Едно от събитията на традиционния литературен фестивал, организиран от МД „Елиас Канети“ и Община Русе, бе обсъждане на предложение за включване на творби от родения в Русе нобелист Елиас Канети в програмата на средните училища. Сред участниците в дискусията беше проф. дфн Клео Протохристова, ръководител на Катедрата по история на литературата и сравнително литературознание в Пловдивския университет и един от водещите български хуманитаристи. Проф. Протохристова изнесе доклад за една малко известна „българска връзка“ на Канети, който ви предлагаме с незначителни съкращения и изричното позволение на автора. Пълният текст на доклада с оригинално заглавие  „За още една „българска връзка“ на Елиас Канети“ е публикуван в последния брой на списание „Страница“.

Навичната нагласа на националната ни култура по отношение на Елиас Канети, формирана и стабилизирана още непосредствено след удостояването му с Нобеловата награда за литература през 1981 г., предполага специален акцент върху факта, че той е роден в Русе, че там, заедно със семейството си, прекарва първите шест години от своя живот, че впоследствие отново посещава България и че през целия си живот пази спомена за преживяното в родния град, което очевидно има за него особено висока стойност - за това красноречиво свидетелства собственото му твърдение: „Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук“, изписано в автобиографичната му книга „Спасения език“ (1977). Освен детските спомени от Русе обаче, в същата тази книга, в първата глава от нейната част, посветена на ранните му години в Швейцария (Цюрих - Тифенбрунен, 1919-1921) и озаглавена „Добрите деви от вила „Ялта“. Доктор Ведекинд“, е представен прелюбопитен микросюжет, който съдържа още една, неизвестна „българска връзка“ на Канети - 
останала незабелязана и, съответно, лишена от полагащите й се внимание, проучване и коментар
В споменатата част са описани собствените спомени на Канети от престоя му във вила „Ялта“, но са включени и истории, предхождащи пристигането му там, за които той научава от разказите на други обитатели на пансиона. В една от тези истории се споменава за българка на име Лалка, пребивавала там няколко години по-рано, която се отличавала с красота, но била и извънредно интелигентна, така че споменът за нея просто се бил превърнал в своего рода легенда. Макар и десетилетия по-късно, пишейки „Спасеният език“, Канети се връща към този практически несобствен спомен и го включва в мемоарите си.
По волята на ред щастливи съвпадения стана възможно идентифицирането на лицето, което се крие зад споменатата красива и умна Лалка, и реконструирането на нейната биография, в която Канети се оказва с дискретна, но значима роля.
Но да се върнем към основния ни сюжет. Въпросната вила „Ялта“, в която Канети е бил настанен от майка си, е всъщност бивш девически пансион, който дори и по времето, когато самият той живее там, е общежитие, обитавано предимно от млади момичета, които учат или следват в Цюрих. Любознателното и очевидно доста общително момче се осведомява системно за живота в пансиона от постоянните му обитателки и така научава вече споменатата история. Ето как изглежда тя, представена от Канети: „Когато домът беше още пансион за девойки, не преди много години, дамите канеха от време на време поети, които четяха своите произведения на девойките. Карл Шпителер идваше специално от Люцерн и се чувстваше добре тук, сред девойките. Той играеше с удоволствие шах и си избираше за партньорка най-добрата - Лалка, една българка. Ето че той седеше в залата, човек, прехвърлил седемдесетте, подпираше глава с ръка, наблюдаваше момичето и казваше бавно - не след всеки от нейните ходове, но доста често, както му беше обичай: „Тя е и хубава, тя е и умна“.
На дамите той не казваше нищо, въобще не се беше грижил за тях, беше неучтив или им се беше сторил мълчалив, а ето че седеше само пред Лалка, дълго я гледаше и повтаряше: „Тя е и хубава, тя е и умна“.
Това не беше забранено (подч. м. - К.П.), разказваха го често с огорчение, което всеки път се задълбочаваше“. 
Независимо от отделни неточности при превода на български език, които е уместно да бъдат коригирани (вероятно „забранено“ е техническа грешка, вместо „забравено“), основният смисъл на откъса е ясен - някъде между 1916 и 1918 година (самият Канети постъпва в пансиона през 1919 г.) в описаната от Канети вила „Ялта“ едно българско момиче се е отличавало с красотата и ума си и това е правело силно впечатление на периодично гостуващия там възрастен поет Карл Шпителер, който е предпочитал да играе шах с това момиче и е намирал за уместно да огласява своята възторжена оценка за него, очевидно предизвиквайки недотам положителни реакции у останалите обитателки на пансиона. Вероятно тази история е оставила трайни следи в съзнанието им, защото те продължават да я разказват две или три години по-късно. Очевидно е също, че е направила силно впечатление и на самия Канети, след като, макар и да не е бил пряк свидетел на описаната ситуация, почти шест десетилетия по-късно, когато пише мемоарите си, той я препредава дословно. 
Впрочем 
българска следа се появява отново в разказа на Канети за вила „Ялта“ и по-късно
при описанието на коледното тържество, преживяно в пансиона, когато авторът споменава за гостуването на една певица „пансионерка от миналите години“, участвала в музикалната програма след тържествената вечеря. Въпросната певица е всъщност сестра на красивата и умна Лалка, но за тази подробност ще стане дума по-късно.
Това, което „добрите деви“ от вила „Ялта“ няма как да знаят през 1919 г., а на Канети със сигурност е станало известно преди написването на „Спасеният език“, но той най-вероятно не е сметнал за необходимо да го уточни, е че през 1920 г. въпросният швейцарски поет Карл Шпителер е удостоен с Нобеловата награда за литература (наградата е за 1919 г., но през годините непосредствено след войната Нобеловият комитет работи с известно забавяне). 
Съобразен и с този факт и резюмиран възможно най-лаконично, микросюжетът, наличен в коментирания откъс от книгата на Канети, може да се сведе до констатацията, че преди повече от век, с интелекта и красотата си, една млада българка е събудила интереса на двама писатели нобелисти, в единия случай пряко, в другия - по-скоро опосредствано, но пък забележително устойчиво и дълготрайно. С реверанс към куриозността бихме могли да открием дори известна симетрия в последователността на събитията, свързани с престижната награда - няколко години след общуването си с умната и красива Лалка Карл Шпителер получава Нобелова премия, а Канети е удостоен със същия приз в приблизително същото отстояние спрямо написването на „Спасеният език“, книгата, в която разказва за това общуване. 
Отвъд изкушението на подобна откровено манипулативна конструкция, която е разумно да бъде отхвърлена, 
остава далеч по-състоятелното любопитство за идентичността на младата българка
превърната в героиня на представения тук сюжет. Малко вероятна би била възможността тя да бъде открита без помощта на няколкото съвършено разноредни събития, оказали се в необходимата функционално ефективна съгласуваност. Решаващото измежду тях е обявяването през 1981 г. на Елиас Канети за носител на Нобеловата награда за литература, което е повод своевременно да бъде издадена на български език първата книга от мемоарната му трилогия „Спасеният език“, посрещната от българската читателска аудитория с обясним интерес. Една измежду многобройните читатели на книгата разпознава в „Лалка“ своя братовчедка, която по това време, вече в напреднала възраст, е в болница с тежко заболяване. 

Откритието е споделено със семейството, така че „Лалка“ прочита книгата, за да преоткрие с радостно удивление отдавна забравен момент от младостта си, неочаквано изведен от небитието благодарение на съхранилата го авторитетна чужда памет. След нейната смърт, настъпила скоро след това, дъщеря й пише на Канети с благодарност за това, че споменавайки в мемоарите си нейната майка по този ласкателен начин, е дал повод за едно от последните радостни преживявания в живота й. Изпраща му и снимка от пансиона от това време, на която майка й е редом с възпитателките и останалите пансионерки. Канети отговаря любезно и потвърждава, че всичко съвпада точно с това, което е разказал в книгата си.
Ето го и самото писмо:
„Многоуважаема госпожо Заякова-Шлезингер,
Благодаря Ви сърдечно за писмото и снимката. Сега тя е най-хубавата, която имам на четирите дами Хердер. Във вила „Ялта“ пристигнах едва около две години по-късно, но всички ние си бяхме същите, непроменени.
Макар и късно, така се запознах и с „Лалка“ и много добре мога да си обясня, че тя е направила такова впечатление на поет като Карл Шпитeлер с красивото си, изразително лице.
Развълнувах се, когато научих, че по време на престоя си в болница майка Ви е чула за „Спасения език“ и че споменът за нея в тази книга й се е отразил добре и я е разведрил.
Същата радост доставяте сега и Вие на мен самия, който съм на годините на Вашата майка. Не се среща често литературата да се завърне в живота по такъв непосредствен начин. Затова пък толкова по-голямо е щастливото изумление, когато това се случи.
Благодаря Ви още веднъж и Ви поздравявам най-сърдечно!“.
И така, коя е всъщност „Лалка“?
Фамилното й име е Барзова, родена е в Пловдив през ноември 1897 г., дъщеря е на Димитър Барзов и Благовеста Точкова. Баща й, търговец по професия, родолюбец, участвал в Съединението и доброволец в Сръбско-българската война, е от стария калоферски род Бракалови (майка му е Лала Бракалова), чието родословие е документално проследимо до известния Полихрон (Пульо), роден в 1659 г. и живял в Арбанаси. 
Лала Барзова завършва гимназия в 1916 г. в Пловдив, след което от 1917 г. следва в Университета на Цюрих, където слуша лекции по история на изкуството, немска и френска литература. От 1920 до 1922 г. учи в Берлинския университет, един семестър учи в Йенския университет, а през 1924 г. защитава докторат върху творчеството на Николай Павлович в Университета на Вюрцбург (докторатът е документиран в библиографския указател за дисертации на българи, защитени в чужбина). Познанството с Карл Шпителер от времето на престоя й във вила „Ялта“ очевидно не се е ограничило единствено до играта на шах, защото са останали запазени няколко негови авторски книги с кратки дарствени надписи за нея. Една от тях е автобиографичната „Mоите най-ранни преживявания“, посвещението върху която гласи „На госпожица Лалка Барзова с незабравим спомен. 11 ноември 1917“. Друга негова книга „Прометей и Епитемей. Една съпоставка“ е надписана от самата Лала Барзова с уточнението „Берлин 1920“. Запазена е и картичка, която Шпителер й е изпратил, върху която е отпечатан неговият портрет. Текстът гласи: „На любезната ми, гостоприемна партньорка в шаха госпожица Лалка Барзова с незабравен спомен и благодарност за милите новогодишни пожелания“. Запазено е и негово писмо от значително по-късната 1922 година. 
Колкото до Канети, след първоначалното му запознанство с Лала Барзова, което си остава косвено, единствено по разкази от обитателките на вила „Ялта“, той има непосредствена среща с една от сестрите й, без да осъзнае този факт. В книгата си писателят споменава за коледна музикална програма, в която участвала „пансионерка от миналите години“. През същите години двете по-малки сестри Барзови - Аглая („Гичка“, род. 1. 02. 1899 г.) и Надежда, (род. май 1901 г.) учат също в европейски университети. Първата завършва частната консерватория „Щерн“ в Берлин със специалност пиано при професор Масбах и пеене при професор Франческина Превости, една от известните певици от края на XIX и началото на ХХ век. При завръщането си в Пловдив изнася концерт съвместно с Ангел Букорещлиев.
Именно тя е певицата, за чието гостуване във вила „Ялта“ Канети споменава в мемоарите си
Най-малката сестра завършва финанси, също в Берлин. След завръшането си в България и трите сестри продължават своя живот, в съгласие с тогавашните нрави, като съпруги и майки.
Самата Лала Барзова обаче проявява забележителна професионална активност за краткия период между завръщането си в България през 1924 г. и женитбата си за адвоката Андрей Заяков на 28 септември 1925 г. Тя следи внимателно културните събития в Пловдив и отразява впечатленията си в ред публикации, измежду които от специален интерес са две нейни рецензии. Първата отразява сказка на гостуващ от Варна лектор на име Грънчаров, посветена на египетското изкуство и проведена на 26 ноември 1924 г. Втората публикация от март следващата година, озаглавена „Археологически сказки“, е написана по повод серия лекции на Богдан Филов в Пловдив, посветени на различни теми от областта на археологията. Макар и по-скоро реферативна, с ясното и компетентно представяне на съдържанието на изнесените лекции и с направените прецизни характеристики и преценки, и тази статия, подобно на предходната рецензия, показва завидна професионална вещина относно египетското изкуство, елинската античност и археологическите находки в Помпей.  
След 1944 г. Лалка Барзова, заедно със съпруга си, е изселена от града. 
За известно време, след серия премествания, са въдворени в Плевен
впоследствие, от 1951 г. насетне семейството се премества заедно със сина и дъщеря си в с. Кумарица, община Александър Войков, Софийско (сега квартал на град Нови Искър). Това е повод съпругът да бъде изпратен в лагера на Белене, а през следващата 1952 г. синът им Димитър е арестуван със скалъпени обвинения по един от т. нар. „католически процеси“ и е осъден на затвор, откъдето впоследствие е прехвърлен също в Белене. Издръжката на семейството (на лагерниците е трябвало да се праща храна) се поема основно от майката, която разпродава по-ценните вещи от имуществото и успява да получи работа към една кооперация, където се квалифицира в шиенето на униформени престилки за детската градина.
Донякъде парадоксално, тъкмо жестоките житейски несгоди, пред които е изправена, при Лала Заякова се оказват импулс за подновяване на професионални изяви, адекватни на академичната й подготовка. В Плевен, където семейството се установява, тя създава контакти с местни интелектуалци и въпреки безприютността и оскъдицата на изселничеството, провежда свои изследователски търсения. По това време тя
дори се осмелява да кандидатства за доцентско място, обявено от Художествената академия
на основание на докторската си степен, но също и с изследване върху историческия развой на арките и куполите от най-дълбока древност до епохата на Юстиниан, както и с предложение за лекционен курс по история на изкуството. Предвидимо, кандидатурата й е отхвърлена, а решаващият аргумент е, че цитираните в дисертацията автори били само „западни“, при положение че трудът е завършен през 1923-та и защитен през 1924 година. Дързостта на д-р Барзова все пак се оказва възнаградена, защото кандидатствайки за отказаното й място, тя заявява своята научна компетентност за живота и творчеството на Николай Павлович и най-вероятно тъкмо тази заявка е, която ще й осигурява още през следващата година временен служебен ангажимент към Института по изкуствознание към БАН. Оттам й възлагат да проучи писмата на художника, намиращи се във фонда на пловдивската библиотека „Иван Вазов“. Работата по тази задача е финализирана с доклад пред възложителя от 4 април 1951 г. и със студия, публикувана значително по-късно в периодичното издание на Института.
През 1952 г. Институтът по изобразителни изкуства към БАН организира научна конференция, посветена на Николай Павлович. Основните доклади са изнесени от Николай Райнов, Крум Кюлявков и Мара Цончева, с изказвания участват Николай Д. Павлович (племенник на художника), Никола Мавродинов, Цанко Лавренов и Лала Барзова. Изказването на д-р Барзова е забележително. Във въведението му тя набелязва серия научни проблеми, свързани с творчеството на Павлович, които за момента са останали неразработени и неидентифицирани. След това,
макар и с респект към авторитета на участниците във форума, тя отбелязва значителен брой съществени пропуски и грешки
в изнесените от тях доклади. Допълва информацията за литографиите по романа „Райна княгиня“, представени от Крум Кюлявков, коригира биографични неточности от доклада на Николай Райнов, както и посочената от него година за започване на работата по картината „Покръстване Борисово“, оспорва тезата му, че Павлович, заедно със Станислав Доспевски „убили верското изображение идейно, а зографите формено“, с аргумента, че борбата на Павлович за триизмерност в иконите, против остарелите традиционни похвати е не просто подготвителен етап в търсенето на светско, еманципирано от религията изкуство, но и, при това най-вече, съобразяване с обстоятелството, че църквата е единственото място, където обикновените хора са в постоянен контакт с изкуството, и затова тъкмо оттам трябва да започне, според думите на самия художник, облагородяването на техния вкус. Позволява си също да се усъмни дали наистина Павлович е трябвало да търси пътя към светското изкуство точно през иконата, при положение че вече го е намерил при графиката. Барзова оспорва и твърдението на Райнов, че в Румъния и България Павлович е видял само лошо оцветени икони, а в Мюнхен и Виена не е видял нищо по-добро, защото назаренските стенописи били оцветени пъстро, с аргумента, че художникът е изучавал картинните галерии на Дрезден и Виена, при това дори е копирал една Венера на Тициан, докато колоритът на назаренските стенописи е приложил в малките си маслени платна. Тя отхвърля и мнението на Райнов, че пресечените фигури в композициите на Павлович били похват, с който картината се „приближава до живота“ и аргументира тезата си с примери от византийската живопис, със стенописите в Помпей и картини на Тициан, Рибера, Херера, барокови стенописи и др. Барзова ревизира и становището, че Павлович е дал началото на българската светска графика, като посочва като негов предшественик хаджи Найден Иванов от Пазарджик, чието графично изображение на цар Иван Шишман е датирано с 1858 г. 
По подобен начин Барзова оспорва и мнението на Мара Цончева, че първите български исторически картини от Възрожденската епоха са на Н. Образописов от 1863 и 1869 г., като припомня, че най-ранните литографии с историческо съдържание на Павлович са от 1860 г., а картината му с маслени бои „Срещата между Светослав и Цимисхи“ е датирана собственоръчно от художника с 1861 г. С точни и находчиви контрааргументи тя коригира и други, по-второстепенни твърдения от изнесените доклади.
Пропуснала е само една важна подробност - че в основната си част докладът на Крум Кюлявков буквално преповтаря собствените й наблюдения и изводи
представени в подготвената от нея студия, с която тя е финализирала работата си по архива на Павлович - по това време все още непубликувана, но депозирана в Института по изобразителни изкуства, за което свидетелства нейно писмо, очевидно част от по-продължителна кореспонденция с Института, датирано с 1958 г. От него става ясно, че тя е трябвало да се съобрази с възражения на редактора към изрази, които го били „шокирали“, както и да актуализира архивните номера на коментираните в статията документи, при положение че междувременно архивът е бил двукратно преномериран. Лесно е да се съобрази защо е трябвало да премълчи този компрометиращ факт - по това време Кюлявков е извънреден професор в Художествената академия, през 1950 г. е получил Димитровска награда, а през следващата 1953-та ще бъде удостоен със званието „Заслужил деятел на културата“, все награди за коминтерновското му минало и за особените му заслуги като фактор при разправата с политически опоненти след Деветосептемврийския преврат.
Изказването на д-р Лала Барзова на конференцията за Павлович я представя като забележителен учен. Нататък животът продължава основно в прозаиката на ежедневните домашни задължения и грижи, но има достатъчно свидетелства за това, че Лала Барзова Заякова е поддържала съществуването си в алтернативен битиен модус, съответен на интелектуалните й любопитства.
От най-тежкия период на нейния живот, когато под въпрос е било самото оцеляване на семейството й, е останала една тетрадка
в която тя си е записвала най-различни неща - от телефонни номера и адреси, през библиотечни сигнатури до кулинарни рецепти. Началните страници на тетрадката, веднага след титулната, на която е изписано „с. Кумарица, 21 XI 1951 г. Д-р Лала Барзова Заякова“, са запълнени със записки от проучването на някаква църква, най-вероятно в селото, което тя е обитавала през тези години. Друго случайно оцеляло свидетелство за непримиримата воля на д-р Лала Барзова да отстоява идентичността си на учен, е писмо от Фани Попова-Мутафова от 1965 г., в което писателката й благодари за информация, която тя й е предоставила по нейна молба във връзка с работата по роман за епохата на Възраждането, за „по-малко известните дейци в областта на културата (П. Берон, Н. Павлович и др.)“, след което й задава нова серия въпроси за личния живот на Павлович. В края на писмото писателката декларира респекта си към Барзова с думите: „Поразена съм от Вашата голяма и задълбочена деятелност, за която би трябвало повече да се знае“, както и желанието си за бъдеща среща и личен разговор по тяхната „обща любима тема“. 
Откъслечните сведения за професионалната активност на д-р Лала Барзова, с които разполагаме, свидетелстват за нейния постоянен и настойчив интерес към въпросите на изкуството, който при това се отличава със смайващо широк диапазон на отделните й научни дирения, на които системно е отказвана институционална подкрепа. Показателно е отхвърлянето на кандидатурата й за преподавателска позиция в Художествената академия, направено с ясното съзнание за
несъмнената й експертиза, която все пак силните на деня са решили да използват
Показателно е и премълчаването на дисертацията й за Павлович на научния форум, посветен на художника, симптоматично с оглед на обстоятелството, че и Николай Райнов, комуто се приписва заслугата да е първият български изследовател на Павлович, въпреки че книгата му е написана след дисертацията на Лала Барзова, и Кюлявков, който е следвал и живял във Виена, са имали достатъчно познания по немски език, така че при интерес към темата би следвало да знаят, че налице е прецедент в проучването й. Показателно е също, че - вече на по-късен етап, в изданието на архива на Николай Павлович изобщо не се споменава за нейното участие при обработването му, въпреки че в предговора е уговорено за първоначално проучване на материалите през 1927 г. от Николай Райнов в качеството му на директор на библиотеката и биограф на художника, както и че той е прекъснал работата си по архива още същата година, когато заминава за София във връзка със заемане на професорска позиция в Художествената академия. Веднага следва информацията, че „след 9 септември 1944 г. съставителката на тома В. Ацева е работила продължително време de visu с всички архивни документи, запазени в оригинал, чернови или препис“. Любопитна подробност, която хвърля допълнителна светлина върху този пропуск, е че авторката на изданието не е знаела немски език, така че въпросът за това кой е обработил писмата, голяма част от които са на немски, остава открит. Не е спомената д-р Барзова и в изданието с архивни хроники на библиотеката, в които по принцип са включени имената на всички служители със съответните години, през които са работили в библиотеката, но пък там има едно прелюбопитно свидетелство - в писмо до Вълко Червенков от 29 септември 1951 г. по повод подготвен закон, който заплашва да понижи статута на библиотеката, директорката й представя като доказателство за научната дейност в библиотеката факта, че „по настоящем работи в сътрудничество с БАН по издаване архива на Николай Павлович“. Странно е кого са имали предвид авторите, при положение че Вера Ацева, която официално е заявена като отговаряща за архива, няма отношения с БАН.
Свидетелство за още по-драстична проява на дискриминация
е запазената молба на Лала Барзова до Председателя на БАН от 15.12.1959 г., подадена чрез адвокатска кантора, от която става ясно, че във връзка с подготовката на Кратка българска енциклопедия с граждански договор са й били възложени 45 статии. След като задачата е изпълнена и първоначалната оценка на научните достойнства на предадените статии била, че са „превъзхождащи“, текстовете са използвани за компилации, отпечатани под други имена, с аргумента, че написаното от д-р Барзова не може да бъде отпечатано в енциклопедията, при това дори не й е заплатено за труда.
За цитираната поредица от факти е трудно да се набави адекватен коментар. Цялата мизерия и безутешност на историята обаче някак се обезсилва в светлината на изненадващото откритие, че макар и старателно игнорирано в продължение на десетилетия, научното дело на Лала Барзова все пак продължава своя живот. Бърза начална справка в интернет показва наличието на цитати както от дисертацията й върху Павлович, така и от по-късната студия върху неговия архив - при това трудовете са цитирани последователно в чужбина. Вероятно едно следващо, по-упорито и усърдно проучване ще изведе и други свидетелства за това, че изумителната воля на Лала Барзова да отстоява призванието си не е била напразна. И че последната дума не е била на сатрапите, решени да заличат докрай следите от присъствието й в света както като учен, така и като гражданин, а нейната. 
Но също и на тази на Канети, който ни се представя в ролята на гарант, че споменът за една красива и умна българка, предизвикала дълбоко и трайно възхищение на двама писатели нобелисти, няма да бъде забравен. А за това му дължим сърдечна благодарност, както и надеждна памет за поредната му същностна връзка с България.

Проф. Клео ПРОТОХРИСТОВА