„Започнах от един детектор. След това започнахме да правим транзисторчета без светодиоди, после транзистори 314. Частите купувах от магазина, правех си малки транзисторчета на открит монтаж. С тях веднага могат да се хванат най-близките и мощни радиостанции, например от Румъния и Турция. Детска работа!“. Така Любомир Пейков разказва за хобито си - радиоапаратите, което след време се превръща в негова професия и съдба, за да се затвори кръгът и отново да стане хоби.
През 1967-68 година Любо прави на картон от кутия за обувки първия си двулампов приемник, с който печели награда в Пловдив.
„Някой дишат прах, а аз обичам да ми замирише на колофонец“, прави връзка с усмивка Любо със скорошната буря с фолкпевицата Диона заради нелепата й реклама на някаква напитка на прах за смъркане.
И колофонът, тази популярна смес за запояване, го следва неотклонно през годините
 Когато идва време за избор на средно училище, за Любо има само една възможност - Електротехникумът!
Там радиолюбителят става професионалист.
„С кеф влязох в Електротехникума, преподавателите бяха Косев, Ковачев, инж. Пенчев и там за 4 години надградих много. Тогава Корабният, Строителният и Електротехникумът бяха най-елитните техникуми в Русе“, разказва той с присъщата си екпресивност.
След казармата младият Любо Пейков постъпва в русенския ТЕЦ и работи там година и половина.
18 месеца с цената на университет.
За незапознатите енергетиката се изчерпва с доставката на горива, на ток и парно, но хората, които стоят зад това, трябва да знаят и могат много. Защото всяка грешка там е много скъпа, а често и фатална.
„Страшно много неща научих там. Всичко!“, обяснява Любо.
Но съдбата леко го подбутва към любимите му радиозанимания.
В неговия случай това става с повиквателна за запас в Щръклево
„Командирът беше старши лейтенант и ме покани да работя там. Тъкмо се създаваше руската комендатура, бяха 18 точки в цяла България. Доставиха всякакъв вид специална техника за пълно оборудване на бойно летище, а ние го поддържахме. Аз бях старшина и отговарях за АRPRC - автоматични радиопеленгатори за засичане на самолетни цели. Теглим ги, водим ги до полосата, насочваме ги и т.н.“, лаконичен е бившият военен.
Покрай това става известен сред колегите си като майстор на всякаква техника. На един му се развалил транзисторът, на друг радиото вкъщи - хайде при Пейков. А той не връща никого. 
Службата му приключва през 1994 година. 
„Дотогава беше останала при нас някоя и друга ракета СС-23, когато издадохме и последните, поделението се закри. Аз пък имах късмета да се пенсионирам“, разказва някогашният старшина, който
излиза в тъй наречения залсужен отдих преди да е навършил 42 години
И пак повтаря, че това си е било късмет.
Но няма как да си представим пълен с енергия и виталност мъж в най-силните си години да лежи цял ден пред телевизора или да бистри политиката с другите пенсионери в кварталното кафене.
И свалилият униформата Пейков не си губи времето. Създава голяма бригада електротехници, за които има голям глад в годините на прохождащия бизнес. Работи по различни обекти, но има един принцип - накрая лично да свърже и тества цялата система. За да е сигурен първо, че всичко е качествено и по-важното - че е напълно безопасно. Но наред с този бум, в „цивилизацията“ се отдава и на старото си хоби, което процъфтява с нова сила и дори с нови разклонения. Започва да събира стара техника. Стари радиоапарати, телевизори, магнетофони, интегрални схеми, радиолампи, изправители и дори сигнал генератор.
„Голямо събиране! Ходех по пазарите в Търговище и Разград...
Виждам радиоапарат, харесвам го и питам: „Господине, колко струва това нещо?“. „50 лева“. „Добре, харесва ми, ще го взема за 50 лева“. Вкъщи отварям радиоапарата и изваждам всичките му компоненти. Почиствам всичко вътре, безиросвам и лакирам отвън. И всичките лъщят, независимо че стажът им е толкова години“, оглежда с усмивка натрупаното през годините Любо.
Колекция е събрана в общата маза на входа му в блок „Голям Богдан“, а той с намигване, но и с любов я нарича музей.
„Триста лампи имам. Който разбира и има желание да се занимава - повечето от лампите са запазени и здрави, има даже неупотребявани и всички са надписани. През зимата, когато няма какво да правя, вземам си лупата и отивам при тях да надписвам. От лампите всичко може да стане. Всичко! И приемник може да се направи, и предавател, но по стари схеми. Защото вече всичко е на интеграл. На един интеграл колкото копче влизат и детекторно стъпало, и междинно стъпало, и първи усилвател, и втори усилвател, и крайно стъпало. Няма я старата романтика на техниката - един интеграл и край... И ако нещо стане, няма поправяне. Хвърляш и сменяш“, обяснява любителят.
В колекцията му има истински находки - два радоапарата „Блаупункт“ от 1938 и 1942 година, магнетофон „Мамбо“ от 1946 година... Но 
най-стар е един грамофон с ръчка от 1932 година
 Той си има специална история. Преди над 25 години Любо го вижда при един антиквар в района на Централна гара. Пита за цената и продавачът се пробва за 100 лева, но веднага приема насрещното предложение - 80. След това антиката от света на музикалната индустрия минава по обичайната процедура - почистване, лакиране и на практика консервиране за десетилетия напред. На дошлата почти веднага оферта да го продаде за 250 лева, Любо отговаря „Как така ще го дам? Нищо не продавам, аз ги събирам!“.
Но днес колекционерът вече иска да скъса със страстта си. Дори пусна обява в „Утро“: „Продавам радио музей“.
„В тези радиолампи има благородни метали - кобалт, сребро, някои са с позлатени крачета. Интегрални схеми имам позлатени. Ако реша да ги извличам, може и да спечеля, но аз искам да се запазят, не мога да ги чупя, сърце не ми дава. А вече не виждам и не мога нищо да правя, затова
нека всичко отиде при човек, който го оценява, може да му се радва и да си служи с него“
обяснява желанието си на раздяла Любо.
Вече е продал някои неща. Нов стопанин пръв е намерил един хубав голям радиоапарат „Сименс“ и един телевизор „Опера“. Цени - народни. А колко е раздал...
„Аз толкова неща съм подарил досега на хора от махалата! Те понеже ме знаят и „Хайде, дай ми го, бате Любо, дай ми го...“. Ами добре, хубаво, казвам“.
И така малко по малко събираното с години може да се поразпилее, но пък няма да потъне в праха на забравата. А за един колекционер това може би е най-важно - любимите му неща да продалажват да радват някого.