Безпрецедентното превземане на австрийския параход „Германия“ от турските власти на русенското пристанище през лятото на 1867 година предизвиква силен и продължителен отзвук сред европейската дипломация. То е широко отразено и в пресата на дунавските страни.
Както е известно, със съдействието на австрийския консул в Русе Георг фон Мартирт турските заптиета, уведомени, че в него пътуват двама български революционери, нападат парахода и ги убиват. Под натиска на общественото мнение в Европа Австроунгарската империя е принудена да отзове своя консул в Русе. Българските емигрантски вестници „Народност“ и „Дунавска зора“, излизащи в Букурещ и Браила, за разлика от проправителствения русчушки вестник „Дунав“, също заклеймяват незаконните действия на властите, които в нарушение на международното право опитватвайки се да арестуват пътници с редовни документи и билети на чужда територия, разстрелват Никола Войводов и Цвятко Павлович, които са възнамерявали да навлязат с чета от Сърбия. Преди тях Дунава са преминали от Румъния четите на Панайот Хитов и на Филип Тотю.
На 6 юли 1869 г. във в. „Народност“ е отпечатана дописка от Недялко Пандурски с подобен инцидент. Тя е  озаглавена
„Едно ново покушение за убийство връх един пътник - българин на австрийский вапор“
изпратена от Измаил през юни с.г. В нея Пандурски обяснява, че се качил в Галац на австрийския параход  „Арпад“ на път за Измаил. Още в Галац бил проследен от турски шпиони. На скелята в Тулча, преоблечени като хамали, на парахода се качват турски заптиета, залавят Пандурски, насила му отнемат и изнасят куфара на брега. Опитват се да го смъкнат от парахода, но той се бори, измъква се невредим и се скрива из каютите. Пандурски пише, че сцената наподобявала тази с вапора  „Германия“. В куфара имал „картини и пр.“ - явно, това са неговите литографии. На скелята се събрало любопитно множество и наблюдавало сцената. Капитанът на кораба не взел никакво отношение и заповядал параходът да потегли. От Измаил параходната агенция изпраща три телеграми до австрийския консул в Тулча. След една седмица Н.Пандурски си получава куфара с картините.
В своя коментар под дописката
редакторът на вестника Иван Касабов пита дали може да се има доверие на един австрийски параход
Или австрийската територия и знаме не се зачитат от Турция, или Австрия се е споразумяла с турската полиция да лови на своя територия наши съотечественици. Отсега нататък, пише Касабов, трябва да знаем, че Австроунгарската конституция е на полицейска служба на Турция и няма вече Дунавски неутралитет от австрийска страна. Трябва нашите съотечественици да се въздържат да пътуват с австрийски параходи, защото те няма да ги заведат там, за където са тръгнали, освен между Сцила и Харибда. Касабов напомня за погрешната политика на Австрия по Източния въпрос, която може да подкопае нейното влияние сред християнските народи. „Нека бъди това един знак за тая държава, която непрестанно се хвали с своята голяма мисия „цивилизаторска“ в Въсток, нека признае тя че не припомага на тая цивилизация, но че работи само за азиятската варварщина. Ще видим скоро крайат й!“.  
Вестник „Народност“, орган на Тайния революционен комитет, с редактор Иван Касабов, излиза в Букурещ от 21 октомври 1867 година.
Недоволен от материала за случая в австрийския параход „Арпад“, австроунгарският генерален консул в Русчук
Волфарт изпраща на 5 август 1869 година  официално писмо „До господина Редактора на вест. „Народност“. Той бил направил проверка на случая, искал сведения от австроунгарския консул в Тулча и констатирал, че написаното във вестника е измислица. Опитът за отвличане на г. Пандурски от преоблечени турски полицаи не е станал със съдействието на капитана на кораба „Арпад“. Консулът е особено засегнат от „припомнуването за жалостната случка на вапора  „Германия“, която се обсъди с най-голяма строгост от австрийското правителство“. Г-н Волфарт пише, че ще бъде честно, ако уважаемият г-н редактор поправи измисленото и тенденциозно обяснение, като публикува неговото писмо в оригинал (на немски) или в превод, като го уверява в неговото високопочитание. 
Тъй като по финансови причини в. „Народност“ временно спира да излиза, Иван Касабов отговаря на консула чак на 7 ноември 1869 година в първи брой на новоизлезлия вестник на Любен Каравелов „Свобода“ в Букурещ. 
Цялото писмо на консула е публикувано в превод на български език
Касабов казва, че не може да напише опровержение, защото случаят, описан в „Народност“ е достоверен, има и свидетелства - копия от трите телеграми на Измаилското телеграфно бюро. Единствената поправка, което може да се направи е, че капитанът на парахода няма съучастие към действията на турската полиция. За това свидетелства и пътникът Пандурски. В своя коментар на писмото Касабов заявява: „Ако г-н Консулът отличаваше незаконността на турската полиция от невинността и несъучастието на вапорсий капитан и бранеше само тогова, аз бих бил готов да дам сичкото си доверие на уважаемото консулско писмо, и да опровергая, против себе си, случката въобще“. 
Иван Касабов заявява във в. „Свобода“, че ако австрийските консулски власти и параходната компания се придържат строго в несъучастие към незаконните действия на турската полиция, както и към Парижкият трактат от 1856 г., гарантиращ неутралитет на Дунавското плаване, това ще бъде гаранция за симпатия на българите към тази християнска държава.
Кой е Недялко Пандурски
Той не е нито организатор на чета, нито четник, за да бъде преследван от османската власт. Той е български хъш, емигрант във Влашко, който разпространява не по-малко опасни за властта литографии на професионални художници със сюжети от борбата на българите за национално освобождение от турско робство. Името Пандурски произлиза от гръцката дума „пандур“ - стражар. Недялко Пандурски е роден в Трявна през 1843 г. в занаятчийско семейство. Баща му Димитър имал четири сина и четири дъщери. Най-малката му дъщеря Гана е майка на Ангел Кънчев. Недялко учи в тревненското школо при Петко Р. Славейков. След това започва да работи при баща си, който произвеждал от коприна, лен и мека вълна пискюли за фесове, шнурове и украшения за конски юзди. Около 1860 година
избягва при сестра си Гана в Русе
която се преселила там със семейството си. Влиза в кръга на патриотичната младеж около читалище „Зора“. Буен и сприхав, той е в постоянни разпри с турците и емигрира в Румъния. Води хъшовски живот в Гюргево, Галац, Браила, Букурещ. Отначало обикаля улиците на Браила и продава газ, за да се прехранва. Вечер посещава кръчмата на Странджата и става част от хъшовете. В печатницата на Димитър Паничков се запознава с Христо Ботев, който по това време работи там. Помага и в печатницата на Любен Каравелов. Пандурски започва да разпространява издадените от Ботев вестници, брошури и календарчета. После сам се отдава на издателска дейност. Въвежда историческата и героична тема в тогавашната живопис. Финансово му помага Димитър Горов. Пандурски сътрудничи на Л. Каравелов и издава неговите повести „Войвода“ (1871 г.) и „Българи от старо време“ (1872 г.), както и „Аритметика за първокласните български училища“ (1872 г.), разпространява вестниците „Свобода“, „Дума на българските емигранти“, „Будилник“.
    Литографиите, издавани от Недялко Пандурски, са били изключително популярни.
В „Немили-недраги“ Вазов разказва за тях в кръчмата на Странджата
На стените са били налепени картини, представляващи боевете на четата на Хаджи Димитър, тяхната клетва. Тези литографии стояли по стените на кафенета, дюкяни и кръчми, в българските домове наред с иконите и кандилата. Пандурски ги разпространява както във Влашко, така и в Българско. Сред тях са лицата на Раковски, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Панайот Хитов и други герои. Литографиите на Пандурски се считат за начало на българската революционна графика. Репродукции от картини на Пандурски се отпечатват в емигрантската преса. Каравелов, както и редица вестници пишат добри отзиви. Васил Левски знаел за тези литографии, насърчавал отпечатването и разпространението им. Н. Пандурски издава общо седем литографии. Заедно с художника Александър Клепарски през 1867 година. „Първото сражение на българските въстаници под предводителството на Филип войвода с турците при село Върбовка в България на 14 май 1867 г.“ и втората през 1868 година „Българските въстаници под предводителството на Хаджи Димитра и Стефан Караджа полагат клетва при село Желт сипей на 6 юли 1868 г. както ще умрат всички наедно за отечеството си“.  
    След тези две литографии Пандурски започва да сътрудничи с полския художник, революционер-емигрант Хенрик Дембицки. Той 
работи като учител по рисуване в Букурещкия лицей и гимназията в Браила
От 1869 до 1874 година Пандурски издава още пет литографии на художника Дембицки: „Второто сражение на българските въстаници под предводителството на войводите Х. Димитър и Ст. Караджа с турците в курията на дяда Пана Войнова, 1/2 часа далеч от Рушидбейовата курия, 8 юли 1868 г.“, „Симеон Велики, цар български влиза в Цариград в 924 г.“, „Антим I, патриарх български“, „Ангел Кънчев, роден в Трявна на 11 ноември 1851 г., загинал в Русчук на 5 март 1872 г.“, издадена през 1874 годшна. През 1873 година Дембицки рисува таблото „Сладко е да умре човек за Отечеството си“. То включва в медальона с портретите на Ангел Кънчев, Цвятко Павлович, Никола Войводов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър и Иван (Банката) поп Христов. В центъра на таблото в по-голям медальон е портретът на Георги Раковски. Отпечатано е със средства на Димитър Горов.
    Недялко Пандурски умира от туберколоза на 28 юли 1874 година в Букурещ. Погребан е в двора на българската църква. Захари Стоянов пише: „На погребението на покойния през 1874 г. се стекли всичките български емигранти от Букурещ, гдето били и Каравелов и Ботев“. След смъртта му литографиите продължават да се издават от брат му Колчо. Той ги разпространявал даром между близки и познати в Трявна и други градове на България.

Хачик ЛЕБИКЯН