Дискусия на тема „Оригиналът или адаптацията“ се проведе в рамките на форума „Литературен прожектор“ на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“. В нея участваха университетският преподавател културолог Огнян Ковачев, художничката и сценограф Теменуга Станчева и писателят и театрален режисьор Петър Денчев. В разговора за адаптациите на литературни произведения на сцената и на големия екран и изразните средства в различните изкуства се включиха и част от гостите на събитието.
Специалистите се обединиха около мнението, че литературният първоизточник и театралното или кинопроизведение следва да се възприемат като самостоятелни творби. 
Според Петър Денчев 
в ситуацията на драмата, която от писмен текст преминава в сценична постановка, текстът е отделно произведение и не можем да го смятаме за оригинал. „Театърът е единственото изкуство, което не оставя артефакт и не е възпроизводимо, то е уникална среща между публиката и артистите и не можем да разберем какво се случва, ако не споделяме пространството с актьорите. Това е може би последното изкуство, което не може да бъде наблюдавано през медия, макар че не знаем как ще се развият нещата с 3D технологиите“, посочи Денчев.
Той припомни, че преди ХХ век театралното произведение е разглеждано като съдружно на литературното, и това има основание, защото класическият театър представлява установена схема от речеви интонации и жестове, които не търпят индивидуално-субективно променяне от гледна точка на изпълнението, което днес наричаме интерпретация. Има само различни спектри на актьорското присъствие в комедия или трагедия, уточни той. 
По думите му едва с появата на театъра на натурализма вече мислим за представлението не толкова като адаптация, а като интерпретация. След изявите на модернизма и утвърждаването на режисьорската професия в Европа вече се смята, че автор на спектакъла е режисьорът и представлението е резултат от неговото взаимодействие с литературното произведение, било драма или адаптиран текст. Той подчерта, че за разлика от литературата за четене, където общуваме директно с написаните образи, сценичното произведение винаги първо минава през субективния фактор на режисьора, създаващ свят с персонажи, филтрирани от актьорското изпълнение.  
Огнян Ковачев изясни етимологията на двете дискутирани понятия. 
Според него използването на думата „оригинал“ е проблематично в тези изкуства и затова предпочита да мисли за „източник“ или „първоизточник“, което е и значението на чуждицата, свързано с раждане и произход. Той добави, че различни течения във втората половина на ХХ век подлагат на съмнение идеята за оригинала. 
Адаптацията се въвежда в изследователски области, изследващи природни явления преди да е затворена като понятие в по-тясна естетическа употреба, припомни той. Оттам преминава в социалните науки. На български според него е уместно да се замени с думите приспособяване или пригаждане, които имат и негативен оттенък. В отношенията между литературата и киното понятието адаптация навлиза активно в средата на 30-те години на ХХ век. 
По думите му това, което вълнува зрителя, който познава едно литературно произведение, е дали филмът отговаря на неговата представа и то не като съдържание, а като лична емоция и представа за персонажите. Естественият резултат е да не отговаря и тогава зрителят не е доволен от създателите на филма, понякога с основание, защото те целенасочено са решили да не следват духа на книгата и я интерпретират по свой си начин, каза преподавателят и добави, че в киното това започва да се случва от 60-те години на миналия век. Дотогава въпросът за верността е свързан според него със самата индустрия като технология и зависи от нейните способности. С напредването на технологиите се увеличава умението на седмото изкуство да изобрази една литературна творба по-богато и пълноценно, но и все повече авторите се изкушават да й изневеряват, смята той. 
Теменуга Станчева даде примери за сценични интерпретации
по „Дон Кихот“ и „Майстора и Маргарита“ от близкото минало. И двете са дело на художниците Васил Рокоманов и Силва Бъчварова, които по думите й сътворяват изключително интересни визуални решения със силни послания за двете постановки. Първата е на режисьора Петър Пашов, който според Станчева дава много адекватна на духа на романа трактовка. Историята от книгата на Булгаков за нея е много силна в постановката на Славчо Маленов от серията „Приложна литература за театър“. 
Сценографката вижда тенденция за въвеждане на наратив в театралното действието чрез разказвачи, което понякога завладява силно режисурата и лишава изкуството от уникалния сценичен език, който борави с пластика или статика. Друго, което не одобрява, са честите интерактивни спектакли, които се продуцират на много места с цел привличане на публика. 
Според Станчева добрият спектакъл е не този, който впечатлява с конструкцията или някои от компонентите си, или онзи, който сочи с пръст режисьорската концепция. Тя смята, че само при наличието на ансамбъл от художник, режисьор и актьорска трупа протича двупосочната заразяваща енергия между сцена и салон, която не е физическа екзалтация, а духовно преживяване. 
Проблемът за внасяне на наратив във филмовото или сценично действие
бе обсъден и от другите участници, като Огнян Ковачев даде като успешни примери за преценен и приложен с цялостна поетика задкадров глас във френското кино при Жан-Люк Годар и в унгарското при Марта Месарош и Миклош Янчо, както и в екранизацията по „Хамлет“ на Лорънс Оливие, където героят води вътрешен монолог. По думите на Петър Денчев наративният театър е популярен, а този прийом събужда социална рефлексия в публиката. 
В дискусията бяха обсъдени още въпросът за авторските права в театъра, както и за адаптацията при превод на художествено произведение, където често е невъзможна верността към оригинала, особено при поезията.