Почивка в Турция. Звучи съвсем тривиално, дори някак банално - хиляди българи всяка година избират да прекарат ваканцията си на слънчевите плажове на южната ни съседка. Тръгвам и аз, семейно, разбира се. Но в багажа слагам и професионалното си любопитство на историк, което упорито шепне „Иди и виж!“.
Отиваме.
Още от границата и Одрин ни поема един магистрален път с по 3+ ленти, който ни отвежда до крайната дестинация и който упорито иска да бъде сравняван с английските си аналози.
Как бе, как комшиите са стегнали коланите и са направили такъв път, в сравнение с който нашите почнати, недозапочнати, недозавършени или само планирани магистрали изглеждат като второкласни пътища в Турция?! Минаваме една-единствена отсечка от около 20-30 километра, свързваща две основни магистрали, която е с по две ленти, а платната й са разделени с бетонни прегради с височина над половин метър. Да не говоря за безбройните разделителни градинки, обсипани с цвята и храсти. При това в сърцето на Анадола! И никъде, ама никъде през цялото ни пътуване не виждаме червено-бели маркировъчни линии с набодени като таралеж колчета, ограничаващи скоростта или изпреварването, като ония, на които се любуваме по пътя Русе-Бяла. 
По всичко личи, че макар да е засегната от най-сериозната икономическа криза за последните години и рекордно високата инфлация, страната продължава да изпълнява големи инфраструктурни проекти.
Леко се шашвам пред високите над 300 метра опорни колони на висящия мост „Чанаккале 1915“
пред вида на носещите му въжета, чийто диаметър навярно е колкото обиколката на човешко тяло; пред гирляндите му електрически светлини, които ни съпровождат през прехода по него. Припомням си, че за изграждането му са отдали труда си турци, корейци, японци, британци, холандци, иранци, филипинци в лицето на повече от 600 инженери и над 5000 работници, с участието над 700 строителни машини и десетки подизпълнители. И че за изграждането му Турция отделя над 2,5 милиарда евро. Той остава и най-дългото висящо транспортно съоръжение в света от гледна точка на разстоянието между двете опорни кули. Общата дължина на моста е 4,6 километра заедно с виадуктите към него, без магистралните подходи.
Въпреки ожесточените ръчкания в ребрата и предупрежденията да спра с мрънкането си по повод или без повод, на няколко пъти ми се налага, дори за мое лично неудобство, да коригирам осигурените ни български екскурзоводи. Да оставя настрани професионалното си изкривяване, историческата си пристрастеност, ама ми идва да потъна в земята от срам, когато една такава дама упорито ми внушава с наближаването на Илион и Троя, че възпятата от Омир битка е инсинуирана и подклаждана от богинята Афродита, а името на Атина Палада й се оказва почти непознато.
На връщане през равнините и планините около Селджук съм принуден да суфлирам на друг такъв индивид, че оттук тръгват ислямските завоеватели към Балканите, но признавам и се заслушвам в думите му по една материя, която ми е малко позната. Това е разказът за разгрома на Чърчил при Дарданелската операция и героизма на турските войници, дали над половин милион жертви в над едногодишната отбрана на Измир (Смирна).
Но екскурзоводите не са централна тема. Истината е, че 
от тях може да се желае още много и много, но пък навярно получаваме това, за което сме платили
По-високите хонорари вероятно носят по-добро качество.
На разсъмване преодолявам налегналата ме дрямка и с особен интерес наблюдавам гмуркането ни в планините, обграждащи югозападното крайбрежие и крайната ни дестинация - Мармарис. Затънтеното, предимно рибарско селище през вековете, днес градът се смята не без основание за едно от най-красивите места в Турция. Сини лагуни, обградени с вечнозелени планини, смътно ми напомнят скандинавските фиорди. И сякаш отведнъж пред очите ни грейват отрупаните със средиземноморски керемиди покриви на града. Палмовите дървета и пиниите, познати и като каменни борове, китни и най-главното -чисти сгради ни посрещат още на самия вход, а след стотина метра пристанището ни подсказва защо и турците, и рицарите кръстоносци имат апетити към това място, както и към Додеканезките острови.
Сюлейман Великолепни идва в днешен Мармарис с гарнизона си в около 1522 г. и решава да превърне крепостта във военен щаб. Тя е изключително удобно място за завладяването на намиращия се на по-малко от 20 километра остров Родос и той се заема с реставриране на заварените крепостни руини. Стара легенда гласи, че когато за първи път Сюлейман поглежда към грозните стени на новоизграденото защитно укрепление, казва с въздишка: „Мнимари ас“ /в превод от турски - „Да обесим строителя“/. Смята се, че от тези думи произхожда името на крепостта и на града Мармарис. Но той е носил и друго име - Фискос. И това също подсказва, че има изключително интересна история.
Днешната най-ярка перла на туристическата индустрия на Турция е управлявана от различни цивилизации 
- от карийците и египтяните до македонците и османците. В Ашартепе, в старата част на Мармарис, са запазени следи от всички тези велики цивилизации.
Най-добре е разглеждането на Мармарис, разказващо за древната и бурна история на града, да започне от големия покрит пазар. Съвременен минибус, возещ срещу по-евтина такса от русенския обществен транспорт, но без задължителното издаване на билети, ни доставя в истинския център на почти половин милионния град. Много магазини предлагат огромно разнообразие от стоки. Но аз повече се интересувам от прочутите османски кафенета из чаршията, където ме уверяват, че ще се насладя на вкусно турско кафе или ароматен чай и смайващо разнообразие от сладкиши. Без да си кривя душата, трябва да призная, че оригиналното турско кафе в джезве, приготвено върху горещ пясък, не ме впечатли. За сметка, разбира се, на сладкишите, на баклавата, на пишманието и ред други лакомства. 
За да разсея съмнения и да си довърша съпоставките, тук му е мястото да отворя дума за
прословутите турски цени
 Всъщност вие направете съпоставката. За удобство ще ползвам българската валута.
Там, при средна минимална заплата над 1000 лева,  10 пакета от любимите ми цигари струват 28-30 лв. срещу 55 лв. у нас; лекарствата, без които не мога и трябва пожизнено да гълтам, са от два до четири пъти /!/ по-евтини. Няма смисъл да изреждам повече - къде е по-изгодно за пазаруване, достатъчно ясно показва огромният наплив от български купувачи от Одрин до Истанбул. За западните туристи въобще не говорим. За тях може би е по-евтино да изкарат месец-два в Турция, отколкото в родината си.
Разхождаме се по крайбрежната улица в ранния следобед и не пропускаме да се порадваме на десетките платноходи, корабчета, лодки, яхти и един горделив лайнер в кротките води. Интересното на тамошния морски бряг е, че той не е от пясък, а от ситни камъни, а водата е изключително солена. Та точно тук, вдигайки глави към един туристически галеон и обкръженото с палми яхтено пристанище, съзираме в далечината едни назъбени кули, над които се вее гордо националния флаг на домакините. 
Това е древният замък, който е основната цитадела на града
възстановен върху руините от времето на Сюлейман. По време на Първата световна война крепостта е срината до основи от французите и до 1970 г. е неизползваема развалина. След голяма реставрация крепостта отново отваря врати и се превръща музей. Придобил внушителни размери, замъкът успява да приюти Археологически музей, Етнографски музей, множество галерии и магазин. Всички те са поместени около седемте отделни вътрешни двора.
Излишно е да се разпростирам за другите многобройни контрасти из южната ни съседка. Да спомена ли тук, че дълго пътувайки покрай многото села и градчета, оставам ококорен от бързото, от ефективното и най-вече красиво ново строителство на къщи и административни сгради. Как да не кажа за огромния корпус на новопостроената болница на Измир, надвиснала като кораб над града, издигната за по-малко от 24 месеца? Или как да не съпоставям китните селски къщи из Анадола с порутените наши съборетини почти на всеки километър по пътя ни от Капитан Андреево до у дома?
Стъпваме в Русе освежени от впечатления и добре загорели от южното слънце, а земята под нас се клати още няколко дни, все едно продължаваме 1400-километровото ни пътуване. Мислите ни обаче не се клатят, някак натрапчиво ни припомнят песента на Тодор Колев „Как ще ги стигнем?“.
Не знам.
Но за съжаление няма да е скоро...