С Иван Ванев се запознах през 1984 г. в Корабостроителния завод „Илия
Бояджиев“. Беше по известен като Иван Ников. Веднъж в завода дойде на среща с
работниците Христо Фотев. Поздравиха се с Иван, така някои разбраха, че Иван пише..
Иван беше фрезист в малкия цех 301. Имаше гъста къдрава коса, сресана на две-натри
на път, кривоглед, с набръчкано лице на маска от елинска трагедия. Беше се отказал от
следване във Варненския икономически институт, поради недостиг на средства, но
някои казваха, че е заради жена му, която не била добре психически...
Беден като църковна мишка. Несретник. В стола стоеше на шублера и събираше
остатъците от храна с найлонов чувал, изглежда отглеждаше прасе някъде из
обширната територия на завода, който стига чак до тръстиките на Крайморие...
Понякога се появяваше в писателската канцелария на Милин камък 1. В средата на 90те
се заговори, че е добре да му се издаде стихосбирка, но пари за това нямаше. От
Енергото му бяха изключили тока. Взели му и стария телевизор. Ходеше с един вехт
шлифер, който се вееше около него като мантия на фалирал алхимик… Но дотука с
биографията. Иван се появяваше в дружеството на писателите на Милин камък 1
периодично, като Халеевата комета. Беше водкаджия. Впрочем при соца това бе
самоубийствено бохемско поведение на много от поетите, ясно защо… Два пъти съм са
ме запознавали с редактора в алм. Море Иван Апостолов, и двата пъти беше мъртво
пиян. Янаки, Росен и др., също се опиваха до безпамет. Гаден живот, тежки
времена…Конст. Павлов написа стихотворение за „вечната дружба между съветските и
полски водки“. Дойде време да се издаде и стихосбирка на Иван Ванев, макар и доста
малко количество стихотворения, писани ръкописно, някои публикувани в
Черноморски фронт. Но пари откъде – бяха гладни години. А стихотворението
Бургаски вечери бе придобило популярност. Даже и ресторант с такова име имаше
известно време в комплекс Славейков, където живеехме с Ванев. Впрочем комплексът
на поетите – защото тука живееха още дузина бургаски поети и белетристи. Бухчев
даже написа химн на поетите от комплекс Славейков. Искъров, който беше тогава
председател на дружеството, изревнува:“Какъв поет е Иван Ванев?! Автор на едно
стихотворение…“
Понякога в дружеството влизаше и Ева от Тоника, която се държеше като
недосегаемо божество. Впрочем така са се отнесли и с текста на Бургаски вечери,
който е дописан от Гого Найденов, вероятно. И така го пееха, без да питат Иван дали е
съгласен с поправката. А тя стои като кръпка към това прекрасно стихотворение, още
повече изпято с истеричен тембър:“Спомени, спомени…“ Абсолютна графомания.
След като цялото стихотворение е носталгично, защо е необходимо да се вкарва това
„Спомени, спомени и пр.“?- което играе ролята на рефрен, абсолютно ненужен и
„ретро“. „Ретрото“ в Бургас се ползва като митологема за някакво славно минало или
какво? Росен Друмев наричаше това „бургазлък“. Ами помним го това „ретро“ – никак
не бе романтично, освен за червената номенклатура…
Ето някой внесе идея, популярна в София, да се поставят пейки с поезия на знакови
топоси в Бургас. Аз например присъствам на такава пейка в Борисовата градина на
София. С такава пейка се е сдобил и Ванев край бургаската гара. Хубаво. Ама на

пейката не е оригиналното стихотворение. Сложили текста на химна, дописан от
неизвестно кого… Ами питайте, бе хора. Така са сложили и текстове на плочки на
Фотев из Бургас – и то не от най-хубавите му стихотворения. На Магазия1:“Не е
измислица морето…“ Ами той има велико стихотворение за бургаското пристанище –
ама кой да знае? Нали се прави по чиновнически бездушно… Бургас защо не стана
Европейска столица на културата през 2019г. – ами затова не стана…
Но да се върнем на стихосбирката на Иван Ванев. Седим в писателската
„канцелария“ на „Милин камък“1, /която през2001 бе приватизирана от собственик на
казина/, както я наричаше Фотев и умуваме откъде пари. И в този момент влезе
Красимир Пашов. Несретник като Иван, който също нямаше книга. Той влизаше рядко
в дружеството, щото беше анархист и мразеше всякакви организации. Щом чу, че се
търсят пари за стихосбирката на Иван, попита колко трябват. Тръгна. Върна се след
половин час и даде една сума. Трябваше обаче още, за да се отпечата. Тогава жена ми,
която работеше в Корабостроителния завод, застана на портала с картонена кутия.
Корабостроителите, като чуха, че събират пари за Иван се отзоваха – всеки пускаше
каквото му е на сърце. „Щом е за Иван, как няма…“ – казваха хората. Стихосбирката
излезе в малък тираж, съвсем непретенциозно изпълнение, с телбодчета. Изкупи се
веднага.
А Иван продължи да живее бедно. Жена ми беше касиерка на взаимоспомагателната
каса в завода. Той постоянно закъсал – давала му е заеми, без да уведомява
ръководството на касата. Той ги връщаше на заплата. Но и заплатите и те нередовни.
Особено след като Черепа купи завода…
След смъртта на Иван общината изплати някакви авторски права на семейството.
След дъжд качулка…
Та моето мнение е, че химнът на Бургас трябва да се презапише отново – с
оригиналния текст. Има достатъчно певци в Бургас. Така хубавата мелодия и хубавата
поезия ще получат реабилитация… В това няма нищо скандално. Някои ще попитат
„кой си ти, че да…“ Ами все пак бях 15г. секретар на дружеството на писателите и още
толкова редактор на „Море“. Повечето неща ги зная от първа ръка. Щото напоследък се
появиха доста хронисти, които ни измислят живота…

Иван Сухиванов