„Знаете как русенци наричат градинката пред Новата поща, затова нас не ни е срам да кажем, че нашата чешма винаги си е била „Пиклата“. Така каменоделецът от Червена вода Стефан Мръзеков представя белокаменната чешма по стария римски път в селото.
„Когато бяхме деца, сядахме отгоре, пускахме си крачетата над чучура и понеже тя е на хълм, гледахме чудната панорама на селото и се радвахме на всичко. А когато бяхме уморени от бягане и игра, нейната водица беше истински живителна“, продължава вече 70-годишният майстор.
Историята на „Пиклата“ започва на 15 юни 1888 г, когато е построена от незнаен майстор
Около нея се обособило малко площадче с шест кюшета и всяка една от улиците е насочена към столиците на близките държави. Току до нея е старият каменен път, останал още от римско време, който бавно пълзи нагоре към друг площад  - „Черковището“, с останки от стара и вече разрушена църква.
През 1988 г, в чест на 100-годишнината от построяването на чешмата, възложили на Стефан Мръзеков да я пооправи и освежи. Така и станало - той реставрирал лицевия надпис, за да се чете по-ясно, пооправил християнския кръст, но докато бил на турне с танцовия ансамбъл „Найден Киров“, местната организация на Отечествения фронт провела общоселско събрание. Взело се решение чешмата да носи името „Черковна“ - нали е по пътя към старата черква - и да се приключи завинаги с това простовато „Пикла“. Хубаво решили, но не съобразили, че както хората са си свикнали, така ще си наричат чешмата. Това не са рилски чучури с обилна като юмрук вода, нито е в двора на храм, затова и новото име нямало никакъв шанс.
Посрещнала „Пиклата“ юбилея си, а през 2004 г.
трима приятели от детинство решили да я реставрират, да я направят, за да остане и след тях
„Беше ранната пролет на 2004 г., когато заедно с моя приятел Пламен Пенев решихме да направим един дар, а именно да възстановим една част от западналата старинна чешма, като аз щях да работя камъка, а той да достави материалите. Предстоеше много работа - борба с камъка и безразличието на всички останали, затова започнах всекидневна работа и в началото окото ми се плашеше колко много работа има с камъните и пръстта. Не спирах и зидът започна да се очертава все по-красив. Всеки камък съм го пипнал с ръцете си, обработил съм го и съм го сложил на мястото му. Възстановихме я и тя пресъхна“, разказва майсторът, за когото изчезването на водата от „Пиклата“ било съкрушително.
Заради други ангажименти и делничната въртележка някогашните деца, сега възрастни мъже, само хвърляли по някой тъжен поглед към пресъхналото корито. Не издържали и тримата - Стефан Мръзеков, Иван Василев и инж. Пламен Пенев отново се хванали за работа - един осигурил техниката, друг материалите, а третият труда и чудото станало -
точно това лято, точно в тази адска жега, точно в този сухар водата от „Пиклата“ отново потекла за радост на всички
Червеноводчани не са търсили специалисти, които да изследват качеството на водата, а сами са я „одобрили“ с годините. Казват, че помогнала на хора с проблеми в коремната област, на други с бъбречни, на трети с трето, но на всички утолявала жаждата.
„Тази вода е много варовита и си мисля, че ако дойдат от здравните власти, сигурно няма да я сертифицират, но поне се надявам да не сложат грозна табела с предупреждение“, казва майстор Стефан.
По думите на хората в Червена вода вода вече има само в името на селото
Някога чешмите били повече от седем, но пресъхнали. Около едната забивали бетонов стълб и засегнали пътя на водата, другата била в посока Лесопарка и също пострадала от строителни работи, на „Новата чешма“ възникнали други проблеми... „Пиклата“ обаче е спасена, и то благодарение на ентусиазма и труда на Стефан Мръзеков и приятелите му.
Майсторът-каменоделец е известен на русенските архитекти и строители с уменията си да вдъхва нов живот на камъка и да вае чудни картини върху парчетата от земния релеф. Негова е иконата на Света Богородица с Младенеца, поставена в Басарбовската света обител, както и барелефа на св. Димитър Басарбовски, други две икони за храма в Червен, реставрации на балконите и орнаментите по централната русенска „Александровска“ и на частни домове, малки пластики и скоро новата чешма в двора на храм „Св.Георги“ в Русе.
„Най ми е болно, че
тези удивително красиви сгради в Русе, строени преди столетие, сега се възстановяват бутафорно
Вместо истински камък, слагат изкуствени материали от типа на стиропора, замазват и готово - уж като оригинала, но не е и това личи. Минете по „Александровска“ и заведението за бързо хранене, почукайте така с пръст и да чуете звука - няма нищо общо с камъка, който е заменен с нещо си“, споделя майсторът, който всеки ден в ателието си вае картини по варовика.
Липсата на млади хора, които да продължат занаята, е най-голямото страдание на професионалистите. На пръстите на едната ръка могат да се преброят майсторите в Русе, които могат да възстановят камък или дограма. Преди време се зародила идеята да се направи специална паралелка по реставрация в ПГ по дървоообработване и вътрешна архитектура, но няма нито желаещи деца, нито стремеж от страна на държавата да финансира специално такова обучение.
„Идвали са младежи, хващат се уж, но след първия месец се отказват. Човек трябва да живее с камъка, да го усеща, да го вижда и да не се отказва, защото то си е тежка и трудна работа“, признава Стефан Мръзеков. За него е неразбираемо защо при събарянето на старите къщи не се пазят камъните, а се изхвърлят на сметището, за да се налее бетон, защо дървената дограма се подменя с пластмасова или алуминиева,
защо този град не успява да съхрани духа и аристократичния си външен вид
Да, неразбираемо е, тъй като районът около Русе е добре познат с качествения си камък. Все пак главният корниз на Софийския университет „Св.Климент Охридски“ е направен от пирговски камък и това е записано дори в учебника по строителство за гимназиите.
Частни поръчки също не липсват, но безумните Стефан просто ги отказва. Един искал лъв, друг слон, че щял да му донесе пари в къщата, но нито лъв направил майсторът, нито слон. Предпочита иконите, чешмите и орнаментите, за които хората да кажат, че това с човешка ръка не е пипано.
„Да, всеки камък си тежи на мястото, а старият камък съвсем. Същото е и с хората - всеки си тежи на мястото“, казва майсторът със златни ръце, за когото е важно да остави след себе си не само красота, но и вдъхновение.

Ася ПЕНЧЕВА,
кореспондент на БНР в Русе