Без тях разследването на престъпления - от банални кражби до заплетени убийства, както и правосъдието за тях, изглежда немислимо. Дори абсурдно. Но това не е така до началото на ХХ век. Всичко започва на днешния 13 септември 1902 година, когато в Британската империя за пръв път са използвани пръстови отпечатъци като доказателство за вина. Но на това ще се върнем по-късно.
Всъщност в продължение на векове учените разглеждат любопитните вълнисти чертички, които украсяват върховете на пръстите им. През 1788 г. ученият Д. Майерс заявява, че те изглеждат уникални и че „подреждането им никога не се дублира при двама души“. Това е интересно наблюдение, но и такова, което остава латентно, докато обществото от 19 век не започва да се бори с възникващ проблем: 
как да докаже, че хората са тези, за които се представят
Носенето на издаден от правителството документ за самоличност все още не е обичайна практика, както пише Колин Бийвън, автор на книгата „Пръстови отпечатъци“.
Градове като Лондон процъфтяват, пълнят се с всякакви непознати и съответно с престъпления. Голямото разрастване на населението възпрепятства способността на полицаите да си вършат работата добре, тъй като освен ако не разпознаят престъпниците по външен вид, те имат малко надеждни начини за проверка на самоличността. Тогава еднократният нарушител би получил леко наказание, а обичайният престъпник би получил много по-строга присъда със затвор. Но как би могла полицията да провери дали извършителят, когото е заловила, е бил залавян и преди - когато рецидивистите са хващани, те просто казват фалшиво име и твърдят, че това е първото им престъпление.
Изправена пред този проблем, полицията изпробва различни стратегии за идентификация. Фотографските снимки помагат, но в архив от такива е трудно да се търси. През 80-те години на 19 век френски полицейски служител на име Алфонс Бертийон създава система, в която се снемат 11 телесни измервания на заподозрения, но тя е абсурдно трудно да се приложи достоверно.
Идеята за пръстови 
отпечатъци постепенно озарява няколко човека
Единият е Хенри Фолдс, шотландски лекар, който работи като мисионер в Япония през 70-те години. Един ден, докато пресява парченца от 2000-годишна керамика, той забелязва, че по нея все още се виждат пръстовите отпечатъци на грънчаря. Той снема отпечатъците на колегите си в болницата и забелязва, че изглеждат уникални. Фолдс дори използва отпечатъци, за да разкрие малко престъпление. Служител краде алкохол от болницата и го пие в мензура. Фолдс открива отпечатък, оставен върху стъклото, съпоставя го с отпечатъците, които е взел от колегите си и бързо идентифицира виновника.
Колко надеждни са обаче отпечатъците и могат ли да се променят? За да разберат това, Фолдс и някои от учениците му изстъргват върховете на пръстите си... за да открият, че отпечатъците им
по-късно израстват по същия начин
Когато пък изследва развитието на децата в продължение на две години, докторът установява, че отпечатъците им остават същите. Към 1880 г. той вече е убеден в уникалността им и пише писмо до списание „Nature“ с аргумента, че отпечатъците могат да бъдат достоверен начин за полицията да установи самоличност.
Това означава, че пръстовите отпечатъци са визитни картички по рождение на всеки.
Други специалисти също подкрепят идеята - и започват да се опитват да създадат начин за категоризиране им. Разбира се, пръстовите отпечатъци са чудни на теория, но могат да бъдат наистина полезни, само ако има метод за бързо търсене.
Пробивът в тази посока идва от Бенгалия, Индия. Азизул Хаке, ръководителят на службата за идентификация в местното полицейско управление, разработва елегантна система, която категоризира отпечатъците в подгрупи въз основа на техните типове шарки. Тази система действа толкова добре, че един полицай може да намери съвпадение само за 5 минути - много по-бързо, отколкото отнема на някои търсенето в системата с телесните измервания на Бертийон. Когато Хенри демонстрира системата си на британското правителство, и служителите, и началниците са толкова впечатлени, че го правят помощник-комисар в Скотланд Ярд през 1901 г.
В рамките на няколко години отпечатъците се разпространяват по целия свят - те, за разлика от нестабилните свидетелски показания на очевидци, са неизменно достоверни, както прокурорите и професионалните, които ги ползват, започват да твърдят.
А сега да се върнем към първия случай на идентифициране, арест и разследване, довело до осъждане на престъпник на 13 септември 1902 година. В историята на криминалистиката той е известен като „Случаят Шефер“. Отпечатъците на въпросния Шефер са открити няколко месеца преди това върху счупена стъклена витрина след кражба в апартамент на зъболекар, където служителят на зъболекаря е намерен мъртъв. Заподозреният твърдо отричал да има нещо общо с това, но пръстовите отпечатъци го опровергали категорично. И правосъдието си свършило работата.
По материали от интернет

Защо ги уби, Франческа?!

Един горещ и злощастен ден - 19 юни 1892 г., в аржентинското крайбрежно градче Некочеа става двойно убийство. Жертвите - две деца на 4 и 6 години, са открити мъртви от майка им Франческа Рохас, когато се прибира от работа. Тя незабавно подава сигнал в полицията и казва, че когато се приближила до къщата, видяла как оттам бяга Педро Веласкес.
Според Франческа, убийството било негово отмъщение - наскоро той й бил направил предложение за женитба, но тя му била отказала. Мъжът тогава бил вдигнал скандал, който завършил със заплахи от негова страна.
По време на разпита Педро не отрича този факт, но категорично отхвърля обвиненията за убийството на децата. За да признае заподозреният, полицията го подлага на тормоз и побоища. Но всичко се оказва напразно - Педро остава непреклонен. Тогава на помощ на полицаите от Некочеа се притича опитният детектив Едуардо Алварес. Той вече знае какво да търси и го намира: на вратата на стаята, където са намерени децата, забелязва малко кафеникаво петно - убиецът оставил кървав отпечатък. Папиларните линии са ясно видими и Алварес се възползва от това. Той изрязва парчето от вратата с пръстовия отпечатък и решава да приложи метод, за който почти никой в света все още не знае - дактилоскопията (от гръцки „дактилос“ - пръст, „скапео“ - гледам). Детективът сравнява отпечатъците на Веласкес с намерените и разбира, че Педро не е убиецът. Нещо повече, обвиняемият има желязно алиби.
Тогава Алварес започва да подозира самата Франческа. Според слуховете, тя много искала да се ожени за любовника си, но той й отказал заради нейните извънбрачни деца. Ако не били те, сенора Рохас отдавна щяла да получи предложение за брак.
Алварес снема нейните отпечатъци и един от тях съвпада с кървавата следа върху вратата. Само по себе си това не доказва вината на Франческа - в края на краищата тя можело да се изцапа с кръв, когато намерила телата на децата. Но фактът за лъжесвидетелстване срещу Педро, заедно с отпечатъка, практически не оставят съмнения във вината й. Зашеметена от тези улики, Франческа се признава за виновна в убийството на собствените си деца и разказва, че го извършила, за да се омъжи. Вместо това получава доживотен затвор.
Методът, използван от Алварес, не е измислен от него. Още в средата на XIX век британският офицер сър Уилям Хершел, който служил в Бенгалия, Индия, използвал пръстови отпечатъци вместо подписи върху документи. Той забелязва, че пръстовите отпечатъци не се променят, затова могат да служат като сигурен начин за идентифициране на човек. През 1880 г. Хершел пише статия за папиларните линии и техните ключови свойства. Но изследването на пръстовите отпечатъци е поставено на действително научна основа от антрополога и психолог сър Франсис Галтън (братовчед на Чарлз Дарвин). Галтън проучва повече от 8000 отпечатъка и стига до извода, че всеки е уникален и непроменим. Изследователят смята, че вероятността от повтаряне на папиларен рисунък е изключително малка, може би една на милиард, но не повече. Тъй като по онова време на Земята има само около 1.5 милиарда души, това означава, че изобщо нямало повторения и всеки можеше да бъде уверено идентифициран по неговия отпечатък. През 1892 г. Галтън публикува първата книга за дактилоскопията.

Обратната страна на медала

И все пак с течение на времето се появяват съмнения, че дактилоскопичните отпечатъци не са чак толкова солидни средства за идентификация.
Полицейските експерти често обявяват в съда, че няма двама души с еднакви отпечатъци. Това е общоприето мнение, но не е правено глобално проучване, което да го докаже. Oтделно органите на реда, като всички хора, понякога правят грешки и просто са небрежни. Така се стига до вкарване в затвора на невинни хора. Вярно, случаите са единични, но да не е човек на мястото на тези „единици“. Например в Северна Каролина, САЩ, през 1985 г. Брус Басдън е арестуван за убийство и прекарва 13 месеца в затвора, преди анализаторът на отпечатъците му да осъзнае, че е направил гаф.
Учедващ ли е скептицизмът към дактилоскопията? Не, разбира се! Във времената на бълващите какви ли не лъжи „алтернативни факти“, налудничави щуротии и откровени провокации под съмнение се поставя и идентификацията чрез ДНК тест. Може ли такъв анализ да даде грешка? Да, но само ако пробата е била взета неправилно или небрежно. Защото, да кажем пак - и полицаите са хора, които могат да грешат или понякога да са немарливи.