Изписан като дневник бастун разказва за седем дати от атаката на Българската армия срещу Одрин през 1913 година, като фактологичната информация за напредването към Одрин е съпроводена от възклицания като „Ужасни канонади!“ или „О, ужас!!!“. Фронтовият „репортаж“ завършва с превземането на Одринската крепост. Това е един от експонатите на богатата и много интересна изложба на тренч арт или окопно изкуство, подредена в средата на април в Музея на градския бит, познат и с по-романтичното си име Къщата на Калиопа. Експозицията ще остане там до края на юни, а след това ще бъде преместена в зала „Батенберг“ на Регионалния исторически музей /РИМ/. След това ще бъде закрита и няма да бъде показвана повече, тъй като експонатите са събирани от различни музеи и организацията е изключително сложна.
Това е първата подобна самостоятелна изложба в България от 1917 година насам и е много значимо събитие  не само в музейното дело, а и в културния живот въобще.
Разговаряме с автора на изложбата Десислава Тихолова, етнолог, уредник в отдел „Етнография“ в РИМ.

- Първо да кажем няколко думи за самото окопно изкуство или тренч арт?
- Тренч арт означава на български окопно изкуство, но аз лично предпочитам да популяризираме тази дума, защото това е названието на явлението в световен аспект. Тренч арт са нещата, които войниците правят буквално и метафорично, докато са в окопите, в затишията между сраженията. Тъй като Първата световна война е окопна и за повечето участници в нея има достатъчно свободно време, а и понеже след първите военни действия вече има военнопленници, тези хора започват да изработват предмети - понякога на бойните си позиции или във военнопленническите лагери. Впоследствие тези предмети са организирани в благотворителни базари и средствата се връщат при войниците под формата на някакво допълнително заплащане. Тези предмети се правят за размяна, тоест те са предназначени за някаква полза и в повечето случаи са сувенири. В съвремеността тренч арт изкуството се отнася към всеки предмет, направен във връзка с военен конфликт от хора, които са участвали в този конфликт, търпят последствията от него и използват реални отпадъци от индустриалната война, както я наричат учените, като тези отпадъци всъщност реално се превръщат в сувенири. Отпадъците може да са шрапнели, снаряди, гилзи, патрони, дървени сандъци за муниции или чували за брашно, които са използвани за направата на дрехи - всякакви неща, които войната оставя сред себе си, се превръщат в други неща.
- Кога всъщност е началото на този клон в изкуството?
- Историята е много интересна, защото във времето на Първата световна война то не се осъзнава нито като явление, нито като изкуство. Това нещо става доста по-късно - през 80-те години на XX век, когато историците се събират на конгрес в Кипър, където се водят едни бележити битки през Първата световна война. Там решават да погледнат на историята не само като стратегия, тактика, факти и брой жертви, а на войната като среща на човешки съдби, като лична драма и последствия. Историците решават също така, че 
човекът с неговите преживявания трябва да бъде поставен в центъра на военната наука
и след това повечето книги, които са написани относно тренч арта, са след 80-те години. Тогава това изкуство се осъзнава като същинска част от всекидневието на войниците и съответно като наследство в обществен план. А иначе, като начало на тренч арта в Европа се считат Наполеоновите войни, където войниците, понеже нямали толкова много муниции, колкото е имало по време на Първата световна война, правели различни предмети от слама - кутии и всякакви други интересни и красиви неща. В България като начало на това явление можем да считаме почти всеки военен конфликт през XIX век, след който българи са лежали в турски затвори. Имаме мънистени предмети - най-ранният, на мен известен, е от около средата на века.
- Това е след Кримската война?
- Точно така, където има военен конфликт и има участници българи в него, лежали в турски затвори - има мънистени предмети, на които са избродирани годината, мястото, имената на човека, който го е направил и имената на човека, за когото е предназначен този сувенир. Това са така наречените арестантски кесии, за които пише Алеко Константинов, като описва павилиона и асортимента на изложението в Чикаго. Освен това, правят се бутилки и колани. Даже има една история, която е от времето след Илинденско-Преображенското въстание: двама учители от Бургаско са затворени в Одринския затвор. В знак на протест отиват на пазара в Одрин, тъй като затворниците са имали относителна свобода да работят и да се препитават сами, 
купуват мъниста, конци, коприна и си правят калпаци, на които изписват: „Свобода или смърт. Одрински затвор, 1906 г.“
И череп с кости, за да се знае, че приемат смъртта като алтернатива, но и две лястовички - като знак на надеждата за свобода. 
- А имаме ли такива следи от заточениците след Априлското въстание?
- Да, има например експонати от 1889 година като надписи, за които се предполага, че са на хора, които са изостанали заточеници. По-известни като пребивавали в затворите са хората от Южна България и в интерес на истината повече хора има от Илинденско-Преображенското въстание. Но можем само да предполагаме, защото тези неща, които се донасят от затвора - всъщност тези хора, които се научават на този занаят, след това не се държат като майстори. Те не го упражняват, не предават знанието никому. 
- Затварят страницата и приключват - може би така те затварят и ужаса?
- Да, затварят ужаса и спомените, защото доста малко исторически справки имаме за тези предмети и просто ги определяме по съпоставка с по-късни такива.
- Може ли да се направи някакъв профил на българските проявления на тренч арта, какви артефакти са оставени?
- Това е изключително интересен въпрос. Всъщност моята идея за изложбата и целта на цялата работа, която съм свършила досега и която все още чака довършване, е да се популяризира българският тренч арт. Защото в момента ние имаме няколко статии на различни колеги от музеи и институти и за българския тренч арт в света не се знае нищо. Даже много често в световни аукциони се бъркат например предмети с надписи на български език, а се твърди, че предметът е сръбски. Така че 
българският тренч арт е изключително емблематичен
и това трябва да се научи по две причини. Първата причина е, че при нас той възниква още като идея да се прави нещо в условията на някакво ограничение в затвора и впоследствие, още по време на Балканските войни, имаме портмонета от 1912 година и няколко вази. Тези неща се изработват първоначално наистина за размяна, или пък за продажба, но във времето на Първата световна война - понеже вече имаме загинали, имаме памет, имаме оставена кръв по т.нар. нови земи - инициативата да се правят много предмети, почти промишлено във всяка от 9-те дивизии на българската армия, преминава в идеята за благотворителност. Тоест българският войник - да, естествено, вследстие на пропаганда и агитация, е насочван от полковите мобилизирани художници. Защото е имало и такива: Николай Райнов например е бил военен кореспондент, който и пише, и рисува на фронта и е точно в тази Девета пехотна плевенска дивизия - героите от Дойран на ген. Владимир Вазов. Едната особеност на българската ситуация и българския тренч арт е благотворителността по условие - те така започват да работят и
от продажбата на своите произведения захранват фондове за вдовици, сираци и за вдигане паметници на паднали другари
от предишните войни. Понеже ние вече сме доста развита и в модерно отношение държава и общност, предметите се организират в официални изложби - първо се представят пред останалите войници и, второ, представят се на изложбата на Девета пехотна плевенска дивизя във Военния клуб в София, а нашата - на Пети пехотен дунавски полк, чиито предмети са изработени в село Пълчище, област Прилеп в Македония, се връщат в Русе. Те се показват на изложба пред обществото, след това пътуват в Тимишоара, в Будапеща, във Виена и в Берлин - правят един полусветски тур и можем с гордост да кажем, че тази благотворителност тогава е била достояние на света дотолкова, доколкото софийската изложба е била разпродадена на най-издигнатите чинове хора в социално отношение в обществото. Всички дипломати, австро-унгарския крал и кралица имат подаръци от тази изложба.
За русенската изложба съвременници пък казват, че е била най-изящна, най-красива и от събрани 1 500 000 златни български лева нашият принос от девет изложби е около 1/3 или 400 500 златни лева.
- Да уточним - след войната се правят изложби на окопно изкуство и след това всичко спира до сегашната иницитивата на русенския музей?
- Да, през 1917 година в щабовете на деветте дивизии на армията се правят изложби на български тренч арт. След това към това изкуство, както в световен, така и в български план, просто няма никакво отношение. Нашата изложба за първи път поставя отново темата за войнишкото изкуство като факт и като важност. Тя всъщност е втората, след оригиналната войнишка изложба. Има други изложби на военни теми или свързани да речем с годишнина на ген. Вазов - към тях се прибавят и предмети на тренч арт, но
самостоятелно и тематично никога не е правено, ние го правим първи
- Сред експонатите има наистина много изящни изработки, това предполага специална техника, може би някакви машини или средства, с което да се постигнат, как става това?
- Всички описания на работата на фронта, всички снимки - имаме и снимки на войници, които работят - показват едни доста елементарни инструменти - длета, говори се и за пирони, които са пригодени за резци. Но освен тези сувенирни дейности, войниците вършат и много друга работа на фронта: копаят землянки, окопи и тоалетни, а в новите земи подпомагат строежите на училища и църкви, събират средства за хората там по някакъв начин. На снимките са показани например елементарен дървен струг, направен за струговане на дърво, или пък има една снимка от френския музей, която е примитивна леярна - един изкопан в земята правоъгълник, в който са палили огън и са топили оловото. Да, в някакъв смисъл 
това се прави без техника, което за мен лично увеличава степента на героизъм и достойнство
- Какво изработват войниците като сувенири - например вази, кани, чашки?
- Това, което се изработва, в повечето случаи отговаря на профила на отпадъка, който имат. Най-много са вазите от гилзи, най-често срещаме тях и в световния тренч арт. Но българският тренч арт има една особеност, освен съзнателната и целенасочена благотворителност - нашите войници правят чаши. Може би защото в българската фолклорна и изобщо в дотогавашна традиционна култура металните и стъклени чаши липсват. На село има керамика, кратунки и черпаци, от които се пие вода. Явно видяна, усвоена и много харесвана - тъй като вече имаме много европейски и вносни стоки в България - е една форма на малки чаши на столче, които са между 5 и 7 см на височина и се изработват от някаква калаено-оловна сплав. Тяхната характеристика е задължително с някакъв художествен елемент: цветя, птици, или геометрични украси, включително имаме чаши с украса в стил български модерни плетеници. Другото задължително е изписването на мястото, където се е бил човекът или пък има паднали другари, имената на този, който я прави, и имената на този, на когото ще бъде подарена - 
имаме сватбен подарък, чашка за младо семейство, подарена от войник
Всъщност най-многобройни в българския аспект на това световно явление са тези чашки за ракия и естествено на много места, напълно чистосърдечно, стои надписът „Наздраве!“. 
- Много любопитно е експонатът прасенце, което крие огънчето на цигарата.
- Да, това прасенце, което е от фонда на Национален исторически музей - Ловеч, е единственото такова нещо и аз лично за първи път го видях, когато видях част от каталога на военната история на Ловешкия музей. Това е една бронзова фигура на прасенце, която има дупка на задницата си и малки дупки по главата. По обяснението на историческата справка, то се слага на върха на цигарата, за да може, когато войникът стои на пост и пуши цигари - това е общоприета практика в армията - да не се вижда огънчето му от вражеската позиция и да не става мишена. Интересно, ако е било толкова модерно или добре измислено, защо имаме само едно прасенце? Но живот и здраве, аз мисля, че работата с тази изложба не е спряла дотук. 
- Това е много хитроумно, но може би не е много лесно за изработка? 
- Да, възможно е, то е лято, няма как да бъде направено по друг начин.
- А може би има други подобни приспособления, защото това е много любопитно, има и хумор в него.
- Да, определено има хора, които и по чашките изписват послания. 
- Колко са експонатите в изложбата?
- Експонатите в изложбата са 186, 27 от които са на Регионален исторически музей в Русе, и на още 34 музея в България, които любезно ни предоставиха както предметите си, така и историческите си справки. Мен лично малко ме учуди тази сътворена вече колаборация, защото известно е, че музеите трудно се разделят, макар и временно, с предметите си. Но пак казвам - целта на изложбата е
да се популяризират тези неща, да ги направим видими
Неслучайно си избрахме за дата на изложбата 15 април, когато през 1912 г. е потънал „Титаник“ - с идеята, че с нашата изложба тези вещи ще „изплуват“, идеите им ще бъдат осъвременени, защото по тези артефакти има изключително много надписи. Това са и военно-пропагандни надписи, но има и много лични - там можем да видим една цяла топография на бойния дух, докъде стигаме. Например битката при завоя на Черна изключително вълнува войниците; Дойран, Солун, Одрин - това са точките на българското съзнание, които оставят следи в произведенията. Те са направили една топография на целта и стремежа да си върнеш това, което е твое. Една пък чашка има надпис, посветен на най-добрата ученичка и вероятно е била замислена или осъществена като награда, така че се надявам, тези неща да стават все по-известни. 
- Тази изложба има ли шанс да бъде показана и другаде?
- За съжаление, тази изложба, с толкова сложна организация - тъй като документацията по предаване на предметите е изключително трудна, ще бъде показа и в големия музей и след това ще бъде разформирована. Но след нея ще остане каталог и лично аз вече имам няколко предложения за съвместни изложби с един или два отделни музея. Събираме се - всеки с експонатите си, с нашите постери, с нашата концепция, която сме направили и с някакви допълнителни интерактивни дейности.
- Как бяха издирени русенските експонати в изложбата?
- Това е една от най-прелюбопитните форми на издирване - всъщност 
търсейки нещо преди много време, открихме първата войнишка чашка
която ни стои като емблема на търсенията. Понеже аз съм се занимавала със затворническото изкуство на мънистата, леко бях напипала нишката, че то е тренч арт във вида, в който е представено, и когато вече изчетох част от литературата на български и на чужди езици, започнах да работя целенасочено. След това открихме, че този яйчарник, който ни стои на множество изложби, защото е красив, всъщност е надписан с името на Втори искърски полк. И оттам нататък започна едно търсене и провокиране на колеги, да търсят във фондовете си. Колегите от „Нова история“ ни предоставиха един от ножовете, който е с надписа за боя на Черна, няколко снимки на Пети дунавски пехотен полк и всъщност към момента имаме, заедно със снимките, една доста добра колекция от тренч арт неща. Издирването и разпознаването се случва с натрупването на знания и с четене. Има неща, за които колегите ни от музеите ме питаха: това мислиш ли, че е тренч арт - ами да. Стъпка по стъпка, част от нещата ги придобихме чрез дарители, чрез предложители откупихме част от тях и всъщност вече
за музей, който не се е занимавал специализирано с военна история, имаме доста добра колекция
- Дали има възможност изложбата да стане катализатор и на други дарители, или пък хора, които да ви предложат такива неща?
- Да, веднага след откриването ни бяха предложени две картички: едната е с колаж от снимки на паметници, които са издигнати въз основа на набраните средства от благотворителните фондове, а другата е също много интересна - снимка на войници в униформа, завършили военна школа в Австро-Унгария и снимайки се, продават снимките пак за благотворителност. Това също се води някакъв тренч арт, доколкото е лична войнишка инициатива. Изобщо българският войник трябва да получи поредното си признание, защото ние помним местата на битките, помним стратегиите, но не се замисляме за страданията на тези хора. Аз казах на откриването на изложбата, че я посвещавам на двама свои учители, единият от които е професорът ми по фолклор - проф. Анчо Калоянов, защото чрез неговите книги научих как можеш да преживееш войната, без да си я живял реално - чрез разкази, чрез примери и чрез това, което остава в нас от войната. Та ние сме длъжници все още, според мен, на българския войник, още повече, че част от надписите са хумористични, част от посланията са смешни. Фронтови легенди има за това например как ген. Вазов решава да награди един войник - редник Иван Глушков, който е пленил турски подполковник. Вместо да поиска отпуска, редник Глушков пожелал една ваза от снаряд. На протестите на щаба, че вазата е подарък на генерала от други войници, командирът казва:
„Това, че е моя, не пречи да я притежава и един войник, пленил турски подполковник“
Или войници, които изпращат като подарък поднос с две чаши за ракия на френския ген. Морис Сарай, командващ Солунския фронт, защото той, по време на войната, решил да се ожени за една медицинска сестра, доста по-млада от него. И нашите войници надписали една поздравителна картичка, че той не ги е поканил, но те ще дойдат, да не се притеснява. Изпращат му този подарък, който да му носи късмет през първата брачна нощ, и се надяват да е така добър, щото да издаде заповед на своите войници да стрелят повече по българските позиции, тъй като на нашите войници им трябва материал за работа. 
- Кой е другият учител, на когото посвещавате изложбата?
- Другият ми учител е г-жа Красимира Димова - една моя учителка по красота, която в момента живее в Австрия. Тя е човекът, който ме е научил да наблюдавам и да намирам красивото и смисленото. 
- Вече казахте, че от мънистата е тръгнал интересът ви към тренч арта, но как всъщност задълбахте в тази посока?
- Първият ми текст за мънистата е точно със заглавие „От домашен занаят към тренч арт“. Тъй като го изнасях на конференцията за занаятите на Етъра в Габрово - всъщност там подозрях, че тези неща, които ги има записани като направени от мъж, просто са някаква разновидност на домашните занаяти, които са разпознаваеми. Ние също плетем мъниста и в традиционната култура има много изработени от мъниста накити. Но пак казвам, 
с времето започнах да търся какво ги превръща в тренч арт
- да, те са направени в затвора и имат надписи. И когато вече прочетох няколко книги на различни автори, установих, че всъщност те са идентични с това, което правят затворниците от османската армия по време на Първата световна война. Те плетат само мъниста, защото това им е османското културно наследство. Изработват змии, кесии и рамки, украсени с мъниста, или конски камшици, на които самата дръжка е изплетена от мъниста и разни други такива миниатюрни неща и сувенири. Те са описани в световната наука, включително и от автори, които се занимават само с мънистата, дефинирани са като тренч арт - те си имат надписи, годината и т.н. Оттам нещата вече тръгнаха към същинския тренч арт, научавайки за това явление, дефинирайки го и натрупвайки пласт по пласт.
- Как бихте отговорили, ако някой ви каже, че това е една самоцелно създадена ниша през 80-те години на ХХ век? Близо век никой не го е дефинирал като изкуство и изведнъж едни историци се събират и решават, че това е някакво направление в изкуството?
- Да, вероятно учените изглеждат отстрани като самоцелящи нещо и като изпълняващи своята си задача - да задават някакви модели. Но така или иначе всяка държава в Европа - включително Финландия, която има скромно, смея да кажа, участие във войните - има издадени поне 2 книги за собствените си тренч арт колекции. В държави като САЩ и Австралия това просто е като някаква перманентна тема, лудост.
- Може ли да погледнем тренч арта като време за бягство от войната?
- Това е една от тенденциите в оценката на тренч арта освен като изкуство. Той е наречен условно изкуство, но наистина в него има неща, които са направени много изкусно. Другата тенденция е тренч артът да се разглежда от психологическия дискурс - 
като преодоляване на травмата, като изолация от нея
като естествения стремеж на човека, противен на това, за което той е отишъл - да избива други хора, тоест стремежът на човека да създава, а не да разрушава. Или да разрушава това, което му пречи и да създава това, което е красиво. Това са също доста сериозни и задълбочени изследвания, защото преодоляването на травмата всъщност е фактор, който ражда доста видове изкуство. 
- Един от експонатите прави впечатление с много абстрактния си спираловиден вид - той е вероятно нещо като ваза?
- Да, това е една ваза от шрапнел, който се е разпръснал и е оставен в този си вид, каквото е направила войната с него. Но по тези усукани краища има надписи, които все пак показват отношението на човека към красивото и как едно нещо, което е предназначено да убива, да разрушава и да е ужасно, може да стане красиво и естетично.
- Естетиката на грозното?
- Да. Движението „Родно изкуство“ пък дава изключително много форми, които не винаги са възможни за обяснение на широката публика. Имаме чаша, обикновен обърнат конус, която има медальон - старобългарска плетеница, като образ на естетиката на движението на родното. И вътре в тази старобългарска плетеница, по едната и по другата лента, са изписани два огромни надписа, които говорят за Майка България, за падналите герои, за местата на битките с включени дати. Това е една невероятна и трудна за класифициране и определение материя, която е между материята и духа. 
- Можем ли да направим един паралел и коректен ли ще е той, че тренч артът всъщност потвърждава афоризма от античността, че животът е кратък, а изкуството вечно?
- Абсолютно съм съгласна, защото това са мигове на изолация. Наложи ми се да чета военни книги, които описват войната и да - 
военните кореспонденти твърдят, че войниците с високия си дух превръщат смъртта в творчество
Но понеже книгата на един офицер от Плевенската пехотна девизия разказва как „войниците до днес се бият“, завладели са новите земи, превзели са Одрин и в един момент получават заповед за оттегляне - и аз се запитах: ти си стоял там, бил си се с другари, проливал си кръв, бил си ранен, работил си... Различни мигове на ужас и красота. И между краткия миг и огромната вечност ти тръгваш по заповед, не протестираш и не плачеш, оставяш си другарите, оставяш си кръвта и се връщаш, и продължаваш да живееш... Тоест тези хора се движат наистина между мига и вечността като морални измерения.