя на бавното отлежаване, а се развиват бурно и търсят своето незабавно практическо решение.
Иван Богоров е роден през 1820 година в Карлово във видно местно семейство. Баща му е Андрея Хадживасилев, а майка му Дона е сестра на търговеца Иван Гешов, който се премества в Пловдив и поставя началото на рода Гешови.
Богоров учи в родния си град, във Велика народна школа на вселенската патриаршия в Куручешме, Цариград, където са учили Георги Раковски, Алеко Богориди и Сава Доброплодни. На 19 години учи в Ришельовския лицей в Одеса, където са учили още Найден Геров, Ботьо Петков и Добри Чинтулов. Следва химия в Лайпциг, завършва медицина в Париж.
Живее в Цариград, Пловдив, Букурещ и др. Учителства в Стара Загора (1844) и Шумен (1852-53). През 1867 участва в Славянския конгрес в Москва.
През 1841 година издава българския герб
(„царски беляз“) от книгата на Христофор Жефарович. Известно време пътува през Букурещ, Свищов, Търново, Габрово, Изворник и накрая се установява в Ески Заара (Стара Загора). Опитва се да убеди българите из тези градове да учат български, а не гръцки.
В Ески Заара остава само една година заради разделението сред учениците, породено от гръцкия учител. По това време написва първата граматика на българския език, която след преместването си в Букурещ отпечатва под името „Първичка българска граматика“ (1844 г.). Заминава за Лайпциг, където издава първия български вестник „Българский орел“ (1846 г. - две години след първото българско списание „Любословие“ на Константин Фотинов).
Връща се в Цариград, където 3 години пише в „Цариградски вестник“. След това заминава за Париж, за да учи медицина. Установява се в Пловдив където е лекар и издател на списание „Журнал за наука, занаяти и търговия“. По-късно в Букурещ издава вестник „Народност“ и подготвя Академичен български речник. В Цариград сътрудничи на вестник „Турция“. В Пловдив издава „Книговище за прочитание“ и „Селски лекар“. Написва „Упътване за български език“ и „Чисто-българска наковалня за сладкодумство“. По време на Руско-турската война служи като преводач.
Иван Богоров е 
един от най-убедените български пуристи
Той се бори десетки години срещу навлизането в езика на чуждици, и най-вече срещу гърцизмите, както и срещу вливането на множество русизми в оформящия се български книжовен език. Богоров пуска в книжовна употреба редица народни думи и се опитва да въведе много нови думи, с които да замени чуждите.
Когато не открива подходящи изразни средства в народния език, Богоров не се бои да измисля свои. Така в „Първичка българска граматика“ той сътворява граматически термини, с които си служим и до днес: сричка, сегашно, минало време и др. В още по-ранен период въвежда редица думи, които заместват турската и гръцката лексика: клопка (вместо капан), гледка (вместо сеир), напреко ( вместо кестерме) и др.
Често пуризмът на Богоров се свързва подигравателно с израза „драсни-пални-клечица“ за „кибрит“. Самият Богоров изброява няколко народни думи за „кибрит“: паличе, палерка и други, а сам той предлага огниво. В „Наковалня4 изразът „клечица драсни-пални“ е представен от Богоров като израз вместо израза „клечица кибрит“.
Във Великотърновския исторически музей, раздел „Нова и най-нова история“ в залата посветена на войните сред вещите на войници може да бъде видяна кутийка кибрит с надпис „Български пали-дръвца“, което показва че макар и за кратко замяната е имала частичен успех.  
Богоров е първият български книжовник, който поддържа навсякъде писане на думите според народния им изговор вместо с църковнославянския или руския: български, тъкмо, мъка, лък, кръв, бъден, ред вместо болгарский, токмо, мука, лук, кров, будущий, ряд.
Д-р Иван Богоров се нарежда сред най-личните градители на новобългарския книжовен език, сътворявайки голям брой нови думи на основата на вече съществуващи в народния език думи и начини на словообразуване. Приносът му към българския език е оценен от други бележити книжовни дейци. 
Иван Богоров полага усилия и до голяма степен успява да създаде у своите сънародници усет и съзнание за езиковата чистота и културата на речта. Равнодушието на тогавашната общественост и язвителността на интелигентските кръгове го тласкат в последните години от живота му към твърде абстрактната идея за създаване на твърде абстрактната идея за създаване на общ писмен език на всички славяни.
През 1919 година Иван Вазов казва: „Да, тогава Богоров трябваше, сега сто Богоровци трябват - те да ни разсмиват, но и ще ни стряскат, ще ни поправят, защото всички сега - турям и себе си в това число - грешим против чистотата на езика“.
Много от въведените от Богоров думи (предимство, приемлив и други) поради незнание и подценяване често се приписват на по-късни български книжовници, най-вече на Александър Теодоров-Балан. 
Иван Богоров е от хората, които винаги вървят крачка преди времето си. Много от неговите начинания са оценени едва от потомството. Ако трябва да резюмираме делото му, той е сред онези, които тласкат българите да вървят по-бързо, по-смело и по-радикално напред, където ги очаква бъдещето на модерна европейска нация.

Мисли на Богоров за българския език

„Русите са крият под булото на Славяни да разпростират Руският език, между сичките славянски народи уж с име панславизъм, а по-добре с име панрусизъм... А най-злото е, че тии ако и да не налитат толкова на нас, ний сами, без да са усетим, слугуваме на панруската им мисъл, и са затичаме да правим писмовният наш език Руско-Български, та им ставаме слепи подлизурки без да щем.“
„Най-лесно можем да отредим един общ език говорни и писмовни, като избегнем докрай Руският, защото тук разликата стои в думите; с ре чи булка, спор, сад, един Русец разумява: хляб, препирня, градина, когато един Българин разбира невяста, умножаване [изобилие], ново лозе...“

По материари от интернет