Д-р Ренета Златева е дългогодишен университетски преподавател по исторически дисциплини и настоящ учител по български език и литература в СУЕЕ „Св. Константин-Кирил Философ“. Разговаряме с нея за будителите и будителството днес.

- Как разбирате отбелязването на Деня на българските будители?
- Не харесвам показността и бала с маски (в реалния живот). Този ден е свързан за мен с размисъл, с монологичност - с Човека в нас, с вътрешно поклонение към всички личности, които с делата си будят духа на българщината, на човещината, на изявата и самоосмислянето на Аз-а, на свободата. На този ден си препрочитам ценни за мен български слова, гледам български филм, слушам българска музика.
- Кои са вашите будители от най-ранна възраст?
- О, и аз като по-голямата маса съм закърмена с образите на Отец Паисий, на Васил Кунчев, на Христо Петков, на Иван Вазов и др. По-късно осъзнах, че в историческия път на българите стоят по-малко познати будители. Тук е моментът да обърна внимание на факта, че
немалко наши владетели също са достойни образци в тази посока. Недоумявам защо те в широкото пространство не се дават за пример като такива
- Защо будителството не се ограничава до архаичното си разбиране според вас?
- Много са факторите, които способстват за това. Сред тях стоят промяната на конюнктурата (политическа, икономическа и т.н.), на нагласите в обществото, ценностите, нуждите. Изменяме се, не може да бъде другояче. Не хронологически само, народопсихологически вече сме доста далече стоящи от възрожденския български манталитет, примерно. Няма как да очакваме реализирането на нечия дейност и усилия да бъдат така обхватни, както в миналото. Дори не могат да бъдат оценени по същия начин. Налице са други исторически ситуации и условия. 
- Какви качества трябва да притежава един човек, определян като будител?
- Любов - към ближния, към ученика, към приятеля, към рода, родината, родителя; към човека, най-общо казано. За да си отличен като будител, ти трябва да обичаш човешката душа и да се стремиш да я пазиш, да я подтикваш към добро и да я пробуждаш. Смятам, че
ако тръгнем да изреждаме куп качества у личността, определяна като будител, това ще изглежда почти нереално, някак напудрено, пресилено, граничещо с образа на светеца
- Кога на един будител са му простени грешките?
- Будителят е човек и като такъв нищо човешко не му е чуждо. И той допуска грешки в своя жизнен път, в своите взаимоотношения. Не сме ние, хората, истинските съдници, така че за мен, щом един човек е припознат за будител, не би следвало да му слагаме катран. Той е такъв, защото явно „свети“ за други и това е абсолютно достатъчно.
- Харесвате мисълта на Йордан Радичков „Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки“. Как я тълкувате?
- Тълкувам я така, че няма безгрешни хора.
Всички носим Божествена частица у себе си и по наша воля избираме един от двата пътя - на Доброто или на Злото
Ако не допускаме грешки, няма как да се поучим и да вървим напред. Важното е да си научим уроците!
- Какво е мнението ви за това, че младите хора все по-трудно намират своите будители?
- За съжаление темата е доста обхватна и нелека за разсъждения. Съвременният млад човек е обзет от стремеж към материалното, от апатия, дори нихилизъм в някои случаи. Не вижда смисъл да пробужда и да бъде събуден от статичното си състояние, намирайки оправдание в общоизвестната на всички ни формула „Нищо не зависи от мен“.
- Къде според вас са най-големите пропуски, които вече личат в младото поколение?
- Пропуските са многостранни. Те са част от един пъзел, от една верига, чиито елементи няма как да бъдат скрепени, ако само една част липсва.
Всеки от нас трябва ясно да съзнава, че той е пример за някого: за своето дете или за по-млад член от семейството, за свои съученици, приятели и пр.
Младият човек се води лесно по модерността, по повея на новите тенденции и нагласи. Не осъзнава, че така се обезличава и стои всъщност по-далеч от себе си
И в един момент се загубва напълно - сред тълпата „единоверци“.  
- Как могат да бъдат поправени тези пропуски или грешки?
- С осъзнаване, с отстояване, с индивидуалност, с вяра и свободолюбие, но най-вече с обич - към себе си и към другите. 
Народът е казал: „Кажи ми кои са приятелите ти, за да ти кажа какъв си“. Трябва да се обграждаме с хора, които са близки до нас по съждения, по нравствени ценности и принципи. Трябва обаче и да ги отстояваме. Да покажем на другите, че честността не е присъща на глупците, че търсенето на истината не е проява на заблуда.
 Човек трябва да се стреми към израстване, това е пътят
Само така могат да бъдат запълнени или поправени пропуските или грешките.
- Как може един млад човек да се превърне в будител?
- Всеки млад човек може да се превърне в будител: с обичта, съпричастността, с вярата у другия. Може да стане будител за двама-трима около себе си, достатъчно е. После те ще продължат веригата и така...
- Може ли един млад човек да бъде ментор за останалите, или може да бъде „само“ техен вдъхновител?
- Може да бъде и двете. Щом е признат за ментор, за авторитет, за капацитет в някаква област, той вдъхновява други да следват пътя му, за да успяват, да надграждат, да израстват. 
Ако говорим само за професионален пример обаче, тук за мен нещата не са тъждествени.
Аз лично се вдъхновявам първо от хора, които са Човеци
които са себе си навсякъде и пред всекиго и тогава вече са авторитети в своята сфера на професионално развитие. 
- Вие имате поглед над преподаването и в училищната среда, и в академичната среда. Какви са спецификите и в двата случая с оглед на вдъхновение на идните поколения?
- Няма голяма разлика. Щом един преподавател си обича децата - ученици или студенти - няма значение средата. Щом има вяра в тях, в техните възможности, това е значимото, за да ги вдъхнови. Не всички, разбира се. Би било химера да се вярва, че покритието е на сто процента. Когато млади хора повярват в себе си и осъзнаят, че могат, че други залагат на тях, че имат доверие в тях - 
усетят ли го, тръгват напред
Двама, трима, петима - колкото, толкова.
- Кои са най-големите трудности, с които се сблъсквате в хода на работата като преподавател?
- Най-голямата трудност ли... Натовареността (лекционната, научноизследователската, емоционалната), това е. Проблемите, лични или учебни, на моите студенти са рефлектирали върху мен емоционално. Сблъскването с апатията им... Понякога съм губила баланс. Това е най-голямата ми трудност.
- А всъщност защо се насочихте към тази професия?
- Не е съзнателен напълно изборът ми. Всъщност, интересно ми е и до ден днешен защо именно така се развиха събитията.
Още от малка възприемах своите учители, особено класни ръководители - филолози, като примери за подражание. В занималнята ми беше доста забавно и отговорно тогава да поправям грешките в домашните на своите съученици (като помощник на учителя).
Привлечена съм била от личността, от интелекта на своите учители
Не си спомням обаче да съм искала да бъда техен следовник - в професионалния си път имам предвид. 
Аз исках да следвам „Право“. Поне до онзи ден, в който телефонът на работното ми място звънна и от университета ми съобщиха, че съм приета по второ желание - „Педагогика на обучението по български език и история“. И забравих набързо за мечтата си да бъда в тога - съдийска. Записах се в специалността и ми хареса. 
Имах известни колебания в началото дали да не се прехвърля или да не карам двете специалности паралелно, но... щом не съм го направила, за мен означава, че не съм го искала толкова. А и доста години назад във времето осъзнах, че не бих оцеляла в системата на правораздаването. 
- Какво ви е дала професията и какво ви е взела?
- Даде ми най-ценното, което би могла - обичта и уважението на ученици и студенти. Няма по-висше чувство за един педагог от това, което изпитва, когато някой му се обади или пише с думите: „Благодаря“, „Обичам Ви“, „Намерих си пътя и съм много щастлив/а“. Резултатът от труда ти и вярата ти в някого са реализирани. И той е повярвал, намерил си е мястото. От това по-хубаво няма! 
Винаги съм казвала и показвала, че аз имам честта да получа един много ценен Дар в своята преподавателска заетост. Който е в течение, бързо ще се сети...
Онова, което ми взе, се отнася по-скоро до моята дъщеричка. Нея ограбих - ценни моменти, нужди и т.н., но това е минало. 
- Какво мотивационно послание бихте изпратили към вашите бивши възпитаници, които вече са зад преподавателска катедра?
- Бих им казала да следват сърцето си. То ги води там, където трябва! 
А аз вярвам в тях!
- А към вашите възпитаници изобщо?
- Да вярват в себе си и да се стремят към Добро - във всички сфери на живота. Загубим ли вярата си, от това по-тежко няма! 
И да помнят, че сме на тази земя благодарение на предците си, които са вярвали в нас!