Йордан Зебилянов е роден през 1943 година в село Честименско, Добричка област. Завършва българска филология във Великотърновския университет и започва работа в окръжния вестник „Силистренска трибуна“. През 1986 година се мести в Русе, където става отговорен секретар на окръжния вестник „Дунавска правда“, а след преименуване на вестника в „Утро“ е негов зам. главен и главен редактор до 1993 година. Публикувал е разкази в различни вестници и литературни издания. „Студена земя“ е първата му книга. Неин редактор е големият български поет Борис Христов, с когото авторът е състудент и приятел от годините им в университета. На 10 октомври книгата беше представена в русенската библиотека „Любен Каравелов“ от друг негов дългогодишен приятел - бившият директор на БТА Панайот Денев.

- Как стигнахте до идеята за тази книга, г-н Зебилянов?
- Аз съм потомък на севернодобруджански преселници. Силно ме вълнуваше въпросът кое е накарало моите предци да се „забутат“ в най-северната част на Добруджа, и то в околностите на Бабадаг, едно градче между Дунава и Черно море. През годините проучвах чрез родителите си и моите предци откъде ми е зрънцето. Оказа се, че едното коляно на рода ми, по линия на баща ми, тръгва от Еленския балкан по време на войната през 1828 година. За нея се пишеше малко или почти нищо. Когато бях ученик, в урока за Руско-турската война от 1828 година имаше написано много малко и беше свързано най-вече с Одринския мир. Русите побеждават, преминават през България и отиват в Одринско. Когато вижда това, населението в Източния Балкан изпада в екстаз и смята, че свободата е дошла. Но става друго. Въз основа на тази война Сърбия, Влашко и Молдова получават автономия, а Гърция се освобождава. За България няма нищо. Проучвах в архивите и се оказа, че един от сподвижниците на Дибич (Иван Иванович Дибич, по рождение Ханс Карл Фридрих Антон фон Дибич, е руски пълководец от немски произход, командващ военните операции в българските земи по време на Руско-турската война от 1828-1829 година, б.а.), който е бил дипломат, пише в писмо до свой колега така: „И в тази война българите няма да получат свобода. С тази наша злополучна политика България ще получи свобода след 50 години“. Коляното на рода ми по линия на баща ми следва Дибич, но когато стигат до Кюстенджа (Констанца, б.а.), прапрадядо ми казва:

„Ние сме научени в гората, не можем да живеем на морето“

Продължават и спрират в едно село Зибил, до Бабадаг. Там прадядо ми се установява и създава семейство. Оттам идва и фамилията Зебилянов. А родът по линия на баба ми тръгва след Дибич, минава Дунава и отива в Бесарабия. Тогава обещават на българите, че отиват в земен рай, но когато ги посрещат, става ясно, че на руснаците им трябва работна ръка. На тяхно място от Бесарабия идват тук черкезите. Нашите хора са били много жестоко излъгани и успяват да се върнат назад. Минават Дунава и се заселват в село Камбер, пак близо до Бабадаг. Всъщност в това село са родени майка ми, баща ми и брат ми. Затова вкъщи много често се говореше за това село.
- И така до Крайовската спогодба от 7 септември 1940 година, когато Румъния връща на България заграбената Южна Добруджа, а десетки хиляди българи трябва да се върнат в родината на предците си. 
- Да, по това време баща ми строи къща и тъкмо слага керемидите на покрива, идва кметът и казва: „Абе, домнул, закъде я стягаш тази къща, вие си заминавате!“. „Закъде си заминаваме?“, пита баща ми. „Връщате се, отивате в България!“. „Аз никъде няма да мърдам!“, отговаря баща ми. Кметът, който бил много свестен човек, казва: „Аз разбирам, обаче договорът е такъв...“. И така заради условията на този договор Северна Добруджа се обезбългарява. 
- Това е била целта.
- Да, не е случайно. По времето на Аспарух точно в Северна Добруджа е създадена Дунавска България. Оттам започва България. Това е земя със сложна съдба. Според Санстефанския договор загубилата войната през 1877-1878 година Турция се задължава да плати милиарди рубли на победителката Русия. Вместо това те й отстъпват Северна Добруджа. Но руснаците се интересуват повече от Бесарабия, която губят в Кримската война, и те я разменят с румънците за Северна Добруджа.

Всъщност всичи търгуват с чужда земя

Румънците наричат Северна Добруджа Стара Добруджа и там има смесено население - малоруси, казаци, татари, германци, евреи и други най-различни, обаче най-много са българите. Румъния се опасява, че това е предпоставка за вечна вражда с България, но договорът от Берлинския конгрес потвърждава принадлежността на Северна Добруджа към Румъния. Тук роля изиграва и прочутият руски дипломат граф Николай Игнатиев, който успокоява българското население, че това положение е временно и че тази земя ще се присъедини към България. Но не става така - той, лицето на руската дипломация, си служи с лъжа тогава. А Северна Добруджа наистина става извор на много проблеми, включително - макар и косвено - и за вероломното нападение на Румъния в гръб през 1913 година, което преключва със заграбването на Южна Добруджа. Но нашите историци не се занимават със Северна Добруджа и много истини за нея са премълчани.
- Това ли е целта на книгата - да постави във фокуса на вниманието Северна Добруджа? Разказвате за нейната историческа съдба, а и на Добруджа въобще, през личната съдба на вашето семейство, така ли?
- Да, може да се каже така. Действието в книгата започва през 1828 година, когато предците ми се заселват в днешна Румъния и стига до 1940 година, сключването на Крайовската спогодба. Далеч съм от мисълта, че това е краеведска или историческа книга.

Исках да покажа, че нашата историография премълчава много факти

Едва сега например с половин уста се споменава ген. Иван Колев и думите му на 4 септември 1916 г. пред строената българска конница, когато към командваната от него дивизия се насочва цяла руска кавалерийска дивизия, превъзхождаща двукратно българската: „Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!“. Да не говорим за Брест-Литовския мирен договор от 3 март 1918 г. между Четворния съюз (Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя), от една страна, и Русия, от друга страна, който слага край на руското участие в Първата световна война. Точно тези неща са премълчани в историята, че ние побеждаваме руснаците. Такива са фактите. Има една мисъл на Херодот, бащата на историята - „Който не знае откъде идва, не знае накъде пътува“. 
- Но в книгата като че ли по-важен е личният елемент - как капризите или завоите на историята променят съдбите на хората.
- Да, исках да покажа катаклизмите при преселението от Северна Добруджа след 1940 година, когато хората са били принудени да изоставят всичко свое. Има една приказка, че където е роден баща ти, оттам си и ти, затова аз чувствах задължение да опиша съдбата на моите предци. И гледах на името Камбер с някаква свидност. Мило ми беше, когато споменавах всички онези неща, които са се случвали. Исках да покажа драмата при преселението, те оставят гробовете на своите близки. Моята леля е женена за румънец, с две деца. Тя предпочита да тръгне със семейството си, с българите и ги оставя. 
Било е покъртително на гарата в Бабадаг!

Виждат се след години. Големи рани е нанесло това насилствено преселение!
 

- Вашия писателски дебют идва късно, но пък е много убедителен - това са отзивите и на литературната критика, и на читатели. Цял живот работите с думите, но като журналист, а сега става ясно, че така сте ощетили писателския си талант. 
- Аз поначало не искам да се смятам за писател. Защото за мен писател е, както казва Хемингуей, да търсиш, да подбираш и да подреждаш правилните думи. Аз описвам всички преживени от моите родители неща. 
- Не е писателски порив това, не е писателска амбиция?
- Не, въпреки че имам някои изяви. През 70-те години Борис Христов беше редактор в Киноцентъра и ми предложи да напиша един сценарий. Написах го и беше разгледан от творчески колектив. Получих едно много хвалебствено писмо от Боян Папазов, който тогава беше редактор там. Борката ми каза: „Направи го на киноповест“, аз обаче занемарих тази работа. След това той стана редактор в кюстендилския алманах „Струма“. Идваха тук с Анри Кулев Пулев и му предложих един мой разказ, казваше се „Отдушници“. Той го пусна и ме посъветва да направя книга, аз обаче нямах време и не ми беше до това.
Влечеше ме повече журналистиката, а тя е много поглъщаща
за човек, който иска да прави нещо друго. Ако не беше Борис Христов, нямаше да издам и тази книга, а тя има успех, първият тираж се изчерпа, вече има допечатка.
- Но я няма в книжарниците, потърсих я в една голяма верига и не я открих.
- Има я, но я разпространяват само в книжарници „Сиела“. 
- Разкажете малко повече за Борис Христов - откъде и как се познавате?
- Ние сме от третия випуск на Великотърновския университет. Борис Христов пристигна от Перник, но преди да дойде студент, е бил редактор във вестника на завод „Ленин“. А аз бях нередовен учител по физическо възпитание в гимназията в Дулово. Искаха да ме пратят да уча във ВИФ, но това не беше моето място. Там имаше един учител по литература, Апостолов, и общувах с него, четях и се увличах много от руска литература. Кандидатствах във Велико Търново, но първата година не ме приеха. Влязох втората година, през 1966-а.

Там се запознахме с Борис Христов и се харесахме
 

- По това време във Велико Търново е имало много сулна група студенти.
- Когато аз започнах, в нашия випуск бяхме само аз, Борис Христов и поетът Руси Русев. В третия випуск беше Анчо Калоянов, а в първия - Калина Ковачева. В следващия випуск бяха ядрото - Марин Георгиев, Таньо Клисуров, Паруш Парушев, Панко Анчев и Васко Жеков. Имаше един преподавател по Теория на литературата, проф. Никола Николов, по това време беше отговорник за вестника на университета „Наука и труд“. Той каза на Борис Христов: „Ти ще бъдеш отговорен редактор, намери си още един човек“. Борката ме извика и започнахме да го правим двамата.
- Това ли бяха първите ви стъпки в журналиснтиката?
- Първата стъпка беше в казармата. Бях парашутист разузнавач и нашият взводен каза: 
„Ти ще напишеш дописка за парашутните скокове до вестник „Народна армия“
Така написах първата си дописка и видях за пръв път изписано името си. 
- Да се върнем към работата ви с Борис Христов.
- С него почти всекидневно бяхме заедно, дори по едно време живяхме заедно на един таван, бяхме като братя и запазихме приятелството си през годините. Той премина през много неща. 
- Беше неудобен през социализма, властта искаше да го заглуши, притискаше го...
- Много. Но всички си даваха сметка за таланта му. Когато написа стихосбирката си „Вечерен тромпет“, Радой Ралин беше възхитен и навсякъде говореше: „България 50 години не е раждала такъв поет!“. Аз по това време бях в Силистра, при едно пътуване до София бяхме седнали заедно на кафе в писателския клуб на „Ангел Кънчев“ и пристига писателят Васил Попов. Борката ме запозна с него и той седна при нас. По едно време пристига и Георги Джагаров. Не се обръща към Васил Попов, а към Борис: „Борисе, мога ли да седна на вашата маса?“. Голямо впечатление ми направи, че когато се запознавахме, той стана и си закопча сакото. Вторият човек в държавата /тогава Георги Джагаров е зам.-председател на Държавния съвет, б.а./ става прав, като се запознава с мен! 
- Какъв редактор е Борис Христов?
- Добронамерен, но обективен. Не е склонен заради приятелството да премълчи нещо, което не се вписва в стила или формата. 
Например не одобри първото ми заглавие - „Приселци“. Но пък веднага хареса „Студена земя“
- Кой трябва да прочете тази книга?
- Принудително преселените от Северна Добруджа българи са около 80 000. Скоро представих книгата в Силистра и просто бях изумен от интереса. Идват развълнувани хора и казват: „Аз съм от преселниците“. Получих едно дълго писмо от читателка, в което ми пише, че е чела и плакала - все едно описвам живота на нейната майка. Но това не е книга само за преселниците и техните потомци, аз съм един от тях. Това е книга не само за нашата съдба, това е книга за съдбата на България. 
- Имам един последен въпрос - защо заглавието е „Студена земя“, какво трябва да ни каже то?
- Този въпрос ми зададе една жена в Силистра. Майка ми и баща ми са погребани в силистренското гробище, то е пред едно суходолие, а двете им снимки гледат към Румъния. Тази земя не е тяхна, тя е студена земя... Обаче е родна! И както пиша накрая, когато вече се връщах с брат си в нея преди години: „В този момент в ушите ми бучаха думите на моя Раковски: това е знайно от цял свят, че когато человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си“. Тази студена земя е тяхната родна земя. Ние имаме безчислени предци, те са нашето племе. Всеки жив човек носи отговорност и всяко наше действие отеква в хиляди съдби. Мъртвите предци и неродените потомци са нашето невидимо тяло. Живите мъже, жени и деца на племето са нашето видимо тяло. Докато служим на племето, наш дълг е да усетим в себе си всички свои предци. Да посветим устрема им, да продължим тяхното дело и да предадем на сина си великия завет да ни надмине. Трябва да знаем откъде идваме и накъде вървим, това е част от смисъла на живота.