За своя личен празник - 80-годишния си юбилей, русенката Величка Кадъкьовлиева избра нетрадиционно тържество. Тя покани близки, приятели и ценители на сръчността и стилния вкус на старите българи в зала „Княз Александър Първи“ в Историческия музей. Там те станаха съпричастни към изкуството и всеотдайността, с която някога знайни и незнайни майсторки и майстори са изработвали облекла и аксесоари към тях. Величка Кадъкьовлиева е нарекла изложбата, която е подредила заедно с етнографката Искра Тодорова, „Традиционни облекла и тъкани на русенските хърцои - наследство и памет“. Везани ризи, плетени и обсипани с мъниста колани, тежки пафти с причудливи орнаменти приковават вниманието и разказват без думи за усърдието, с което жените допреди век са подбирали цветове и фигури, за да изпеят най-хубавите си песни в шевици и плетки. 
Колекцията си Величка Кадъкьовлиева започва да попълва преди години.
„Винаги, още от малка, съм имала интерес към сътвореното от ръцете на моите баби, но се случи така, вече не бях дете, че една по-далечна роднина дойде да поиска от баба ми нейна кърлянка, за да се представи с нейната певческа група някъде. Баба й даде кърлянката, а после жената „забрави“ да я върне. Да си призная, това доста ме огорчи. И реших да не допусна това богатство да се разпилее“, разказва юбилярката. 
Сред ценните експонати, които тя грижливо пази и поддържа, за да се съхранят свежи и непокътнати ярките шевици и тъканите ръчно материи, е бродираната сватбена риза на нейната баба Тонка. С нея тя е била облечена по време на венчавката си на 7 декември 1903 година. 
Друга везана риза пък е принадлежала на прабабата на Величка - Руса Моцова, родена през далечната 1877 година, която е използвана от проф. Антония Велева за илюстрация на характерната за хърцоите риза „бърчанка“. Скица на ризата е поместена в том 2 на изданието „Етнография на България“ на Българската академия на науките от 1983 година. Проф. Велева открива и оценява високо бродираната находка по време на теренни проучвания през 50-те години на миналия век в село Гагаля. Гагаля е родното място на Величка Кадъкьовлиева, днес то е част от село Николово. По-късно ризата на баба Руса Моцова е описана и във френско научно издание, допълва правнучката на някогашната майсторка. 
„И като си помисля, че 
жените някога са тъкали, бродирали и изработвали всичките тези красоти единствено през зимата!“ 
- възкликва тя. И показва части от дрехи, от които е запазила уникалните шевици. За съжаление, платното не винаги успява да оцелее като цяло облекло, затова се опитах да съхраня поне пъстрите картини от багри, извезани със ситни бодове, обяснява русенката. Тя не спира да се възхищава на уменията и сръчността, с която са изработени украсите на пазви, ръкави и бордюри по ризите. Ето, тук е извезано женското хоро, а на тази риза - мъжкото, показва Величка. И разказва за бродирането „на клечка“, често украсявало ръкавите, конецът се е намотавал многократно на клечица, а след това релефната топчица се е пришивала към тънкото платно. 
Нейното влечение към красивото и хармонията на цветове, думи и мелодии също датира още от детството й. Мечтата й била да завърши реална гимназия и по-нататъшният й живот да бъде свързан с историята, по която се увличала. Но баща й бил непреклонен: момичето трябва да усвои „женски“ занаят! Девойчето изплакало много горчиви сълзи, но се озовало в Техникума по облекло.
„В техникумите тогава се учеше по пет години и имахме часове по практика, но заедно с това много се държеше на общообразователната подготовка. Всяка учебна година завършваше с ревю във Военния клуб - там издигаха специален подиум. По него минаваха „манекенките“ - 
с тоалетите, ушити от ученичките, дефилираха актриси от русенския театър
Така че, колкото и да плаках, че ще уча в Облеклото, а не в гимназията, тъкмо техникумът на тези ревюта ми даде възможност да видя отблизо и да се запозная с невероятни личности като актрисите Людмила Терпешева и Ванча Дойчева, оперната певица Мими Николова. Това бяха красиви, образовани, изискани, фини жени, които щедро споделяха с нас своето изящество и очарование. Докосвайки се до тези артистични създания, още по-силно усещах, че искам да бъда като тях. Една от тях ми подари своето червило - помня го като днес: златиста капсула с причудливи рисунки по нея. Вземи го за абитуриентския бал! - каза ми тя“, разказва Величка Кадъкьовлиева. 
Поривът към красивото и възвишеното съпътства младата жена през всичките години. След дипломирането в техникума започва работа като шивачка в кооперация „Съгласие“, но скоро главният счетоводител я забелязва и я изтегля в администрацията, където я назначава за касиер. Работейки, завършва финанси и кредит в Свищов, като вместо за пет успява да положи всички изпити и да се дипломира за три години.
След известно време главният редактор на вестник „Дунавска правда“ я кани на работа в редакцията като счетоводител. Кариерата й продължава в Държавна спестовна каса, а оттам - в русенската болница, където Величка решава да премине курс за икономисти в здравеопазването.
„Завършвайки, трябваше да пишем курсови работи - избрах си тема, за която се оказа, че до този момент никой не беше се сещал: изчислих себестойността на един килограм болнично пране за русенската болница“, спомня си тя.
Разработката впечатлила научното жури и за награда русенката получила покана да участва в учредяването на дружеството на икономистите в здравеопазването. По-късно нейната икономическа специалност я отвежда и в частния банков сектор, който, особено в началните години на демократичните промени, изживяваше бурно развитие. 
Сега Величка Кадъкьовлиева е затворила страницата на професионалната си биография. Но едва ли някой от хората, които я познават, би могъл да каже, че може да седи с часове на кварталната пейка. Всъщност 
свободното време я връща към онова, което винаги й се е искало да прави
Сега тя пише, пее и пътешества. 
Първо събира миналото на своята фамилия и издава книгата „Ковчежето на спомените“. След това проучва архивни материали и събира истории, реалност и легенди, за да напише обемистата книга за родното си село Гагаля - „Имаше такова село“. Тя е автор на подробното изследване на вековния юбилей на ТПК „Съгласие“, в което са описани години, имена, събития от историята на трудово-производителната кооперация. А само преди година покани русенци на представянето на новата си книга с интригуващото заглавие „Поклон, размирнико!“. Изданието е посветено на автора на химна на българската просвета „Върви, народе възродени“ - Стоян Михайловски. В него тя е издирила и събрала ценни факти от житието на Михайловски, за когото се знае малко и се споменава още по-малко. Кадъкьовлиева разлиства архивите в Русе, Елена и София, черпи от публикации, чете и препрочита творчеството на Михайловски, дневници, писма, спомени, в които се говори за неговата личност. И посвещава своя изследователски и събирателски труд на две годишнини, които се навършиха през 2023-та - 130 години от написването на текста на химна „Върви, народе възродени“ и 95 години от кончината на писателя и общественик Михайловски. Защо тази година при общоградските едноседмични чествания никой не се сети за нейната книга е въпрос, който едва ли би получил смислен отговор. 
Към книжнината с нейното авторство следва да се добави и книгата за рода Кадъкьовлиеви, един екземпляр от която е поставен и във витрините в музея. В нея русенката е записала житейските истории на 308 носители на фамилията от 1800 до 2013 година. Междувременно трябва да добавим и още две момчета - Кристиян и Юлиян, казва авторката. 
Своята страст към писането тя дели със страстта към пътешествията
В България малко са останали местенцата, където да не е бродила. Много обича Странджа, това лято успяла дори да види цъфнала странджанска зеленика. А миналата година успя да измине един от емблематичните световни маршрути - пътя Ел Камино. Заедно с още две жени за един месец изминали поклонническия път от португалската столица Лисабон до Сантяго де Компостела.
„Всеки ден минавахме по 20-25 километра, беше неописуема жега, но пък имаше и невероятни гледки. Не можеш да се объркаш - просто следваш жълтите стрелки. Още в Коимбра ми се скъса раницата, там си купих нова за 10 евро, само след час се скъса и тя. Тогава вече си взех прилична раница - и сега съм готова за нови пътешествия!“ - казва Величка Кадъкьовлиева. 
Не го казва случайно. Има да си „допътува“ поне по няколко посоки. Иска й се отново да отиде до Истанбул - останало й е доста неразгледано там, иска да види не само джамиите, но и това, което припомня за величието на византийския Константинопол. Освен това и от Камино й е останало за „довършване“.
„Основната ни цел всъщност беше Финистере - един малко по-труден път от класическото Камино, който започва от Сантяго и стига до нос Финистере на Атлантическото крайбрежие, наричат го Края на света. Но не ни стигна времето - имахме купени билети за самолета и не можехме да си позволим да го изпуснем“, обяснява русенската пътешественичка. Поверието гласи, че 
като изминат каминото от Сантяго до Финистере, поклонниците захвърлят обувките си в океана и символично започват живота си наново  
след покоряването на изпитанието по Пътя. 
Колко силно я тегли Каминото - за това ще разберем вероятно скоро. Но сега Величка Кадъкьовлиева за кратко няма да мисли за книги и за свои пътувания. Защото й предстои за броени дни да се порадва на дъщеря си Антония и внучката Климентина, които са пристигнали специално за празника от Норвегия, където живеят. Към щастливите събития се прибавя и светото кръщение на 3-месечния Максим - малкия син на другата внучка Милица, която заедно със семейството си живее в Русе (големият правнук Антон е голямата слабост на Величка!). 
А когато празничната торта бъде изядена и щастливите прегръдки останат спомен, Величка Кадъкьовлиева може би ще отиде на кея, където обича да съзерцава любимото си дърво. Открила е, че особено в късна есен, когато листата му опадат, клоните му очертават абсолютна симетрия. Сядам пред него и мога да го гледам с часове, признава тя.