Никола Недев Боздуганов е роден на 31 октомври 1924 г. в Русе. Публикува в столични и провинциални издания критически текстове по проблемите на музиката, театъра, литературата и изобразителното изкуство. Автор е и на лирични и хумористични творби и на драматични произведения, на книгите „Любов за скор иони“ (1998), „Русе в моите сънища. Спомени“ (1994, 1999), „Молитви, казвани без глас“ (1999), „Небесен автобус“ (2000), „Паметни върхове в изкуството. Русе, 1950-1980“ (2003) и др. За високите си постижения в областта на художествената критика, поезия и мемоаристика през 2002 година е удостоен с престижната Награда „Русе“. Умира на 22 октомври 2006 г. в Русе.

„Не съжалявам, че се родих, отраснах и вече остарявам в тоя чудесен град“ - така Никола Боздуганов започва въведението към мемоарната си книга „Русе в моите сънища“ (1994). А вече в края на страницата по своеобразен начин и пояснява, и се аргументира, и надгражда онова, което е определил като „чудесен град“: „Русе не е само „бароковият“ град на „тихия бял Дунав“, а [и] еманацията на европейския български дух“. 
И в цялото му разнолико творчество Русе присъства и с местонахождението си на Дунав, и посредством случки, за които Н. Боздуганов е съхранил спомени, и за русенци, оставили следа било в неговото съзнание, било в паметта на града.
Нашепваш тайнствено събития
за отшумели времена.
И в тях незримо се преплита
и мойта мъничка следа.
(Из „Животът ми край теб премина...“)
През есента на 1938 година Никола Боздуганов постъпва в пети (днес осми) реален клас на Русенската мъжка гимназия „Княз Борис“. Директор му е Тодор Хр. Дашков - педагог „с дистанциращо строго изражение - по думите на някогашния гимназист, - поддържаше дисциплината и реда в гимназията без никакво напрежение“. Класен ръководител на петокласниците е литераторът Илия Киселов, а когато учениците са в осми (днес: единадесети) клас, е заменен от учителя по физическо възпитание Стефан Рътков: „хубав и напет мъж в разцвета на силите си“, „с ласкаво-строги обноски и непоклатим авторитет“, „човек способен да обуздае и най-лудия клас“, „педагог от висока класа“. Но и класът не е бил какъв да е, а от „буйни глави“, събрани на едно място, а между тях: Зико Грасияни - създател на училищния оркестър „Ритъм“, негов диригент и тромпетист, а след години - световноизвестен джазмен, установил се да живее в Израел; флейтист в духовата музика на Мъжката гимназия е Мишо Михайлов - по-късно известен русенски хирург... Така че не унифицираната униформа (черна куртка с бяла якичка и със съответен номер, зашит върху ръкава, черни панталони, шапка с широка козирка), не изискванията за ниско остригана глава, не ограниченията, свързани с вечерния ученически час и пр., пречат за развитието на младия човек, за неговото израстване... И не е никак случайно, че учениците от 8.В клас решават да си имат собствен марш. И музиката да е дело на Зико Грасияни - композиторът на випуска, а текстът - на младия поет Никола Боздуганов, чието име вече е познато от страниците на ученическото списание „Българска реч“ (става и носител на специалната награда за най-сполучливи стихотворения за 1942/1943 г.). 
И Никола Боздуганов, и неговите съученици имат щастието техни учители да бъдат истински и всеотдайни педагози като д-р Радка Павлова (по немски език), Михаил Стамболиев (по естествена история), Никола Киров (по химия)... Умишлено ще споменем трима от учителите, за които и след пет десетилетия спомените на Боздуганов са живи и силни. 
И няма да е никак пресилено, ако изтъкнем, че именно те трасират пътя му
към музиката, изграждат усета му за красота, критически вкус на естет.
За литератора Илия Киселов той пише: „лично аз съм му задължен и за поощрението в моите стихотворни опити...“, и затова, че той „всъщност ме научи на ясна мисъл и точен, изразителен стил“.
След години Никола Боздуганов ще издаде десетина стихосбирки. Ще създаде пиеси, като две от тях - „Вила за любовни спомени“ и „Убийци с ореоли“, са поставени на русенска сцена. И ще се изяви като критик на български прозаици и поети.
Учител по рисуване е Александър Лазаров - „отличен художник - възпитан в традициите на италианския академичен реализъм“, „съхраняваше ревностно творческото си кредо - точност и яснота на формата“. 
След години Никола Боздуганов ще посещава изложби и ще пише за успехите на художници, докоснали сърцето му, но и за белязани слабости или забежки.
Учител по музика е Александър Йорганджиев - „завършил в Букурещ академичното образование..., превъзходен виолончелист с престижни концертни прояви, канен в Софийския царски симфоничен оркестър,... но избрал учителското поприще в родния си град“. В извънкласната дейност Ал. Йорганджиев е ангажиран за ръководител на гимназиалния симфоничен оркестър, състоящ се от тридесетина гимназисти (цигулари, виолончелисти, пианисти, контрабасисти, флейтисти), а от военната музика - „духачи“.
Самият Никола Боздуганов е един от цигуларите-гимназисти. След години в продължение на три десетилетия ще си „вади хляба“ като оркестрант-цигулар в Русенския симфоничен оркестър. Но ще има и възможност да опознае отблизо диригенти и изпълнители, за които по различни поводи ще пише. И ще може да изрази в редица рецензии своите впечатления за оперни постановки, концерти, фестивали, но и да разкрива естетическите критерии.
През есента на 1943 година влиза в казармата. След 12 месеца, вече
с чин фелдфебел-школник участва в Отечествената война
В състава на 16-а дивизия достига до Унгария. 
Постъпва в Софийския университет и през 1950 година завършва Юридическия му факултет. По-вероятната причина да не продължи пътя си като правист не е тази, която изтъква в мемоарите си („недопуснат до стаж поради буржоазен произход“ - „Русе в моите сънища“, първо издание, 1994, с. 62-63), а това, че бързо осъзнава: посвещаването на тази професия, погледнато в перспектива, би означавало не нещо друго, а... ограничение. (Всъщност в продължение на 6 месеца е член на Русенската адвокатска колегия! След години, след пенсионирането си като „втора цигулка“ в оркестъра, с усмивка отбелязва: „Като дълбока неизползвана резерва си остана юридическата ми правоспособност“). Затова Никола Боздуганов се посвещава на Русенския симфоничен оркестър, на музиката, а впоследствие записва и специалността „Театрознание“ във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, която завършва за две години...
Немислимо е да се споменат всички ония текстове на Никола Боздуганов, отнесени към театралната, музикалната, литературната критика и отпечатани в столичните и провинциалните издания.
Дори е невъзможно да се изброят само заглавията на списанията и вестниците, в които той е бил автор
Така че в годините читателите му в София, Варна, Толбухин (Добрич), Силистра, Разград, Шумен, Търговище, Велико Търново, Плевен, Ловеч, Габрово се наслаждават на неговата оперативна критика, на точната му оценка и на брилянтния му стил...
Няма да е пресилено и твърдението ни, че Никола Боздуганов не е пропуснал да отрази и изяви от културния афиш на Русе. Отзиви и критики за концерти, спектакли, изложби; очерци за творци, свързани с родния му град; стихотворения, посветени на бележити артисти, публикувани в русенските издания от втората половина на ХХ век, сякаш чакат търпеливо своя изследовател. А той, впечатлен от дълбочината на анализите и от точния изказ на Никола Боздуганов, едва ли би оставил текстовете на критика и публициста да прашясват. Издадени като книга, те ще допринесат за изграждането на една истинска картина на духовния живот в Русе, ще припомнят постиженията в областта на културата, ще дадат възможност да се очертае пътя на израстване на отделни творци от крайдунавския ни град. И ако книгата „Паметни върхове в изкуството. Русе 1950-1980“ е изградена върху спомени на Н. Боздуганов за диригенти, артисти и др., свързани със „златното време на русенското изкуство“, то книга с Никола-Боздуганови критични текстове ще бъде своеобразна илюстрация - автентична, документално вярна, неподвластна на Времето, защото... Защото са създадени от истински Интелектуалец, Ерудит, Критик. 
Русчуклията (русенецът) Никола Боздуганов благоговее пред родния си град: „В тоя град за първи път разбрах какво е театър, опера, симфоничен концерт; тук публикувах първите си стихове, очерци, рецензии. Тук получавах уроците по култура, духовност, приятелство, морал, толерантност, индивидуалност... Моят град ме увери, че в него е трябвало да се родя, че в него е вградена съдбата ми. Че не ТОЙ е мой, а аз - НЕГОВ“ (Никола Боздуганов - финални редове от мемоарите му „Паметни върхове в изкуството. Русе 1950-1980“). А на най-представителната русенска улица „Александровска“ се намира неговият роден дом - и негово пристанище, и негова стартова площадка...
Не зная кой съм. Възраст, име, пол.
На шестдесет. Самотен мъж. До тука.
Добавям - стая с кухня, но без хол; 
хладилник, маса, кошче за боклука.
Звънец. Бюро. На него телефон
мълчи по часове. Библиотека.
И телевизор стар. Магнетофон.
Отсреща - кино, ресторант, аптека.
Венчален пръстен в чекмеджето скрит.
Хартия за пишущата машина...
(Из „Когато времето почива“)
На дома му, обозначен с номер 62, не е поставена паметна плоча, напомняща, че тук е роден на 31 октомври 1924 г. и е живял до смъртта си 22 октомври 2006 г. Никола Боздуганов - критикът, поетът, драматургът, русефилът. Духът му и днес обитава русенските културни висини и ни напомня, че както Боздуганов е гледал на себе си като на един от синовете на Русе с дълг към своя роден град, така и Русе трябва да пази паметта за своите изтъкнати синове. А безспорно Никола Боздуганов е сред най-първите от тях!

Никола Боздуганов

Когато пиша, ме боли,
но болката ми кой разбира?
Не от предателски стрели
безкръвния ми дух умира.
Отдавна нямам вече щит
срещу човешките коварства.
И нравът ми, тъй упорит,
загуби огъня си царствен.
На творческите суети
е вече време край да сложа
с утехата, че толкоз дни
прахосвах все по воля Божия.
(Из „Реквием за живия. Лирика“. Русе, 2001)
ПРЕСЕЛНИК
Това съм аз - по род и кръв
с България докрай орисан.
Вървя с тълпите , без да знам
вървящите пред мен кои са.
Отивам с тях към Вечността
по пътя непознат, но верен -
след тръгналите преди мен
един безименен преселник.
(Из „Вратите на Сезам. Лирика“. Русе, 2000)

Живодар ДУШКОВ
Мира ДУШКОВА