Във времената, когато телевизията в България беше само една, той е сред големите звезди. Макар че играе вдъхновено на сцената, известен го прави малкият екран. Това е роденият в Бургас точно преди 90 години - на 11 октомври 1934 година Хулиси Мухаремов Касимов, но с това име го познават само най-близките му. Останалите го знаят като Хиндо Касимов.
Славата идва при него с хумористичните телевизионни скечове, изпълнявани самостоятелно или заедно с актьори като Васил Попов, Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Сотир Майноловски и други.
Играе на сцената на столичния Сатиричен театър „Алеко Константинов“ от 1960 година до кончината си през 1986 година.
Сред по-известните му роли на сцената са в пиесите „Януари“ от Йордан Радичков, „Женитба“ от Гогол, „Рейс“ от Станислав Стратиев, „Господин Балкански“ от Георги Данаилов, „Доктор“ от Бранислав Нушич и др. Хиндо Касимов е сред участниците в популярната постановка „Криворазбраната цивилизация“ (1974) на Българската национална телевизия по класическата пиеса на Добри Войников. През 50-те години актьорът чете новините на турски език по Българското национално радио (тогава - Радио София: програми на турски език)
Преди да се установи в София и да се влее в трупата на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ по покана на проф. Боян Дановски, Хиндо Касимов играе за кратко в театрите на Велико Търново и Варна. И още там става ясно, че няма да е рицар на печалния образ.
„Веднъж във Варна играх роля на дълбоко трагична личност. И публиката не ми повярва. Смееше ми се. На какво ли не се правех. И грим, и костюми сменях... Появях ли се на сцената, хората се смееха. Това е страшната понякога инерция при нас, при нашето възприемане. Научиш ли един път човек да те възприема в комични роли - сизифовски труд ти трябва, за да развалиш тази едностранна представа. И огромен талант, разбира се...“, споделя актьорът без грам суета и преструвки.
Хиндо Касимов си отива от този свят на 51 години на 24 юли 1986 г. Днес дъщеря му Мария Касимова-Моасе е в Русе и от 18 часа ще играе в Камерна зала на Доходното здание моноспектакъла си „Червена звезда, блок 28“, където ще има и разговор с публиката.
Предгагаме ви материал за Хиндо Касимов от сайта www.slava.bg. Заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

Хиндо Касимов е един от най-незаслужено позабравените ни заслужили артисти от времето на соца. Едва малко повече от година той успява да се порадва на своята титла, която му е присъдена заедно с тази на неговия най-добър приятел и постоянен сценичен партньор повече от 2 и половина десетилетия Васил Попов.
Гочоолу и Дочоолу от „Господин Балкански“ - пиесата на Георги Данаилов по „Бай Ганьо“ на Алеко, поставена в чест на 60-годишнината на Георги Калоянчев /който изпълнява главаната роля/, постоянна естрадна двойка хумористи, неразделни и на тв екрана, както в сценки, така и в мюзикъли - това са Хиндо Касимов и Васил Попов. Много често те са възприемани като дует от публиката, сравним единствено и само с други гениални сатирици от тяхното време, работещи в тандем - Георги Парцалев и Енчо Багаров.
Дошъл от морето, 
„гларусът“ Касимов каца в Сатирата, когато там попада и столичанинът от улица „Кокиче“ Попов
Годината е 1960-а. Хиндо и Васо - и двамата родени през 1934 година, се събират в театъра, още преди в него да дойде третият набор от групата им Димитър Манчев, а също така преди трупата да се нанесе в сегашния си дом на улица „Стефан Караджа“. Касимов и Попов работят в смешния театър още докато играе на чужди сцени и преди Тодор Живков да вземе сградата на бивш ТЕЦ от МВР и да я даде на артистите.
Класическият дует обаче се ражда в радиото, не на сцената.
Двамата актьори са поканени на съвместен запис в редакция „Хумор, сатира и забава“ - друга голяма емблема на соц хумора. Пасват си и решават да правят скечове и сценки по естрадите.
По онова време на онова, което сега наричаме „участия“, му се казва „халтура“. Това са концерти на големи стадиони, но и за празници на градове, села и паланки, в заводи и фабрики, даже в ТКЗС-та, а също в училища, читалища, по абитуриентски и абсолвентски, а също по новогодишни балове. И не спират 25 години до смъртта, дошла без време при Касимов през 1986 година.
Другият най-близък човек на Хиндо е съпругата му Сета. 
Тя също е легенда на онова време - режисьор на централната емисия новини „По света и у нас“
на единствената през социализма национална телевизия. По онова време нещата са съвсем различни. И режисьор наистина си трябва.
Новините имат следобедна репетиция, преди да грейнат на екрана в 8 вечерта Чичко Филипов, Георги Ламбрев или Димитър Игнатиев в компанията на говорителките Христина Христова, Любинка Нягулова, Веселина Александрова, Мария Янакиева. Всеки текст е пронумерован, прошнурован, подписан от 4-ма началници и чак тогава може да излезе в ефир. Но не и преди да се постави подходящата дикция и другите закони на занаята. Всичко се прави по наука, а диригент на цялото шоу е Сета Илиева.
Разделена между театъра и телевизията, дъщерята на артистичното семейство Мария Касимова, днес известна публицистка, започва кариерата си в българския отговор на перестроечния вечерен тв хит от Русия „Взгляд“. БНТ пуска „Формула 5“. Нейна партньорка пред камерата е Наталия Симеонова. А светската тематика е поверена на днешната политическа коментаторка и анализаторка Валерия Велева.
Това обаче не е достатъчно Касимови да влязат в „елита“ на Сатирата, в който влизат „народните артисти“ Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова и сие. Хиндо и не търси тази съмнителна почест. Той предпочита компанията на верните другари - само „заслужили артисти“ - Попов и Манчев. А също на диригента на Сатирата - театърът си има собствен оркестър - Димитър Вълчев.
Маестрото е автор на „Една българска роза“ и заедно с приятелите артисти прави хумористичния вариант на „Златният Орфей“ - „Златният кос“, пише им буфо опери и оперети. Васил Попов е главно действащо лице като надарен певец, но и
Хиндо е във вихъра на танца
Неслучайно той участва и в култови мюзикъли на БНТ като „Михал Мишкоед“ и „Криворазбраната цивилизация“ на Хачо Бояджиев.
Друг член на златната компания е също позабравената напоследък Мариана Аламанчева. Красавица и невероятен талант, в месомелачката на сатиричната трупа, в която дори характер като Татяна Лолова не издържа докрай и бяга от диктата на Стоянка Мутафова, тя е изтласкана от центъра на вниманието. Заедно с нейния партньор Петър Софрониев - автора на хита на Васил Найденов „Казано честно, всичко ми е наред“ и едно от най-острите пера на супер популярния при соца сатиричен и хумористичен вестник „Стършел“, както и на много известния в онези години столичен вестник „Вечерни новини“, двойката е важна част от веселите купони на една епоха, която освен че отдавна отмина, едва ли някога ще се повтори като тържество на софийската бохема.

Мария Касимова-Моасе: Любовта не обича друг да й чертае пътищата и срещнала родителите ми в разгара на ергенските им купони

През 2018 година Мария Касимова-Моасе се включва в кампанията на „Верея“ „За повече здрави семейства“. Инициативата им цели да покаже как съвременното българско семейство се справя с различни предизвикателства и въпреки това остава здраво и успява да намери своето щастие. Това е част от разказа на Мария, публикуван в az-jenata.bg. Заглавието е на редакцията.

Родих се като плод от артистичната любов на стара мома и дърт ерген, поне според критерия „подходяща за брак възраст“ от края на 60-те години. Майка ми - видна столична красавица - нямала намерение скоро да свива гнездо, въпреки трийсетте си години и постоянните натяквания на родителското тяло, че й е време да се задоми. За трийсет и петте си години баща ми, актьорът, пък все още не се приемал като достатъчно поживял мъж и в бъдещите му творчески планове фигурирали най-различни роли на сцена, но не и реална роля на съпруг и баща. Любовта обаче не обича някой друг да й чертае пътищата, та затова правила-струвала и срещнала родителите ми точно в разгара на ергенските им купони. Самата аз съм се появила като неочаквана последица от едно осмомартенско празнуване. Когато разбрала, че вече живея в корема й, майка ми решила първо да провери дали баща ми е готов да се ожени за нея, без непременно да има принуда в мое ембрионално лице. По съвет на приятелка взела два кестена, стиснала по един в дланите си и закачливо го подканила с думите „Избери си едната ръка! Ако в нея има кестен, значи ще се оженим!“.
Татко, разбира се, посочил ръката и в нея - каква изненада! - имало кестен. Играта му харесала, а и бил толкова влюбен, че така и не поискал да види има ли нещо в другата ръка. Ето как благородната лъжа проработила, мама тържествено обявила и моето присъствие и два месеца по-късно родителите ми вдигнали сватба и официално станали семейство.
В годините, в които живях с тях, това беше най-свободолюбивата, интересна и щастлива фамилия на света. Не за друго, ами защото у нас правилата, редът и семейните очаквания винаги бяха различни от тези на останалите. Нямаше например такова нещо като „мъжка“ и „женска“ работа. За чистотата се грижехме всички, като спазвахме мамините изисквания всеки ден да се минава с прахосмукачка, да няма мръсни чинии в мивката и неприбрани дрехи по стаите.
Готвенето се случваше по същата схема, но най-често баща ми се занимаваше с мезетата и месните ястия, а мама - с десертите и постните манджи. В момента, в който тръгнах на училище, ми обясниха, че за обяд ще се налага да си приготвям храна сама, така че ми спретнаха един скоростен кулинарен курс у дома и ме оставиха да се оправям. Няма да забравя как първите ми пържени яйца се циментираха за тигана, защото не знаех, че трябва най-напред да сложа масло.
И как след това усърдно чегъртах с каквото остро нещо ми попадне пред очите, за да скрия следите от готварския си неуспех и все пак да си откъртя обяда. Периодът за адаптирането ми към ранното ставане и отговорностите в училище трая точно две седмици. Само тогава някой от родителите ми ставаше да ми прави закуска и да ме изпраща. После ме обучиха да правя кафе в италианска кафеварка и ми обясниха, че трябва да ги будя за работа, когато чуя откъм котлона... конски тропот. На това наподобява бълбукащият звук от излизащо през цедката кафе - мога да го различа измежду всички други и до днес.
У дома гости имаше през вечер, съседки непрекъснато идваха да пият кафе с майка ми, а следобедната дрямка на татко в хола беше абсолютно задължителна. Иначе всеки един от моите двама родители се грижеше за кариерата си, работеше, печелеше и имаше своите приятели и хобита. Не помня нито една сцена на ревност или обидна дума вкъщи. Помня един-два драматични скандала, които с детските си сетива приемах като края на света, още повече че майка ми се преместваше да спи в хола и оставаше там цял месец. Клетият ми баща - миротворец по природа - правеше какви ли не опити да смекчи маминия гняв, а пък тя сякаш се опиваше от мисълта да преживява нещо драматично и стоически устояваше на всичките му пориви. Сръдните им обаче все пак приключваха и в крайна сметка нищо не се променяше - живеехме си спокойно и щастливо в нашата семейна единица от трима.
И така, докато смъртта не раздели родителите ми
Татко почина, когато бях на шестнайсет години. В последните месеци от болестта си не можеше да стане от леглото, затова майка ми се превърна в негови крака, ръце и очи. Седеше до постелята му денонощно и бродираше гоблени. Това беше нейният начин да отмерва времето или всъщност някак да изпада от него. Грижеше се за баща ми без лигавщини - сърдеше му се, когато не искаше да пие лекарства, цупеше му се, ако откаже да яде, и насила го завиваше, за да не изстине. Един път, когато й се скарах, че настоятелно прави с него това, което тя си е решила за правилно, тя ме парира така: „Татко ти винаги ме е завивал и ми е махал очилата от носа, когато заспя пред телевизора! За да ми е топличко и очилата да не ми убиват. Дошло е време аз да правя за него тези неща и ще ги правя до края!“.
Такава беше майка ми - обичаше баща ми до края и до края му се посвети напълно. Без да знае, че с тази своя всеотдайност ми предаде най-важния семеен урок - да се държим един за друг каквото и да става, до последно. Стига да има любов.