Лято. Жега. Прибирате се от работа, но не можете да отворите прозореца за малко свеж въздух, защото вместо него получавате цигарен дим и разговори, които сякаш се водят в хола или спалнята ви. Опитвате се да убедите съседите, че това не е нормално и също като тях искате да се чувствате спокойно и удобно у дома си, а за това е необходимо нещо елементарно. Трябва само да се махнат двете пейки под прозорците на две от трите ви стаи. Но това не трогва никого. Нещо повече - пейките биват допълнително укрепени с метални планки за бетона, за да не може никой да ги бутне и на сантиметър.
Ощетените не могат да се примирят /а и кой ли би могъл!/, но останалите категорично отказват да отстъпят. Разбира се, започва да се трупа напрежение. И максимата на древните римляни „Моят дом е моята крепост“ придобива съвсем друго звучене - „Моят дом е моят кошмар“.
Това е накратко всекидневието на сем. Иваничка и Атанас Петрови, които имат апартамент на първи етаж във вход „Г“ на блок „Борислав“ на едноименната улица в един от най-желаните русенски квартали - „Възраждане“.
А по-дългата версия на историята

показва как мнозинството - с негласно обединение или с безразличие - може да вгорчи живота на едно семейство, което има същите права като всички останали в блока

През пролетта на 2022 година синът на сем. Петрови, студент в София, се възстановява вкъщи след счупване на крак. Но това не му пречи да продължава образованието си дистанционно - формата, която беше наложена и узаконена от Ковид пандемията. Към 17 часа води конферентен разговор онлайн във връзка с подготовката си за изпит, но шумните разговори и смехове от пейките под прозореца му заглушават събеседниците му. И студентът прави забележка на младежите на пейките, че му пречат. Разговорът бързо ескалира по модела „Ти ли ще ми кажеш на мен?!“, както често се случва между кипящи от емоции млади, а и не съвсем млади хора. И студентът получава препоръки да се измести в друга стая, въпреки че у дома си всеки сам решава коя стая за какво да ползва.
Всъщност проблемите с пейките не са от 2022 година, но семейството мълчи и преглъща - в името на добросъседството. Така през годините му се налага да преглъща нощните сбирки на пейките с бира, цигари и смехове през топлите месеци, надничане в дома им на стъпили на пейките непознати и дори консумация на интимна връзка на пейките. И всяка капка пълни чашата на търпението, който един ден логично прелива.
На 27 април 2022 година се провежда общо събрание на входа, на което Атанас Петров поставя въпроса за махането на пейките. До решение така и не се стига. А

един от аргументите извън протокола е, че „тези пейки са си там от 40 години“

Семейството живее в апартамента от 20 години и явно според съседите пейките се явяват нещо като зестра. От която обаче отърване няма.
Няколко месеца по-късно се свиква ново събрание на входа. До решение за изместване на пейките пак не се стига. Най-силният аргумент отново е, че те са заварено положение. Излиза, че всяко безобразие трябва да се търпи, стига да е започнало отдавна.
Напрежението расте, засилват се и препоръките към Петрови да не използват тези стаи, щом имат проблеми. Както и да си сложат метални решетки, ако се притесняват от проникване в жилището. Някой започва да подрежда живота им - какво да използват и какво не в собствения си дом!
Ако стъпим на полето на баналностите, грижата за спасяване на давещите се за пореден път се оказва грижа на самите давещи се. И те се грижат - през декември 2023 година Атанас Петров подава молба до Община Русе двете пейки да бъдат махнати, в която изрично посочва, че те „представляват неудобство за нормалния живот на семейството ми и са непосредствена заплаха за сигурността на жилището ми“.
Как точно се чувства семейството може да се съди от факта, че

заради разправиите със съседите се изнася в свой имот в близко село

И тази алтернатива го спасява от изпитанието всеки ден да се среща с хора, които не само не искат да помогнат за решаването на един елементарен на пръв поглед проблем, а и сякаш умишлено го задълбовачат. Всъщност Петрови не избират алтернативата, на практика са прогонени. Нищо необичайно за нравите в българските жилищни блокове, където често се водят междусъседски войни с плашещо настървение и неукротими амбиции.  
Пейките са премахнати от служители на „Комунални дейности“, но етажната собственост реагира гневно - как така!
Следва жалба с обяснението, че входът си иска пейките /за чиято собственост не е показал документи/, пък и Петрови не живеели във въпросния апартамент.
И пейките са върнати.
Следва жалба от 7 май на Иваничка Петрова до Денислав Дедев, управител на фирма „Домоуправителство“, който междувременно е поела администрирането на входа. В нея Петрова отново поставя въпроса за пейките, като посочва, че те „...смущават спокойното и безпрепятствено използване на имота ми по предназначение... Нямам възможност да отварям тези прозорци първо заради шума, който се създава при ползването на пейките, влиза дим от цигари, тъй като често се пуши и се създава непосредствена опасност от взломни кражби. Това пречи на спокойното ползване на имота ми, създава ни стрес и неудобство за нормалния живот на семейството ми“. Настоява се за свикване на общо събрание, за да се вземе решение за отстраняването на пейките.
Свързахме се по телефона с Дедев. На въпрос има ли документ за собственост на спорните пейки той се усъмни и не можа да отговори еднозначно, но изтъкна, че след връщането на старите им места, входът ги е боядисал. Следващият въпрос - 
ако някой реши да боядиса кола на паркинга пред блока, за която няма документи за собственост, става ли тя негово притежание
- доведе до съгласие: не, не става. А уведомлението, че разговорът се записва, за да бъдат думите на професионалния домоуправител точно цитирани, доведе до рязко прекъсване на разговора. Опитът да го подновим пък доведе то SMS със запазен правопис: „Ще подам сигнал за тормоз Към прокуратурата“. Не сме юристи и не знаем дали подобно съобщение представлява завоалирана заплаха или опит за натиск върху длъжностно лице, което си върши работата, но сигнал в прокуратурта няма да подаваме.
На 31 май Иваничка Петрова завежда в общинското деловодство молба до кмета Пенчо Милков, в която описва същината на проблема и моли пейките да бъдат премахнати. Срокът за отговор на тази молба тече.
Междувременно „Утро“ се обърна към пресцентъра на Община Русе с няколко въпроса. Публикуваме ги заедно с отговорите.
- Има ли установен ред, по който се одобряват местата на пейки пред жилищни входове? 
- Община Русе няма практика да монтира пейки, непосредствено под тераси и прозорци, с цел да се предотврати нарушаване на спокойствието на живущите.
- Съществува ли схема за това и ако е така, кой и как я определя?
- Поставянето на пейки за отдих в междублокови пространства се извършва на база на отправени молби от граждани или управители на етажни собствености.
- Може ли етажната собственост, отделен собственик на апартамент или група собственици да разположат пейки където намерят за добре и нужно ли е за това решение на общото събрание на входа?
- Определянето на местоположението на пейките се извършва индивидуално за всеки случай, като се взема предвид желанието на заявилите желание да им бъде предоставено парковото оборудване. При липсата на алеи, на които да бъде извършен монтаж, и предложеното място създава предпоставка за конфликти се изисква протокол от събрание на етажната собственост, в който е взето решение по конкретния казус.
В конкретния случай пейките не са поставени от Община Русе и са собственост на живущите в бл. „Борислав“ и спорът за тях следва да се разреши от етажната собственост.
- Как са осигурени защита и спазване на правата на живеещите, които не са съгласни с поставянето на пейки или с избора на техните места?
- Съгласно разпоредбите на Наредба №4 на Общински съвет - Русе са определени нормите за спазване на обществения ред и допустимите нива на шум, като контрол на същите се упражняват от органи на ОДМВР, служители на звено „Инспекторат, охрана, обществен ред и сигурност“, звено „Общинска полиция“ и други упълномощени със заповед на кмета на Община Русе служители на общинската администрация.
Всичко това може би изглежда като дребен или дори дребнав частен случай, стига човек да не е на мястото на потърпевшите
Оказва се, че едно семейство не може да живее спокойно в собствения си дом, а без благословията на съседите - които явно нямат никакво намерение да я дават - по документи ще продължава да има апартамент, но на практика не. Защото така са решили хората, с които случайността злощастно ги е събрала под един покрив. И няма закон, който може да се намеси в полза на ощетените.
Това пък ни кара да зададем един въпрос, на който ще ви помолим да отговорите вие - дали всичко щеше да се развие по този начин, ако Атанас Петров не беше писател и собственик на малък семеен бизнес, а канара от татуирани мускули, които не се колебае да използва при възникнал спор? Дали пейките нямаше отдавна да са изчезнали, а съседите благоразумно да бяха забравили за тях и дори любезно да поздравяват мускулите - от добро възпитание или по други съображения? И ако мислите, че мускулите са по-силни от човешките доводи и аргументи, още един въпрос - какво ни казват законите и институциите, това ли е начинът?
За човещина въобще не говорим - тя, за съжаление, като че ли по-често живее във фейсбук заради лайкове, а не между човеците.