121 години - точно толкова се навършват днес от избухването на Илинденско-Преображенското въстание в Османската империя, организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО).  Това е връхната точка в националноосвободителната борба на македонските и тракийските българи. Въстанието е отразено в над 8200 статии на западноевропейския и американския печат, в които се споменава хиляди пъти, че е вдигнато от българите в Македония и Южна Тракия, описва се героизмът на българските въстаници, изгорените български градове и села, изнасилени български жени и девойки, зверски убити деца и български свещеници, като не се споменава за дори един участник с „македонско“ национално самосъзнание.
Как се стига до този отчаян бунт за обединението на българите и българските земи в една държава?
След организираното от Върховния македоно-одрински комитет Горноджумайско въстание напрежението в Македония нараства чувствително. Османската империя засилва репресивните мерки, съсредоточава военни и полицейски части, които извършват масови беззакония. Увеличават се стълкновенията между турските въоръжени сили и чети на комитета.
В тази обстановка през януари 1903 г. част от членовете на ЦК на ВМОРО начело с Иван Гарванов свикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско. На конгреса не присъстват задграничните представители Гоце Делчев и Гьорче Петров. Все пак задграничното представителство на организацията в София след дълги дискусии се присъединява към това решение.
Гоце Делчев е против прибързани въоръжени действия
защото познава обстановката и смята, че без българска подкрепа може да се стигне до поражение, но след идването си в Македония се среща със завърналия се от заточение Даме Груев. Двамата решават, че след като решението е взето и разпратено по окръзите, връщане назад не може да има и Делчев се подчинява на общото решение. В навечерието на въстанието обаче той е убит край село Баница на път за конгреса на Серския революционен окръг.
В ръководните среди на организацията няма единно мнение за методите на революционната борба. Самият Гоце Делчев дълго време настоява борбата да се води чрез партизанска война - постоянни терористични актове, които да не засягат населените места, а да се съсредоточат върху турски военни и пътни обекти. Групата около Гьорче Петров настоява за провеждането на т.нар. перманентна революция, за да не се допусне пълно изтощаване на силите на организацията. Те предлагат действията да се разпрострат във времето и пространството, за да се постигне по-голям териториален и времеви обхват. Членът на ЦК Христо Татарчев се изказва за провеждането на масово и внезапно въстание, като се използват всички сили на организацията и на населението, за да може или да се постигне евентуален успех, или, ако акцията се провали, европейската дипломация да бъде принудена да проведе реформи в Турция.
В края на април 1903 година серия от атентати в Солун ускорява избухването на въстанието. Взривени са сградата на Банк Отоман, френският кораб „Гвадалкивир“, прекъснато е осветлението на града. Повечето атентатори загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. Европейските държави още от януари 1903 г. се опитват да проведат известни реформи, но вековните им противоречия не допускат особен резултат.
През май 1903 година Христо Матов изготвя „Общ план на въстанието“, в който се излагат средствата на революционната борба и целите за извоюване. Реорганизират се въстаническите окръзи, приема се тактика за действие на чети, терористи и на мирното население, изясняват се отношенията с малцинствата в Македония, с чужденците и с османските власти, както и други въпроси. На 20 юни 1903 година ЦК на ВМОРО в София изпраща писмо на военния министър Михаил Савов, с което информира него, правителството и княз Фердинанд за приблизителната дата на начало на въстанието и общото състояние на организацията вътре в Македония.
В писмото се засяга и въпросът за намеса на българската армия на страната на въстаниците
като се констатира, че това е положително прието от революционерите. Михаил Савов писмено отговаря, че въстанието трябва да бъде отложено за октомври 1903 година или дори за май 1904 година, докогато българската войска да бъде превъоръжена и способна за подобни военни действия, в противен случай не би имала възможност за намеса.
Въпреки че революционерите неколкократно са предупредени от представители на Княжество България, че то не може и няма да се намеси в едно такова въстание, те не се отказват от поетия курс. Анастас Лозанчев свидетелства за това: „... неколко дни преди да поема гората бех извикан от тогавашния Бълг.[арски] Търговски агент в Битоля (Андрей Тошев), който ми прочете едно писмо от Външното М[инистерст]во в София, с което ни предупреждаваше, че по политически и военни съображения да не се надеваме на никаква помощ от България. Отговорих: - Това не е влизало в нашите сметки. Ний ще действуваме. Решението е взето. Добре беше само да бъде предотвратено Цончевото въстание през 1902 год. Това казвам на нашите неприятели, които казват, че въстанието било дирижирано от София. Това не е верно“.
На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО се решава въстанието да започне в окръга на 2 август, Илинден. Началото на бойните действия в Одрински революционен окръг се определя на конреса на Петрова нива за 19 август, Преображение Господне. По-късно Серският окръг решава да се вдигне на 27 септември, Кръстовден. 
В определения ден щабът на въстанието в с. Смилево в състав Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев нарежда на въстаническите отряди да започнат бойни действия. Призивът „Хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот!“ мотивира въстаниците към борба.
Боевете в Македония започват на 2 август. Масово въстава Битолски революционен окръг (въстанически окръг „Пелистер“) в Битолско, Леринско, Костурско, Охридско, Кичевско. 
В град Крушево българските въстаници обявяват Крушевска република и канят гърци и власи на обща борба против Османската империя
Равносметката от въстанието в Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска околии е следната: 19 582 въстаници водят 150 сражения срещу 292 735 турски войници (съотношението е близо 1:15) при обща продължителност на боевете 1146 часа. Загиват или са ранени 747 четници и 3087 турски войници. Революционните окръзи „Кожух“ и „Беласица“ (Солунски окръг), „Огражден“ (Струмишки окръг) и „Овче поле“ (Скопски окръг) действат отделни чети, а населението не въстава по изрично нареждане на организацията.
Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия. Съгласно решенията на Солунския конгрес за обявяване на масово въстание в Странджанския район е свикан конгресът на Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните действия започват, обявена е Странджанската република. Освободени са Василико (днес Царево), Ахтопол и други по-малки селища в Странджата, а турските части са изтласкани към Малко Търново и Лозенград.
Въстанието започва в Серския революционен окръг на 27 септември 1903 г. Сражения се водят почти по цялата територия на Серския революционен окръг. В тях заедно участват Яне Сандански, кап. Стоянов, полковник Янков. Борбата сближава бившите противници от ВМОРО и ВМОК и те с обединени сили действат срещу турския аскер. 
Турското правителство 
хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия
като изпраща 350-хилядна войска. Въстаниците постепенно изчерпват своите сили. Султанът отчита това и на 6 септември обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако Великите сили принудят България да се откаже от подкрепата на въстанието. Турция прехвърля отговорността върху софийското правителство. Великите сили, главно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското правителство го принуждават да не се намесва в конфликта. Външните министри на двете империи изработват реформен план. Мюрцщегските реформи (по името на града, където се срещат граф Ламздорф и граф Голуховкин) предвиждат омиротворяване на областта и даване някои права на народностите в империята.
На 17 септември щабът на въстанието
изпраща молба до български отговорни фактори да обявят война на Турция
При съществуващата международна обстановка България няма нито сили, нито възможност за реална помощ. Всички обществени слоеве в страната независимо от своите различни схващания съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. Освен възпиращите предупреждения на силите българското правителство много добре разбира, че и съседните държави няма да останат безучастни при евентуална намеса. Главната причина за сдържаното поведение си остава икономическата и военната слабост. Това се осъзнава и от ръководителите на организацията.
Въстанието води в Македония и Тракия до 289 сражения на 26 хиляди въстаници срещу 350-хилядна турска войска, на 994 загинали въстаници, 201 опожарени села, 12 440 опепелени къщи, 4694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното население. 3122 жени и моми са изнасилени от османските чети, а 176 - пленени. 70 835 души са останали без дом, а 30 хиляди бягат в България. Жертвите от турска страна са 5325 войници.
След въстанието
Македонският въпрос трайно влиза в полезрението на международната дипломацията
Започват контролирани от европейските държави реформи според Мюрцщегската реформена програма. Въпреки реформите, в България всички разбират, че пътят за разрешаване на статута на Македония минава през война с Турция, подготовката за която започва още през 1904 година.
Вътрешната македоно-одринска организация претърпява сериозни поражения: губи значителна част войводи и четници, по места тайните й комитети са разкрити и разбити. Започва преосмисляне на взетите решения за всеобщо въстание. Още преди края на въстанието в Западна Европа са изпратени Борис Сарафов и Михаил Герджиков, за да спечелят благоразположението на обществеността там. Задграничното представителство на ВМОРО издава в средата на 1904 година Мемоар на Вътрешната организация, който цели да осветли причините за избухването на въстанието.
Преговорите между ВМОРО и бившите дейци на Върховния македоно-одрински комитет за създаване на общо Благодетелно дружество пропадат и на 16 декември официално се възстановява дейността на Върховния комитет. 
На софийски съвещания от януари 1904 година е приета директивата за бъдеща дейност на ВМОРО, диктувана от Яне Сандански
и приближените му, и която цели демократизация в организацията. В същия дух за децентрализация протичат Варненският, Струмишкият и Прилепският окръжен конгрес от 1904 година.
През март 1904 година група дейци около Борис Сарафов формират Временен комитет, който иззема част от функциите на Задграничното представителство, но се саморазпуска в началото на 1905 година. С тези действия фактически започва разцеплението на ВМОРО.
През 1904 година се провеждат преговори на две нива между Османската империя и Княжество България и между Османската империя и ВМОРО. България издейства от Високата порта пълна амнистия на политическите затворници, а ВМОРО участва в изготвянето на проект за реформи в Македония и Одринско.
Илинденско-Преображенското въстание избухва преждевременно, преди да бъде завършена всестранната подготовка на населението. Ето каква равносметка прави  Христо Силянов, деец на ВМОРО: „Това бе гласът на първата клетва, положена преди десет години от Дамян Груев в Солун и израсла във всенародно съзаклятие:
Безумно дързък боен зов към империята на султаните; Зов за братска помощ към освободените оттатък Рила и Родопите
Зов за човешко съчувствие и за правда към целия цивилизован свят... Тъкмо това обстоятелство, че въстанаха най-отдалечените от България и най-съседни до Гърция македонски краища, дойде да подчертае самородния български характер на движението против турската тирания... Въстанието в Битолско и Одринско беше масово. Целият народ се вдигна на крак и свърза съдбата си - живот, имот и чест - с изхода на борбата. Никое друго въстание на Балканите не струва в толкова късо време толкова много опустошения и невинни човешки жертви. В лицето на въстаналите македонци Турция виждаше най-завършеното въплощение на българското бунтарство. Ето защо Илинденският подвиг е не само най-висшата точка на борческо напрежение в Македония, но и изкупителна дан на общия български стремеж към свобода“.
По материали от интернет