Един ден, през далечната 1969 година, моят приятел и колега Никола Боздуганов ми даде да прочета негова стихосбирка в ръкопис, озаглавена „Северен сняг“. Тя беше вече обиколила няколко издателства и отвсякъде беше получила отказ. И още тогава, от този малък ръкопис, състоящ се от 53 страници, разбрах, че пред МЕН стои стопроцентов поет. По-късно се запознах и с негови ранни стихове, публикувани преди войната в списание „Българска реч“. 
Едва през 1990 година, когато Никола Боздуганов беше на 66-годишна възраст, списание „Отечество“ помести пет негови стихотворения, а две години след това вестник „Литературен форум“ отпечата още пет. Следва нещо, което може да бъде възприето като чудо. За десет години (1993-2002) Боздуганов издаде осем лирични сборника, които съдържат над 350 стихотворения, една книга с хумористични стихове, книжка с детски стихотворения, две мемоарни книги и три пиеси. Две от тях са поставени в русенския драматичен театър (сезони 1993/1994 и 2002/2003) и една в разградския театър. На такова изобилие, избуяло на тази възраст, би могъл да завиди всеки творец!
Многообразието на темите му е голямо. Родолюбивите му изживявания и темата „България“ („Със тебе мълчаливо разговарях в минути на върховна самота“) започват още от стихотворението „Клетва“ (наградено през 1943 г.) и преминават през цялото му творчество. Забележителни са „Преселник“ („С България докрай орисан“) и „Акустика“ („О, щастие да разговаряш под българския небосклон!“). 
В „Чудо“ не е пропуснат и социалният елемент: работникът, който изглежда „толкова висок - като могъщ и недостъпен невероятно хубав бог“. 
Боздуганов не един път се връща към образа на Дон Кихот („Рицарят“, „Напътствие“, „Сълзите на Санчо“, „Дулцинея“), безкористния борец против злото и защитник на слабите, който вече 400 години с възвишения си пример дава кураж на своите следовници. А с какво топло чувство авторът говори за Санчо, разбрал накрая величието на своя господар! 
Много силни са и стиховете, посветени на наши видни съвременнини: Добрин Петков, Константин Илиев, Васил Арнаудов, на родителите и на брата на поета. 
Познавайки автора, бях учуден и приятно изненадан да открия едно завоалирано, ненатрапчиво и плахо изявено религиозно чувство, много по-ценно от шумните и многолсловни тиради, посветени на вярата. Боздуганов се докосва до това чувство в стихотворението си „Възкресение“, също наградено през 1943 година, и продължава да напомня за него в „Бяла Коледа“, „Елегия“, „Коледна балада“ (Исус „сред яслите от златна слама“), „Доверие“, „Молитва“, „Катедрала“, „Рентген“. 
Особено място в творчеството на поета заема плътта и плътската любов, но очистена от грубо материалното, от пошлостта на ежедневието, някак си просветлена и одухотворена. 
Но като че ли най-важна е темата за есента и зимата на човешкия живот, изпълнени със самота и болка, за заника на неговото съществуване. Тук Боздуганов стига до истински откровения: „Душите ни, душите оцеляват, плътта когато вече остарява“, „От сънища нетрайни сме всички изтъкани“, „Не меря вече часове и дни - принадлежа на чувството безкрайно“, „Непоклатимо силна е душата, когато знае свойта безизходност“, „Живот и смърт се сливат. Няма бряг“, „Старостта е грозна единствено сравнена с младостта“, „Дошъл от хаоса, ще стигна хаос пак“, „Духът ти в безкрайния космос те чака“. 
В поезията на Боздуганов се открояват немалко великолепни образи и метафори: „накъсания пулс на самотата“, „и падат късове от синева в морето“, „светулки от разсипана любов“, „и времето като дете разплакано догонва свойте сини пеперуди“, „денят сивее в облаци удавен“, „заплиташе в косите ти денят с нехайна ласка своя слънчев гребен“, „през седефа на мъглата пламва есенният ден“, „от концерта на Григ капят скръбни октави“. В това отношение особено бих наблегнал върху „Ноктюрно“, едно от най-хубавите му стихотворения, образец на чиста поезия. 
Ще ми се да спра вниманието на читателя и върху няколко отделни стихотворения, които сродяват автора със световната поезия. По подобие на Афанасий Фет, който изгражда едно от прочутите си стихотворения само със съществителни, Боздуганов в „Раздяла“ използва само глаголи и постига изключително въздействие. В „Легенда“ се усещат Верленовски нюанси, а „Стрелецът“ ни напомня за мъдрото Шекспирово светоусещане. Но, разбира се, не като повторения, а като оригинални варианти. 
Мястото не ми позволява да се спра по-дълго върху десетките литературни, театрални и музикални рецензии (някои от тях си пробиваха път и през мрачните години на диктатурата, издаващи професионално познаване на засегнатите въпроси и дълбока култура). 
Не по-малко силни са и политическите му статии, показващи гражданска отговорност и родолюбив патос, публикувани във вестниците „Демокрация“, „Литературен форум“ и в русенската преса. В тях той говори за „позорния ген на търпението“, „тази унизителна „добродетел“, и за „неизживените комплекси за подчинение“, за „наочниците“ на „хармоничната личност“ и „духовните деформации“ на „социалистическия хомункулус“, за нашата „политически и морално нестабилна нация“. 
За поетическото творчество на Боздуганов Ирен Иванчева пише, че той „продължава най-доброто от българската поетическа традиция“ и го нарича „жрец пазител, който пренася през времето музиката на българското поетично слово“ (списание „Летописи“), а Ваня Бояджиева го смята за „тъжен поет“, без провинциално светоусещане. Тя казва, че за него са характерни „артистично изпълнение, лаконичност, стихотворна лекота“ („Литературен форум“).
Вътьо Раковски определя Боздуганов като „най-яркия и релефно открояващ се автор в годините, в които и аз печатах там (в списание „Българска реч“). ...Стиховете му се отличаваха с националната си обагреност и чистота на изказа, която малцина от нас притежаваха. Н.Боздуганов бе най-талантливият между нас“ (предговор към „Избрана лирика“). 
За себе си Боздуганов ми пише в едно свое писмо: „Нямам вкус към усложнен изказ. Ценя спонтанност, пластичност, откроена идея. Не ми стига литературна култура, интелект, философска нагласа. Стихът трябва да се изживява“.
В първата четвърт на ХХ век прочутият немски поет Райнер Мария Рилке споделя: „Със стиховете не трябва да се избързва, трябва да се събира смисъл и сладост цял живот и едва в самия край човек навярно би успял да напише десет реда, които да бъдат добри“. 
При Боздуганов се случи тъкмо това: цял живот той „събира смисъл и сладост“, които се изляха в зрялата му възраст и ни обгърнаха с топлота и възвишена просветленост. 
Мисля, че Никола Боздуганов е все още недостатъчно оценен. Той не е провинциален, местен русенски литератор, а творец от национален мащаб, с всенародно значение. 
Вярвам, че от него ще останат повече от десет реда. 
Помествам едно от стихотворенията на Боздуганов, за което вече споменах.

НОКТЮРНО
Целия ден непресатнон валя. 
Вдигат прозорците 
влажни клепачи. 
Стелят се лилави сенки 
и в здрача
тръпнат дърветата
с голи стебла. 
Колко е хладен 
въздухът свеж! 
Боса и стройна 
нощта приближава.
В нейната длан 
малък кръг заблестява - 
златна халка 
от разтрогнат годеж.

(Из стихосбирката „Молитви казани без глас“, Русе, 1993 г.) 

Михаил ЧАКЪРОВ 

Никола Вандов за Никола Боздуганов: Беше неуморен търсач на красивото в изкуството, начетен, любопитен към всичко, което става около него

100-годишнината от рождението на поета, драматург, критик и мемоарист Никола Боздуганов ще бъде отбелязана днес от 17.30 часа читалнята на I етаж на библиотека Любен Каравелов. Паметната вечер се организира по инициатива на Крум Гергицов и Живодар Душков.
Никола Боздуганов е роден на 31 октомври 1924 година в Русе, в семейството на единия от тримата братя индустриалци Боздуганови. Година по-рано е построена родната му къща - та е едно от архитектурните бижута на главната улица на Русе - „Александровска“. На партера са се намирали шест магазина, а самостоятелните жилища на братята Боздуганови са били на втория етаж. През 1919 г. тримата отварят кръчма и хан близо до Хиподрума, а десетина години по-късно създават конячна фабрика „Братя Боздуганови“. Те имат акции в содолимонаденото дружество „Свети Трифон“ и в лозаро-винарската кооперация „Грозд“.
В тази къща, елегантната кръгла кула на която и до днес привлича погледите на минувачите, е прекарал целия си живот Никола Боздуганов, от чието рождение сега се навършват сто години. Той завършва прочутата някога Мъжка гимназия „Княз Борис Първи“. Оттогава датират първите му стихотворни опити, но също и сериозните му занимания с музика - той е цигулар в гимназиалния симфоничен оркестър под диригентството на Александър Йорганджиев. Пак тогава заедно със своя съученик Зико Грациани създават химн на своя клас - Никола пише стиховете, а Зико - музиката.
След дипломирането в гимназията Боздуганов влиза в казармата и участва в последната фаза на Втората световна война, като със своята военна част достига до Унгария.
През 1950 г. завършва правни и държавни науки в Юридическия факултет на Софийския университет. В своята книга „Русе в моите сънища“ той споделя, че е „недопуснат до стаж поради буржоазен произход“. Неговото спасение е музиката. Заедно с Константин Оджаков, Георги Чернаков, Никола Данев, Петър Петров-Парчето и други русенци е сред основателите на одържавения симфоничен оркестър - Държавна филхармония - Русе.
Професията на музиканта се превръща в негова съдба за цели 27 години. Впрочем, оркестърът задълбочава приятелството на Никола Боздуганов с друг оркестрант, Михаил Чакъров, който по-късно заминава за София, но приятелските чувства се запазват, като преминават границите на музиката и много по-често предмет на техните разговори става литературата, на която Чакъров е познавач и ценител. Междувременно Никола Боздуганов завършва театрознание в днешната театрална академия, тогава все още наричана ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“.
Негови текстове с музикална и театрална критика се радват на радушен прием от много специализирани столични издания, а за русенската преса той е неоценим автор, който пише бързо, талантливо и откровено. Личното му творчество, неговата поезия и драматургични произведения, стават известни за широката публика едва след началото на демократичните промени в България. И макар че първите му стихове са публикувани още през 1943 година в столичното ученическо списание „Българска реч“, като печели специална награда, книгите му започват да излизат едва половин век по-късно.
Никола Боздуганов е автор на стихосбирките „Молитви, казвани без глас“ (1993), „Опит за остаряване“ (1993), „Смях от бар „Еротика“ (хумористичен сборник, 1994), „Любов за скорпиони“ (1998), „Пафи и Пуфи“ (стихове за деца, 1998), „Звезди без небосклони“ (1999), „Небесен автобус“ (2000), „Вратите на Сезам“ (2000), „Реквием за живия“ (2001), „Когато времето почива“ (2002, избрана лирика), „Преди снегът да завали“ (2002); на пиесите „Вила за любовни спомени“, която се играе в Русенския драматичен театър през сезоните 1993/94 и 1994/95 г. и на пиесата „Убийци с ореоли“ (1994), поставена също в Русенския драматичен театър; на мемоарната книга „Русе в моите сънища“ (1994 г, второ издание - 1998). Автор и на „Игри от арената“ (2003), „Паметни върхове в изкуството: Русе, 1950 - 1980“ (2003), „Хармония от дисонанси“ (2004), „Любовни писма“ (сборник с пиеси, 2004).
През 2002 г. Получава награда „Русе“ за изключителни постижения в областта на художествената критика, поезия и мемоаристика.
Умира в Русе през 2006 година на 82-годишна възраст. По повод кончината му именитият български театрален критик Никола Вандов пише във вестник „Култура“: „Беше неуморен търсач на красивото в изкуството, начетен, любопитен към всичко, което става около него. Обикаляше страната и пишеше за почти всички провинциални сцени. С него спокойно можеше да си говориш, например, в Шуменския театър за спектакли, например, от Силистренския. Залагаше на младите и ги следеше с особено внимание. Беше поет, музикант, драматург, историк на българския театър. Пишеше много, но още повече се радваше - личеше му - на непосредствените срещи с актьори, режисьори, певци и инструменталисти. Гледаше да не пропусне някой фестивал, юбилей, просто театрален празник. Бързо премигващите му очи искаха да видят всичко...“.