Преподаватели от катедра „Български език, литература и изкуство“ на Русенския университет са на посещение в Тараклийския университет по програма „Еразъм“ и то е организирано така, че да съвпадне с 24 май - Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност. За празника делегацията от Русе подари на домакините си от Тараклия, център на българската общност в Молдова, копие на картината „Лик на нашите свети отци Кирила и Методия“, нарисувана през 1868 г. от Николай Паврович по поръчка на Възрожденско читалище „Зора“. В програмата беше включена лекция на доц.д-р Велислава Донева за празника, която публикуваме със съкращения.

Историята на празника се корени в житията на двамата братя. Още през IX-X в. те са били канонизирани. Черноризец Храбър пише в творбата си „За буквите“: „Свети Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите, и брат му Методий“. В житието на Наум Охридски (X в.) Методий е споменат като свети. И православната, и католическата църква ги канонизират, а България е страната, където това става най-рано. Култът към Кирил и Методий, утвърден в България след XII в., я превръща в безспорен духовен център на православното славянство.
 Почитането на тези светци прониква по-късно в богослужебната практика на руси и сърби. Данните за най-ранните чествания на 11 май на славянските равноапостоли са от XII в.
Най-ранното известно засега документално свидетелство за честване на Кирил и Методий
по българските земи се съхранява в Мъхитаристката конгрегация във Венеция. Авторът на това сведение е Минас Пъжъшкиян, духовник от арменския клон на Римокатолическата църква, педагог, езиковед, историк, който по време на пътуването си по българските земи през 1813 г. присъства в Шумен на „вечерно зрелище“. В писмо от 22 май до конгрегацията той споменава, че домакинът му го е завел на вечеринка „по случай българския празник на писмеността... но ми обясни, че никой не смеел да говори за този празник на Кирила и Методия (тези, които са написали българската азбука) защото гърците не им разрешават да го правят на български“. 
През Възраждането денят на Кирил и Методий се празнува навред, където има пръснати българи. Празникът поема ролята на етнообединителен фактор. Неслучайно денят е наричан „новият български празник“ или „втори Великден“. 
През 1837 г., в края на „Служба на Св. Иван Рилски“, авторът Неофит Рилски настоява за ревностна възхвала на Кирил и Методий. По време това съвпада с началото на борбата за църковна независимост, а възстановяването на прекъснатия култ към българските светци е част от нейната програма.
Празникът в Русе
Русе е известен с традициите си в честването на Кирил и Методий през Възраждането, с традициите в учебното дело и културния живот преди и след Освобождението и категоричен стремеж към усвояване на европейски културни образци. На 11 май 1858 г. учителят Параскев Дамянов произнася слово за живота и дейността на двамата просветители, което се счита за първото отбелязване на празника. При богослужението са споменати и имената на дарителите на новосъздаденото славяно-българско училище Димитър хаджи Руссет, подготвил отпечатването на първата географска карта на България, Тракия и Македония и на прилежащите земи, и на Ангел Хаджиоглу, с чиито средства е построено училището. 
 Събитието е документирано и с дописка до „Цариградски вестник“ от 22 май 1858 г., подписана от „един от спомоществувателите“. „Господино Учредниче Ц. Вестника! Имам чест да Ви изложа праздника, когото за първий път тая година направи нашето народно училище на 11 същаго месеца в памет на святите Апостоли и росветители Болгарски Кирила и Методия: и покорно Ви моля да го вместите в стълповете на почтений ваш лист, в известие на ония, които ся радват и желаят успехите на просвещението наше. То се извърши по следователния ред. Боголюбивий епископ наш Свт Червенский, умолян от попечителя училищний служи литургия нарочна за празника и спомена ктиторите и всите, които са жертвували за училището. Литургията ся извърши с тържествений обряд. После Владиката и народът отидоха в училището, което беше накичено със зелени ветви и цветя, приготвени за този светъл празник. Тогава напред учениците и събрания народ в голямото взаимно училище стана водоосвещанието, подир което главний учител Т. /Параскев/ Дамянович приказа слово, което накратко спомена житието на светите Кирила и Методия, второ - изложи състоянието на училището и свърши с молитвованието за благоденствието на негово императорско владичество нашия Цар и Господар Султан Абдул Меджит Ефенди, по което децата пяха „Многоя лета“, второ - за Негово Височество мъдрейшия ни управител Смаил паша - с на многая лета и трето - за епископа наш и на конец - за попечителите на училището ни. Най-после учениците изпяха една песен молитвена за гореспоменатите и така свърши обряда. Но можа да докажа колко съчувствието на зрителите в тоя обряд беше дълбоко, защото на повечето сълзите печаха от радост“. 
Следващият празник се провежда през 1860 г.
Началото на 60-те години на XIX в. са свързани със съпротивата на русенци, които твърдо застават срещу асимилаторските действия на гръцкия владика Синесий. След изгонването му през 1864 г. от града веднага са възобновени и честванията на Св.св. Кирил и Методий. 
Важна роля при организирането на тържеството и честването му като ежегоден общоградски празник изиграва основаното в Русе през март 1866 г. читалище „Зора“. Една от първите негови инициативи е да възложи на художника Николай Павлович да нарисува образите на двамата братя. Творбата си Павлович нарича „Лик на нашите свети отци Кирила и Методия“. Тя била завършена през януари 1868 г. в родния му град Свищов. Съхранявана е до 1946 г. в Доростоло-Червенската митрополия, когато е включена в експозицията на русенската Художествена галерия. С нея започват всички тържествени шествия на празника през следващите години. 
Фигурите на двамата братя са изписани на златист фон. Кирил е вляво, с перо и свитък в ръце, на който се вижда славянската азбука, а Методий - вдясно, с жезъл и Евангелие. Реалистично са предадени чертите на лицата им, дълбокият им вътрешен живот, надарен с духовна красота и висок интелект. 
Първото официално общобългарско честване е през 1872 г., когато новоизбраният български екзарх Антим I издава специално за случая пастирско послание. Подробни сведения за тържеството в Русе се съдържат в докладите на руския и австроунгарския консул. На 15 май Александър Мошнин пише до граф Игнатиев: „Празникът на славянските просветители Св.св. Кирил и Методий този път се отличаваше в особена тържественост, тъй като предишния ден беше получено пасторско окръжно послание от екзарха, с което Негово блаженство известяваше русчушкото паство за новата милост на султана, разрешил на екзарха да се отслужи молебен споменатия ден. Това послание беше прочетено в тукашната катедрала. След литургията беше извършено църковно шествие до мъжкото училище, където имаше молебен с водосвет и бяха изнесени няколко речи. След това свещеникът и народът с хоругви и икони се отправиха към новопостроеното девическо училище. Сградата беше осветена...“. 
Разказът продължава в доклада на австроунгарския консул до граф Андраши във Виена „...Процесията премина от девическото училище към мъжкото училище, оттам пред сградата, в която се помещава българското читалище и на чиято фасада е закичен портретът на Негово величество султана, а под него тези на българския екзарх и на двамата светии“.
До Освобождението 
празникът на светите братя Кирил и Методий става фокус, в който се пресичат трите компонента на българското Възраждане -
просвещението, усилията за извоюване на независима българска църква и борбата за политическо освобождение. 
След Освобождението Русе е пример за градско празнуване, в което ясно се открояват някои нови, типично градски моменти на празника: по традиция се започва с църковна служба, следва шествие до централния площад, където се прави молебен, продължава се с литературно-музикална програма преди обяд, в която основно място заема подготвена за случая реч по проблемите на литературата и изкуството. В училищата се организират изложби и спортни игри с демонстративен характер. В празненството са включени и моменти с делови или престижен характер, отнасящи се до развитието и успехите на учебното дело, например отчет на фонда за подпомагане на бедни ученици, раздаване на награди и пр. След обяд учениците се събират в училищния двор и играят хора. Тук се изявяват училищните, военните и градските оркестри за духова музика. Появяват се и банкетите като колективно угощение за учителите.
Всеучилищният химн
Авторът на всеучилищния химн „Върви народе възродени“ Стоян Михайловски е потомък на стар възрожденски род, племенник на бореца за църковна независимост Иларион Макариополски. Завършва Френския султански лицей в Цариград и право във Франция. В периода 1889-1892 г. е преподавател в русенската Мъжка гимназия. 
„Пред мен е и образа на Стоян Михайловски, големият български поет. Той преподаваше френски език само на горните класове, само от десет часа нататък, по своя собствена програма и не признаваше никакво началство. В училище дохаждаше много често с файтон. В класовете четеше някакви лекции по френски синтаксис, макар ние учениците му, да не знаехме елементарни неща от етимологията. Говореше, обаче, френски като парижанин и четеше и превеждаше като истински артист. Не изпитваше по тефтерчето си и бележки пишеше на приумица - за поведението, както той сам казваше. Беше спихан, и никой не смееше да му възрази, и да му се меси в работата. Впрочем той не стоя дълго време учител. Разбра, че учителствуването не беше за него...“.
В Русе той създава текста на химна, който за пръв път е публикуван през 1892 г. в авторитетното списание „Мисъл“. Оттогава насам той се печата под различни заглавия и претърпява множество варианти - рязан, адаптиран, цензуриран. Неговият пълен вариант е от 14 строфи. 
Музиката към „Върви народе възродени“ е от композитора Панайот Пипков, преподавател в Ловешката гимназия. Девет години след публикуването на текста, слушайки как негов ученик рецитира стихотворението, в главата му се ражда мелодията, която допълва текста до съвършенство. В изблик на силно творческо вдъхновение, Панайот Пипков начертава петолиние на черната дъска и трескаво започва да превръща мислите си в ноти. Музиката за четири гласа е написана само за 15 минути. В междучасието класът запява новородената хорова песен и цялото училище се струпва пред класната стая, заинтригувано от настъпилото оживление. Още на следваща година химнът започва да се пее масово в цяла България на празника на славянската писменост и култура.   
С въвеждане на Грегорианския календар през 1916 г., денят на славянските просветители се празнува от църквата и държавата на 24 май. След 1969 г. се отбелязва като църковен празник на 11 май и като светски на 24 май. След смяната на властта на 9 септември 1944 г. от официалната част на празника отпада църковната служба. Религиозният елемент е заменен с площадно-парадния, когато наред с ликовете на двамата братя в организираните задължителни манифестации се издигат портретите на първите партийни и държавни съветски и български ръководители. Кулминацията на празника е, когато манифестиращите преминават пред високо издигната трибуна и поздравяват подредените на нея местни комунистически величия. Най-отзад в редиците са представители на духовния живот, които всъщност имат и най-голяма връзка с празника.  
От 1990 г. 11 май се чества само като църковен празник, а на 24 май - Ден на славянската писменост и българската просвета и култура. По решение на българския парламент през 2020 г. празникът се именува Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност.
На 15 април 2024 г. в Русе за първи път се празнува Денят на българския всеучилищен химн - датата на написване на химна през 1892 г. Годишнината бе тържествено отбелязана с поредица от събития, включително Седмица на Стоян Михайловски. Има предложение 15 април да бъде отбелязван занапред във всички български градове.
Хилендарският монах Паисий казва, че най-ценното за оцеляването на един народ са езикът, историята и буквите. Има ли ги тях, животът на народа е жив. Тази почти хипнотична взряност в ролята на писаното слово, на буквите казва, че България е родена от езика и в езика. Езикът възстановява прекъснатите връзки между поколенията, гарант за срещата и взаимното опознаване между родното и чуждото, крепител е на традиция. Това е посланието, с което българите сме стъпили в Европейския съюз.