Това е моят Русе. Всички вие сте моят Русе. Тук има хора от квартала, с които съм играл футбол, мои студенти, приятели. Вие сте мои и аз съм ваш! Това каза писателят Иван Станков на представянето на новата си книга „На два гласа“. Предлагаме ви двата отзива за книгата, които прозвучаха в Центъра за изкуство и култура „Блок 14“. Два гласа за „На два гласа“.

Ще започна с това - лично аз като читател, докато четях „На два гласа“ на Иван Станков, с всеки разказ събирах неистова потребност от любов, милост, от споделяне, чувствах прилив на сила и вяра. Казвах си: спасителна книга. Отиваш при самотни хора - герои от художествената действителност, изгубени тям някъде в ъгъла на българския свят, всеки останал без нещо; срещаш се с техните уж слаби, невинни, нуждаещи се от грижа и любов СВОИ (така ми се иска да говоря за животните персонажи в книгата). Но така става в разказа, че по някаква висша магическа сила те се преобразяват и на тях е отредено да ни преведат към спасената човечност. Като в приказка - минало и бъдеще са заключени тук и сега. Или - метафизика на малката голяма история на простосмъртното пребиваване в светлото и тъмното в един впряг, в тукашното и отвъдното - с един брод, в тъжното и радостното в два гласа. Пред мен изплува образът на Радичковия Ноев ковчег - територия, която защитава самия живот в неговата изначална крехкост... Адресът е един - северозападният „вселеноглед“ (по думите на Найден Шейтанов). В книгата на Иван Станков Разказвачът като Ной събира разпилените остатъци от живота, за да може той да потече в дълбоката глухота на битието, да заговори на два гласа за натрупаната памет от прехвърлените камъни, за това, че човек е замесен от съвсем мъничко радост, а повече от библейска печал. Двата гласа се превръщат в образ на осъществената хармония, на постигнатата пълнота, на невидимия, жилав отпор срещу фрагментарното, повърхностното, надробеното, затова и нецялостно разбиране с/на живота. Всъщност този иванстанковски Ноев ковчег е спасителна опора не толкова за живота, колкото за човека, за неосветеното дълбоко в душата му.
Жанрово - книгата се състои от девет разказа, първият застава в ролята на въведение. Вярно - различни са персонажите, на пръв поглед и сюжетите. Но определяща е обединяващата функция на разказвача - с неговите настроения, позиции, спомени. И хронотопът е един. Дунава тече видимо и невидимо и в деветте разказа. Общ е и мотивът „на два гласа“, с обща атмосфера, единна настройка на повествованието, герои със съдба, написана в сходна партитура. Затова можем да говорим за романова атмосфера, за романова перспектива с полифоничната песен на милосърдието, любовта, грижата, добротата в своят заедност - телесна и духовна. В омесването на текста главният герой е разказвачът. Играта на писателя е да го мислим за главен герой, а играта на главния герой е да избяга от биографията на автора си. Кой е успял в играта - за читателя няма значение, „...Защото книгата на света всъщност е една - обяснява Любо от разказа „Римляни“ на надзирателя центурион. - Няма отделна книга на моя живот, нито на твоя. Защото всички сме само герои в тази единствена книга и промени в нея може да прави единствено авторът“. Не ни изненадват сюжетните модели, посланията, авторовата рефлексия - те са и в други книги на Иван Станков. Разказвачът си е вкъщи, в познатия му свят - една еманация на зримата реалност, в която е скрит смисълът на света и човека.
Философската концептуалност на книгата извиква въпроса: анимализъм или феноменология - философия на преживяването? Писателят не възпява тържеството на природата, не дори и нейното очовечаване. Търси да улови безкрайността на абсолютния живот. „На два гласа“ е книга за самопознанието чрез вглеждане в своя близък събрат. Защото и животните, и хората имат съдба. Заедно участват в кръговрата на живота - естествения, и не го превръщат в трагедия. Тези герои-събратя в своята самота, напуснали рамките на предишното си битие, влизат в битието на другия. Взаимен обмен и дори смесване или свързване на енергиите в общуването, с подсъзнателното внушение, че животното трябва да бъде щастливо, че то е обичано, благословено, избрано да живее така. А човекът тихо го съзерцава и в тази отстраненост сякаш се пренася в друг живот, вселена, измерение. Затова - не анималистична проза, а разказ за човешкото, което се опитва да познае границите на собствения си свят, приближавайки света на другия и възможността за неговото разбиране. И всичко това, за да бъде по-поносима метафизическата безизходица на битието. И още нещо - антропологизиран животински свят по йовковски ли е това? Хуманистичният оптимизъм на Иван Станков има своя характер. Те (своите) са там, където са многото човешки отсъствия, за да огласят сакралната тишина на пълнотата. Те (своите) са със собствена ангеличност. Те помагат на себеоткритието, явяват се като въплътено в това си тяло ангелоподобие. Излиза, че те (своите) са ангели слезли да научат хората как да живеят, да осмислят живота си: „Това не са гълъби, ами са ангели, в църквата нали ги виждаш накацали по стените и по тавана. А може да са пратеници на самия Божи дух, той нали също е гълъб!“. На всеки от героите му липсва нещо, лека-полека душата му слиза надолу, той изгубва сякаш и своето знание и ето - случайно или не, се среща с душата на своите и оттам запълва този недоимък (възможно е и трансмигриране, за което читателят се подготвя още в първия разказ). Така човек и животно съжителстват в хармония, сетивата се отварят към душата, струи светлина. Нещото с човека вместо като реалност се случва като тайнство: „... а слънцето в късния следобед се забързваше. Баба Сфера се оживяваше, зелените й очи започваха да припламват и тя добиваше вид на човек, който за пръв път усеща какво представлява времето“ („Танго във водата“). Който иска да вярва, който - не, негова си работа: „...Дунава заприличал на истинско бойно поле. Сомът само се биел, било твърде плитко, за да се обърне и да заплува назад към дълбокото, а Баба Сфера го била прегърнала като за  танго. От  умора ли,  или  по някакво чудо борбата се успокоила и жената и сомът започнали наистина да танцуват. Телата им се извивали ритмично, нямало вече никакви пръски, водата била приютила двете танцуващи фигури, правела само леки въртопи при  завъртанията, които подчертавали грациозните движения.“ В Радичковия Северозапад сме, но там, най-горе, на Дунава, той граничи със Северозапада на Иван Станков. Витаят благият дух и вроденият аристократизъм към живота с реда, благородството и чистотата на духа.
 „Човекът без име е за никъде - с тези мисли на Милан започва разказът „Росо Неро“. - ... Имаш ли име - всички врати са ти отворени. Ако пък си някакъв известен и признат, казват, че си име в еди-какво си. И тогава те знаят и онези, дето нито са те виждали, нито са те чували. А ако  те изпишат и върху камък, вече си безсмъртен. Ето затуй името на човека е по-важно от самия него.“ Номинацията на лично име е част от художествената структура на всички разкази. Кръстник е човекът, с когото животното ще продължи до края. То е като дете или роднина, затова името е задължително, важно, определящо за идентификация и защита. А и то показва какъв е кръстникът, какви са орбитите на духовното му живеене. Името изравнява животното с другите от близкия микрокосмос - деца, внуци, роднини... Името го включва в системата на дома, с обич и уважение го приобщава. С него се пише и биографията на един претворен наново свят в живота - „изоставена каменоломна“. Всъщност името е човекът. Защото той назовава, за да опълни света си.
Четем от кръщелните свидетелства: „Кой му даде това име - не си спомняше (Капитана). Майката на Мимо не се казваше никак. Тя беше просто котка...“ („Болести за крадене“).
Цветанка и мъжът й от „Нарязани ябълки“ „...Кръстиха животните с имената на внуците, та да ги споменават на глас всеки ден,  и ги заобичаха като деца. Може  би дори и повече, понеже онези истинските бяха далеч, а тези тукашните искаха грижа от сутрин до вечер. А грижата, както е известно, е майка на любовта“.
Ето ги дядо Флоро и магарето му Пуфи - мъничко, едномесечно, единственото небито магаре в селото. Кръстено е на внучката Ани с пухкавата руса коса. Нали и то носи душа от Бога, като се напие с вода „клати глава благодарствено нагоре-надолу като истински европеец“ („Магаре за цирка“). Класическият помияр на Любо се титулува Гай Юлий Цезар.  Все такова интелектуално кръщение получава едрият гълъб на бай Миро (от разказа „Трите гълъба“) - Коста на Константин Гълъбов. А папагалът на Милан, отдаденият фен на "росонерите" от "Милан", неизбежно се именува на Росо Неро - червено и черно, като фланелките на любимия отбор.
Не просто приближени светове, а съединени - това са героите в самотата си интуитивни, съзерцателни, наблюдателни, милостиви, посвоему мъдри, обърнати навътре в себе си и по радичковски „сякаш изпаднали от каруцата на живота“. Най-често в юлския следобед, на Дунава, на двора или на гробищата, трите опорни пространства в книгата, идват прозренията: „Стояха имената на хората върху камъка и блестяха, нищо че слънцето бе от другата страна... Истинският спомен за него [човека - б.м.] е името му. Мъртвият остава част от живота заради името си. Тя, смъртта, от човека може да няма никакъв страх, ама от името му се бои, защото то й надделява“. 
В тези разкази има по един главен герой. В него живеят две души в една, той настройва псалмите и химните на живота си на два гласа сред мъдрата нечовешка тишина. И започват метаморфозите. Като втория глас на Факси, съвсем нечовешки подземен, и небесен едновременно, като Баба Сфера, която в мократа си дреха прилича на огромна платика, като мълчаливия като камък бай Мирослав, който „не каза никога на жена си, че почти всяка нощ ходи да лети“.
Ако при Йовков има условие - ако можеха да говорят, при Иван Станков Те говорят. Героите обичат за говорят, но и да мълчат обичат. Имат свръхспособности за общуване. Този споделен език ги прави избрани, извънредни. „Юли не продумваше... Стопанинът му  се спираше, хващаше го умилен за  главата, вглеждаше се в очите му и се мъчеше да  разпознае какъв ли някогашен човек е прероден в това пършиво куче“. Иначе защо ще му говори за хвърления жребии и за алтруизъм. Човек и животно споделят само помежду си знаци, ритуали любов, вярност, отдаденост. И така се разбират: „твърдеше в кръчмата, че Мимо  непрекъснато изписвал някакви тайнствени знаци. „Знаете ли  вие  как  се нарича науката за знаците? Нищо не знаете!“.
Героите на Иван Станков живеят на Дунава или по-точно: герои, заради които реката тече. Самотници, които около тази ос търсят причина да живеят. Дори и тези, които не могат да плуват. В книгата на Иван Станков говорят не само хората и животните, говори и Дунавът с гласа на вечността, но и „... мълчи като загладена водна пустиня и дума не обелва, ако не го заговориш“. И като го заговориш, „Дунавът се отваряше навън, търсеше гласовете на птиците, сепваше се от далечния вой на чакалите, можеше даже съвсем да поспре и да побъбри с някой самотен рибар“. В движението, в нюансите на цветовете си, приглася на човешкото вътрешно говорене. Той е пространство на паметта. Носи я, отвлича я, храни я. Чрез образа на реката повествованието дава потенциална поетическа перспектива, която да обяснява магическата нишка в тези истории.
За финал споделям една картина на магичното, запечатана в паметта ми: „Обичаше дядо  Флоро да се къпе в реката, но слизаше на брега късно, по залез... Поглеждаше по начупената от вълничките слънчева пътека към залеза и като за първи път откриваше красотата на света. Наблюдаваше как слънцето, бавно като цялата тая вода наоколо, приближава към нея, как след малко ще се слеят любовно и всичко това сред тази мъдра, нечовешка тишина наоколо“.
Магична книга! Не сантименталност, не носталгичност, а вечна всеопрощаваща любов към човека и неговия живот с красивите му тайнства!
Осветен текст, в който се чува молитвата ва Свети Франциск: 
„Да не очаквам утеха, а да утешавам;
да не очаквам разбиране, а да разбирам; 
да не очаквам обич, а да обичам!“.

Новият дом на живота, изграден от камъните на делника

Дали след „Тайната вечеря“ Леонардо да Винчи е искал да нарисува нещо по-леко, по-лесно, по-малко обсебващо дните и нощите, ума и сърцето му? Дали Иван Станков - без да го сравнявам с Леонардо - не е потърсил по-лесен път за измъкване от огромната гравитация на „Късна смърт“? Това беше първата ми мисъл при излизането на новата книга на писателя.
Но първата мисъл често е лъжовна, а понякога, както в този случай - и нелепа.
Да, „Късна смърт“ е изключителен роман, но „На два гласа“ не е капсула, която извежда автора от неговата орбита. За мен книгата е онази тръбичка, през която глухарчето на един от любимите му поети Борис Христов не за първи път се вслушва в болките на цялата природа. Знаете кой е глухарчето.
Какви са тези разкази, анималистични ли са? Не. Човешки са. Животните тук, за разлика от Йовковите, могат да говорят. И те не са вторият глас, те са второто Аз. Двата гласа говорят за живота, за любовта и за смъртта. Защото, както авторът вече е казвал, това са темите, за които литературата говори от Библията насам, но и не само затова. Чел съм разказите вече три пъти, ще ги чета още. И винаги ги чета със силната като наркотик сладко-горчива смесица от мъка и любов.
Това не са просто разкази. Всеки от тях е прожектор, насочен от разказвача към различни сцени от живота на едно и също крайдунавско село, на една и съща общност, която е колкото интимна, защото носи автобиографизъм, толкова и общочовешка, защото Цецка, Мимо, Факси, Дамянко - да не изброявам всички, са навсякъде около нас. Тук за пореден път Иван Станков споделя с нас една голяма гореща сълза от кехлибар. За кехлибара знаем, че е най-ценен, когато е запечатал в себе си частица от живота - например малка мушица. Но в кехлибара на Иван Станков животът не е застинал и спрял завинаги. Той е неговият различен Помпей, в който животът продължава и ще продължава.
Няма да се спирам на героите и историите - това ще направи сам всеки читател. Но ще споделя нещо, което ги прави още по-ценни за мен. Из цялата книга като пътечка от трошици са оставени следи към други автори и книги. Това Иван Станков го обича и го прави майсторски - както всичко останало. Така покрай героите от дунавското село си помахахме с Емил Андреев, върнах се към Йордан Радичков и чрез него към Емилиян Станев, към Йордан Йовков, към Елин Пелин, към Константин Гълъбов и дори към свети Франциск от Асизи. Присъства и споменатият в началото Леонардо. Неразгадан за мен остана един прозорец, оплют от мухи, мисля, че със сигурност не съм видял и други ключове, които чакат да бъдат открити сред думите. Всеки ще ги търси и намира сам.
И тук е мястото да кажа още нещо лично.
Писането е много лесно само за тези, които не знаят, че нищо не знаят. Лесно е да се създават сюжети,  образи, сравнения, метафори, ако не знаеш, че друг е стигнал до тях преди теб. Но как пише човек, който познава изключително добре не само българската, а и световната литература? Не знам, наистина не мога да си представя. Но си представям, че ако Иван Станков беше не писател, а архитект, неговите сгради щяха да са като на Антони Гауди - пак щяха да имат стени, прозорци и покриви, но щяха да са много, много по-различни от останалите, да се отличават от всички и да носят неговия стил и дух, дори без да са подписани. Затова на финала ще си позволя една заемка от шведския писател Артур Лундквист и неговата книга „Замъкът на въображението и камъните на делника“ - добре дошли в новия дом на живота, изграден от камъните на делника!

Младен ЛЮБЕНОВ