Пролог: Общото събрание на населението. Наградната система на Поликрайще

На 2 юли 2020 г. населението на Поликрайще проведе Общо събрание по Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, Закона за местното самоуправление и местната администрация и съгласно Конституцията на Република България. Бяха взети решения, свързани с работата на ОУ „Св. св. Кирил и Методий“, Поликрайще. Бяха учредени Почетни звания: „Почетен гражданин на Поликрайще“, „Герой на Поликрайще и България“, „Заслужил учител на Поликрайще“, „Заслужил дарител на Поликрайще“; медал: „200 години училище – Поликрайще“; Почетни отличия за изключителни приноси към Поликрайще и България: Най-висши награди за цялостен принос: „Свещеник Георги Маринов Полуганов“, „Никола Георгиев Попниколов“, „Трифонка Романова Попниколова“, Поименни награди на имената на личности: „Протойерей Никола Попгеоргиев Маринов“, „Бончо Николов Бочев“ и др. (общо 41). Те се присъждат на български и чуждестранни граждани и организации с принос към Поликрайще и България.

Признание на Поликрайще за изключителните ни съграждани Бончо Бочев и Лиляна Бочева, и за нашия хор „Бодра смяна“ – единственият по рода си в света

Във връзка със 121-та годишнина от неговото рождение (1 декември 1899 г.) с.г. Бончо Бочев бе удостоен с почетните звания „Почетен гражданин на Поликрайще“ и „Заслужил учител на Поликрайще“.

В знак на признание за приноса на забележителния музикален педагог и хоров диригент Лиляна Бочева към Поликрайще, към България и към световната музикална култура, по повод на 100-годишнината от рождението й (12 април 1924 г.) Църковното настоятелство при Храма „Св. Вмчца Марина“ и Кметският съвет на Поликрайще въз основа на решението на Общото събрание на населението от 2 юли 2020 г. я удостояват със званието „Почетен гражданин на Поликрайще“.

В знак на признание за издигане името и авторитета на Поликрайще Църковното настоятелство при Храма „Св. Вмчца Марина“ и Кметският съвет на Поликрайще въз основа на решението на Общото събрание на населението от 2 юли 2020 г. удостояват най-добрия детски хор в света „Бодра смяна“ с Почетното отличие „Бончо Николов Бочев“.

Бончо Бочев, Лиляна Бочева и „Бодра смяна“ в Поликрайще, директорът на прогимназията Никола Попниколов и учителката Трифонка Попниколова – главни организатори на посещенията

По инициатива на Бончо Бочев и Лиляна Бочева в Поликрайще са осъществени посещения и концерти на хор „Бодра смяна”, който по това време е огромен, през 1962, 1963, 1964, 1967 и 1970 г. В 1964 г. и 1967 г. пристигат последователно хорът на Московския градски Дворец на пионерите и френски младежки ансамбъл, чиито диригенти са приятели на Бочев. При първото идване на „Бодра смяна” през 1962 г. в течение на четири дни се снима филм за хора в Поликрайще, в лозята на местността „Боруш” и на полето. Тогава той изнася два концерта. Събитията са широко отразени в поликрайшкия вестник „Октомврийска победа“, който излиза от 1959 до 1971 г.

За да стане всичко това обаче, се изисква огромна организационна работа. Успехът на всеки концерт и всяко гостуване на софийските, московските или френските деца в Поликрайще не може да се превърне в живо дело без усилията на директора на Прогимназията Никола Георгиев Попниколов и учителката по български език и литература Трифонка Романова Попниколова. Хористите са няколкостотин (с гостите достигат до 300) души. Те и ръководителите им се настаняват да спят и да се хранят по домовете на учениците, по това време – около 350. Едва ли не у всекиго от тях се приема хорист, т.е. в почти 1/3 от къщите (общо 1000). „Бодра смяна“ прекарва в Поликрайще и почти по цяла седмица. Издръжката на всички гости се поема от домакините.

Но за да доведе до край намерението предварително директорът Никола Попниколов и учителката Трифонка Попниколова правят най-подробен списък кой къде ще спи, кой кого ще посрещне, кой кого ще води. Лично директорът Попниколов и учителката Попниколова посещават къщите на тези, които са дали съгласието си (всъщност всички). Запознават се с условията. Къде ще спят децата, къде ще се хранят, къде ще се мият. На хората е разяснено кога точно пристигат гостите. Те идват организирано да вземат децата и да ги заведат по домовете си. След това ги водят обратно до училището, читалището или до центъра в уречения за концерта час. През тези години хората са други, не като днес, епохата е съвсем различна. Цари пълен ред. Има абсолютна дисциплина и точност, каквато не може да срещнете никъде в света. Всеки съзнава своята отговорност и се старае да направи нещата възможно най-добре.

Навсякъде из Поликрайще е разгласено за гостуването на хора или хоровете и на концерта пристига цялото село (повече от 4000 души). За събитието се разчува и из околните селища и включително и оттам идват стотици зрители. Читалището не може да побере всички и обикновено концертите се правят на площада пред няколко хиляди души. Самите хористи и при най-смелите си мечти не са могли да си представят толкова публика за своите изпълнения и не са я имали никъде другаде. И Бончо Бочев, и Лиляна Бочева не са преживявали такъв възторг, където и да са били, както при нас.

Тогава в Поликрайще гостуването на хоровете е голямо събитие. Седмици преди да се осъществи то се очаква и дълго впоследствие вълнува хората. Това се прави с радост и гордост, и домакините се хвалят, че имат гости и с готовност ги приемат. Тези, в чиито домове няма софиянчета завиждат на съседите си и ходят у тях да ги видят. То се пере, гласят се завивки, мете се, градините се подготвят образцово да не се изложим, пазарува се, готви се не каквото дал Господ, а като за пред Господ, т.е. за най-отбрани гости. Навсякъде се коментира идването на Бончо Бочев и Лиляна. Съседните селища със завист говорят за него, особено Драганово, което претендира да е родно място на Бочев и Горна Оряховица – на Лиляна. Интересно, ама те не ходят там изобщо.

От София до Поликрайще обикновено се пътува с няколко автобуса. Винаги Бончо и Лиляна Бочеви са гости на директора на Прогимназията Никола Попниколов и на неговата съпруга Трифонка Попниколова в дома им. При идването на московския ансамбъл неговият ръководител професор Владимир Сергеевич Локтев пристига с Бончо Бочев у тях на вечеря. Естествено, че се пие за дружбата между България и Съветския съюз, и че Поликрайще и Москва се побратимяват.

Когато гостите разполагат с повече време, те са разхождани из Поликрайще и из кооперативните блокове. Това, което виждат, такова богатство и изобилие на всичко в Поликрайще и по нивите, и в къщите, неговата уредба, чистота, ред, те просто не могат да повярват на очите си. Хора, за чието съществуване даже и не са подозирали, ги срещат и ги поздравяват мило усмихнати и ги разпитват надълго и нашироко. Подобно нещо няма в София, а за Москва да не говорим. В съветската столица по това време се хранят със зеле, картофи, борш (супа от цвекло) и кисел ръжен хляб. Гостите, особено руснаците са смаяни от нашата кухня и се надпреварват да опитват всякакви предложени им ястия. Те не издържат и на нашите питиета. Поликрайще оставя незабравими спомени у гостите от София и Москва. Никъде, в които и страни те да са били, не са били посрещани така разкошно и сърдечно. Резултатът е толкова зашеметяващ, че руснаците настояват впечатленията им да се опишат в повест, която е издадена в Москва. Но същевременно това са и най-големите културни събития, които са се случвали тук изобщо.

Когато са в Поликрайще с „Бодра смяна“ Бончо Бочев и Лиляна Бочева винаги посещават Прогимназията. Директорът Никола Попниколов с гордост ги развежда из нея и им показва новите кабинети по химия, физика, биология, математика, български език и литература, музика, огромната сграда с политехническата работилница и физкултурния салон над нея, спортния комлекс в двора, кухнята, столовата и спалните за децата в полуинтернатното обучение. Това той го е създал. Разбира се Бончо Бочев отива най-напред там, където е преподавал. С особено вълнение обикаля по сцената на втория етаж на Прогимназията, където са играли в поликрайшкия театър и където той е поставил няколко пиеси и една операта. Училищният оркестър за фанфарна музика свири, а ученическият хор под ръководството на Никола Георгиев Попниколов пее за Бончо и Лиляна Бочеви.

И двамата, баща и дъщеря са уважавани и обичани от цялото Поликрайще, защото макар признати на най-високо държавно и правителствено равнище и вече световно утвърдени, си остават земни и непринудени, едни от нас. Хората го чувстват, гордеят се с тях и ги смятат за част от себе си. За разлика от днес тогава в Поликрайще в най-обикновени разговори се отваря дума за Бончо и Лиляна. Чуе ли се по радиото „Бодра смяна“, спира се и се наостря слух. И нещо, изчезнало днес: при разговори с хора от други селища, искайки да покажат превъзходството си, поликрайщчани питат: „А знаеш ли кой е Бончо Бочев и коя е Лиляна, а знаеш ли кой е проф. Ангел Симеонов?“.

Щом ги видят, че са тук, хората ги заобикалят и почват да ги разпитват как са, що са. Всички ги познават. Те са у дома си. Тези, които Бончо е учил се обръщат към него почтително с „господин Бочев“, защото не могат да свикнат с новото „другарю Бочев“, макар че той им го напомня и постоянно ги поправя. Съученичките се скупчват около Лиляна, прегръщат я: „Как си Лиле?“

Бончо Бочев кани винаги в София официална делегация от Поликрайще по повод на годишнини и важни събития от историята на хора. Нейни членове са директорът на Прогимназията Никола Попниколов, председателят на Общинския народен съвет Поликрайще Григор Кушев, председателят на Общинския комитет на Отечествения фронт Марин Удварев, председателят на ТКЗС „Октомврийска победа“ и член на Окръжния комитет на БКП във Велико Търново Никола Кушев и други. На 6 февруари 1968 г. на тържествения концерт в София по повод на 20-годишнината от основаването на хора големият музикант подарява на директора на Прогимназията Никола Попниколов книгата „Бодра смяна на 20 години” с автограф: „На др. Директор на Прогимназията, в която работих с много любов и научих много от това – как да се учат децата на музика и пеене. Б. Бочев” По време на концерта Бочев се обръща към ложата, в която е делегацията от Поликрайще и заявява: „Тази песен е поздрав за моите най-скъпи гости от родното ми село.”

Есента на 1979 г. в Поликрайще достойно е отпразнувана 80-тата годишнина от рождението на Бончо Бочев. Хор „Бодра смяна“ изнася концерт под диригентството на Лиляна Бочева. Уредена е фотоизложба, посветена на събитието и отразяваща значими моменти от неговия живот и творческа дейност. През ноември 1989 г. тук отново е „Бодра смяна“ с Лиляна Бочева за 90-тата годишнина на Бочев. На 24 юли 1999 г. се отбелязва 100-годишният юбилей на Бочев и 75-тият на Лиляна Бочева. Изпълнението на „Бодра смяна“ е заснето от кабелната ни телевизия и излъчено по нея три пъти. Проведена е пресконференция с журналисти и среща-разговор на обществеността на Поликрайще с Лиляна Бочева, широко отразена във вестниците, радиата и телевизиите в Горна Оряховица и Велико Търново. Залата е препълнена с народ и пред всички Лиляна Бочева получава като подарък тъкана престилка от своята съученичка Мариола Карапенчева (наша комшийка), която я прегръща и целува и не може да й се нарадва.

Отново е организирана изложба за дейността на хора и неговите диригенти. Вестниците пишат: „Браво на Поликрайще, че първо организира честването за увековечаване на своите съграждани, титани на българското хорово пеене и основоположници на детското пеене, издигнато от тях на световно ниво.“

Нейното последно гостуване е на 30 октомври 2004 г. за 80-я й юбилей. Направена е екскурзия до Велико Търново с посещение на Царевец и други негови забележителности. Отново е устроена пресконференция с журналисти и среща на Лиляна Бочева с нейни съученици и приятели, на която тя споделя свои ученически спомени и такива на баща си за учителските му години тук. На тържеството Лиляна Бочева не пропуска да засегне и въпроса, който вълнуваше всички: „Кое е родното място на Бончо Бочев. Откъде той е родом?“ И за да сложи веднъж завинаги точка на този стогодишен спор, тя разказва следното си преживяване: „Отивахме на турне във Варна. По пътя спряхме с центъра на Драганово, за да си купят децата бонбони. Като видяха, че на автобуса пише „Бодра смяна“, драгановчани ме наобиколиха и ме запитаха дали познавам Лиляна Бочева. Засмях се и им отговорих, че това съм аз. И в същия момент си представих как като пристигна в Поликрайще, всички ме посрещат радостно с възгласите: „Како Лилянке, како Лилянке!“ За мен по-силно доказателство от това, че родното ни село е Поликрайще, няма!“

Последните думи, които тя изрича на нашата сцена преди края на концерта, са: „Да се простим с песен!“ И така, Поликрайще се прости с Бончо Бочев и Лиляна Бочева с песен, но всъщност те не са си отишли. Те са тук с нас, сред нас и винаги ще бъдат в своето родно място – Поликрайще, което ги тачи, помни и обича: нашите Бончо Бочев и Лиляна Бочева и нашия хор „Бодра смяна“!

От бездната на вековете: Гърланови, Горидкови

Бончо Бочев и Лиляна Бочева произхождат от стария поликрайшки род Гърланови (Гърланите), който през втората половина на XVIII век променя името си на Горидкови, а век и половина по-късно се разделя на три клона. Те са потомци на единия от тях – Бочеви. Родовите предания са запазили, че Гърланите били весели и общителни хора. Обичали да си похапват, попийват и да вдигат гюрултия на висок глас. По викането с пълно гърло били разпознавани отдалеч. Така им се появило прозвището Гърланите, което станало и название на фамилията.

Докъм своята 40-45-годишнина Илия Гърланът и жена му, и двамата от Поликрайще, нямали деца. След това обаче за година и половина – две им се родили двама сина – Киро и Илия. Отивайки за вода на близката чешма „Балтейка“, майка им ги водела със себе си. Като я виждали, жените й казвали: „Како Илийце, дълго време нямахте деца, но сега ви се родиха двама, да ви са живи и здрави.“ А тя отговаряла: „Не Боже поможи от грозде, че от гориди“, сиреч: „Не Бог да помага, когато имаш деца, а когато те са дошли късно“. От тази приказка им излязъл прякорът Горидите (неузряло навреме грозде). Старото име полека-лека било забравено и се възприело новото. Гърланите потънали в мрака на историята и тяхното място заели Горидите. От първите – Киро и Илия (закъснелите деца на Илия Гърлана) тръгнали два клона на новия род. По-големият син Киро Илиев Горидков се отделил от баща си, купил си място в местността „Ръта“ в източната част на Поликрайще и си посторил къща в него. Спазвайки обичая по-малкият син Илия Илиев Горидков останал да гледа родителите си и работил нивите на баща си. Оженил се и му се родил син Киро Илиев Горидков, който наследил дома, останал от деди и прадеди и техния занаят – земеделието. От брака си имал син Илия Киров Горидков. И той се прехранвал с поминъка на баща си. Родили му се двама сина Ангел и Бочо.

Бочеви

Бочо Илиев Горидков, по-малкият син на третия Илия Горидков става родоначалник на Бочеви. Другият важен момент в неговия живот е, че той е първият Горидков, който се издигнал. През 1897 г. е кмет на Поликрайще. Независимо, че това е за кратко и през споменатата година тук се сменят четирима градоначалници, в края на XIX и началото на XX век да застане човек начело на едно от най-богатите и важни селища на България е трябвало да има неоспорими лични качества, а не както днес в потайна нощна доба да подкупва и изнудва „избирателите“ си. Запазени са документи, които сочат, че той взел важни и общественозначими решения в полза на населението и на неговото просвещение. Имал четирима сина: Цвятко, Георги, Никола и Илия и две дъщери: Маринка и Руса. Бочо Горидков предоставя възможност на единия от синовете си – Никола, който след това се утвърждава като видна фигура в историята на Поликрайще, да се образова. Именно той и наследниците му сменят фамилното си име и възприемат неговото като такова – Бочеви.

Никола Бочев

Никола Бочев е първият представител на интелигенцията от това потекло. В периода 1900 – 1926 той е учител, а през годините 1901 — 1906, 1912/1913: до февруари 1913, 1914/1915: до февруари 1915 – и Главен учител в училището в Поликрайще. От Летописната му книга разбираме, че през 1898/1899 той все още не е бил на работа тук, а от 1900/1901 вече е учител трета степен с годишна заплата 1140 лв. За учебната 1899/1900 липсва информация.

Макар че официално Никола Бочев запазва фамилното си име Горидков, навсякъде той е записан в Летописната и Протоколните книги на училището с бащиното си име „Бочев“ и по същество става инициатор на въвеждането му като фамилно за дъщеря си, сина си и за неговите дъщери.

Роден е през 1877 г. в Поликрайще. Със своя живот и дело той се нарежда до една плеада от талантливи личности и видни интелектуалци, за които е било привилегия, щастие, чест и гордост да работят за училището на Поликрайще. Много от тях са се издигнали на върха на нашето общество и са оставили трайни следи в културата на България и в нейното образователно дело. Най-изтъкнатите измежду тях са първопроходецът и първият учител тук свещеник Георги Маринов Полуганов; основателят на две училища – в Калтинец и Полско Косово хаджи Еню Дачев Еневски; Милчо Лалев Шипков (1889/1890) от Шипка – изтъкнат музикален педагог, създател на първия хор в Поликрайще; дякон Васил Попиванов Удварев (1908, 1915: от март до 28 септември, 1918: от 4 юни до 13 август) от Поликрайще – иконом, издигнал огромния храм „Св. Йоан Рилски“ в Калтинец; Никола Попгеоргиев Маринов (1896/1897) – родом от Поликрайще, един от най-високообразованите българи на границата между XIX XX век, протойерей; Бончо Бочев (1923 – 1933) – основоположник на детското хоровото пеене, музикален педагог, създател и диригент на световноизвестния хор „Бодра смяна“; Трифонка Романова Попниколова (1960 – 1989) от Сломер – учителка по български език и литература, една от инициаторките на писателските срещи и четения в Поликрайще, създателка на един от най-добрите в България кръжоци „Художествено слово“, видна общественичка, автор, режисьор и постановчик на възстановки на народни обичаи, най-забележителната от които е „Изпращане на гурбет“; изключителните директори на Прогимназията: Цвятко Гърдев (1919 – 1924), Трифон Караилиев (1927 – 1944) и Никола Попниколов (1959 – 1987) Поликрайще – извел училището до неговия връх и превърнал го в едно от най-организираните и образцови средища на образованието в България. През 1912 година в Поликрайще е открита средищна Прогимназия, в която учат и ученици от Мургазлий, Сергювец и Темниско и учебната година е приравнена с градската, за което безспорно заслуга има и Никола Бочев. Както почти един милион българи и той е мобилизиран на фронта и се сражава за националното ни обединение (1912 – 1913, 1915 – 1918). Председател на читалище „Развитие“ (1900 – 1914) и изтъкнат театрален деец. Той е твърде колоритна личност. Запомнен е с това, че имал първия телефон в Поликрайще. Тогава това било сензация. След 1926 г. основава фирма и се занимава с търговия с дървен материал. За киното в двора на Кънчо Бундев подарява два кубика дъски за направа на пейките за зрителите. През 1954 г. се преселва в по-добрия свят, защото не може да приеме колективизацията и насилственото отнемане на всичко, което е постигнал с десетилетия труд.

Никола Бочев се жени три пъти. Първата му жена – Рада Петрова Попова от Драганово е майка и на трите му деца – Бончо, Йончо и Мария, всички с фамилията Бочеви. Йончо почива съвсем млад. За него има запазен документ като ученик от 1914 г. Никола дава високо образование на Бончо и Мария, които стават прогимназиални учители в Поликрайще през 1923 г. и преподават тук съответно до 1933 и 1939 г. През 1931 г. Мария се омъжва за Стойно Григоров от Полски Сеновец, учител в Поликрайще от 1929 г. и приема неговото фамилно име.

Втората и третата съпруги на Никола Бочев Славка Бочева и Евгения Петрова Бочева (от Варна) са учителки в Прогимназията в Поликрайще. Доведената му от Евгения дъщеря Здравка Куманова завършва френска филология в Софийския университет и детска учителка в Поликрайще и учителка по френски в Горна Оряховица. Нейният съпругът Димитър Николов (родом от Босилеград) има специалност биология и география също от Софийския университет. Той е учител в Харманли и Горна Оряховица, библиотекар, читалищен и театрален деец в Поликрайще. Техният син Спасимир Николов е професор по анатомия и зам.-ректор на Медицинския университет „Проф. д-р Параскев Стоянов“ – Варна, цигулар, автор на учебници по ембриология и анатомия за университета. Дъщеря им Евгения Николова е инженер, учител в техникум „Сергей Миронович Киров” и главен асистент в Технически колеж към Технически университет – София, автор на учебници по силнотокова електротехника и експерт към Министерство на образованието и науката.

Спорът между Поликрайще и Драганово за Бончо Бочев

В годините, когато Бончо Бочев и „Бодра смяна“ бяха на върха на славата си, се развихри непримирима вражда между Поликрайще и Драганово заради него. Както в древна Елада седем селища (Йос, Колофон, Саламин, Хиос, Смирна, Атина и Спарта) са си опорвали честта да бъдат родно място на Омир, така и при нас се разбушуваха страстите и срещнеха ли се поликрайщчанин и драгановчанин, почваха да се карат за Бончо.

Каква е историята. Майката на Бончо е от Драганово, а баща му – от Поликрайще. На 1 декември 1899 г. тя си тръгнала с каруцата и родила Бончо в нея. Къде точно, не се знае. Дали това е било, когато току-що е напускала Поликрайще или когато е влизала в Драганово, днес никой не може да каже. Може да е станало и близо до или в Мургазлий (днес Янтра), което е почти на средата на пътя между тях, но от Янтра мълчат и не се включват в битката. Явно не ще да е там или те не знаят и не могат да оценят кой е Бончо Бочев. Иначе щяхме да имаме война между две велики сили и една по-малка. Понеже било зима и студ, очевидно детето не е можело да се разхожда по пътищата без причина и Бончо е записан в общината в Драганово. На това се основава тяхната претенция. Така пише и в официалните му биографии, но това, че днес задължително децата се раждат в болниците в градовете не означава, че са оттам. Нас в Поликрайще никак не ни интересува какво пише в някаква книга в Драганово. Бончо е наш. Той самият го е доказал, той сочи Поликрайще като свое родно място, той е тук учител, тук прави своя хор, тук разкарва кобилата с натоварената с дървен материал каруца, тук се евакуира при бомбандировките, тук идва с хора си не един път, а нито един в Драганово, на своите концерти кани наша делегация и тя заема най-представителната ложа, в която иначе са министрите от Правителството, държавният глава и другари от ЦК. По време на тържествения концерт на 6 февруари 1968 г. в София по повод на 20-годишнината от основаването на хора Бочев лично се обръща към ложата, в която е делегацията от Поликрайще и заявява: „Тази песен е поздрав за моите най-скъпи гости от родното ми село.” (Аз Георги Николов Георгиев бях там с татко – директора на Прогимназията Никола Попниколов и съм свидетел на това.) Той е идвал и в училище, и вкъщи при татко и го е заявявал многократно. Край на разправията. Спорът приключи. Бончо е наш.

Разбира се и Драганово има законно основание да се гордее с неговата личност. Само че самият Бончо счита, че е от Поликрайще. Но Горна Оряховица няма нищо общо с Лиляна Бочева и не може да има никакви претенции към нея, единствено защото била родена там. Няма, защото Горна Оряховица не знае за Лиляна, не се интересува и не е направила нищо за нея. Лиляна (Лилето) си е само наша!

Реформите на султаните Махмуд II и Абдул Меджид I. Епохата на Танзимата

Тридесетият и тридесет и първият султани на Османската империя Махмуд II (1808 – 1839) и Абдул Меджид I (1839 – 1861) влизат в историята като едни от най-големите реформатори. Махмуд II се справя с кърджалийството, унищожава еничарския корпус, премахва тимарската система. Управлението на Абдул Меджид I е известно като Епохата на Танзимата. Той издава Гюлханския хатишериф (1839) и Хатихумаюма (1856), прокламиращи равноправие на всички поданици на империята, независимо от тяхната националност и вероизповедание, свобода на религията, гарантиране неприкосновеността на живота, честта и имуществото им. По разпореждане на най-висшата власт са извършени пълни описи на поданиците на Империята, на тяхната собственост, стопанствата им и на данъците, които дължат на държавата. Това има пряко отношение към нас и настоящото повествование.

Именно с оглед на гореказаното разполагаме с абсолютно Подробен османски регистър (Теметтуатски дефтер) на домакинствата (ханетата) в Поликрайще за 1844-1845 г. Той съдържа имената само на мъжете – главите на семействата, точната сума на различните видове данъци (джизие, плащан само от християните – висша, средна или освободени по болест или старост). Под номер 71 в регистъра е записан: с бащино име – Кирооглу; лично име – Илия; земеделец; вергия (данък) – 183; десятък пшеница киле (1 киле – 40 кг) – 12 , ечемик – 4 и просо 1; сума гроша – 92; десятък грозде дюнюм (приблизително декар) – 6, сума гроша – 18; общ десятък за 1844 г. – 110 гроша; дребен рогат добитък брой – 27, обща такса – 135,2 гроша; категория джизие – висша (т.е. състоятелен); обработваеми ниви в дюнюми – 72, лозе – 6, ливада – 4; общ приход за 1844 и 1845 г. – 2448 гроша; дойни овце брой – 23; общ приход за 1844 г. и 1845 г. 228 гроша; има брат Ангел, който живее в същото домакинство (хане); джизие категория – средна; занимание – прислуга; приход от занимание гроша – 350; целият приход на домакинството гроша – 1702. Общият приход на цялото село (142 ханета) е 136 003 гроша. Документът е заверен от трима свидетели с един пръстов отпечатък, с печат на селото на османотурски с надпис село Поликрайще 1834 г. от кмета Васил син на Марин и със собствения печат на български на Йован син на Христо, 1844 г.

Домакинството на Илия Кирооглу (Киров Горидков), чиито наследници са Никола Бочев, Бончо Бочев и Лиляна Бочева, принадлежи към категорията на най-богатите и следователно на най-влиятелните хора в Поликрайще.

Най-малката хористка

Според спомените, достигнали до нас, Лиляна Бочева навсякъде е била с баща си. Той я е вземал в часовете си по пеене, в читалището, в сладкарниците и в магазините. Децата особено се радвали, когато дойдело малкото момиченце, говорели си с него, играели си и му показвали своите книжки, рисунки и тетрадки, и то самото се чувствало гордо, бидейки обект на всеобщо внимание, и нетърпеливо искало от баща си пак да отидат в „Голямото училище“. От 100 години в Поликрайще „Голямото училище“ е символ на науката и на неговия напредък. Самото му име „Голямото училище“ се произнася с особено уважение и страхопочитание, и на него се натъртва, за да се подчертае значимостта му. Всеки, който е учил в него, чак до средата на XX век, че и до по-късно се приемаше като високообразован, знаещ и много начетен човек. Изразът: „Учи в Голямото училище“ означаваше „Учи голямата наука, знаещ, учен човек“. Поликрайще имаше много училища, но само за „Голямото училище“ се говореше с особено чувство и с преклонение, като за нещо много велико и върховно наше общо достояние. Учителите в „Голямото училище“ бяха с репутация, която многократно надминава тази на днешните професори и те изглеждат бледи сенки на онези наистина велики дейци на просвещението от миналото.

Нашият дядо Георги Попниколов разказваше, че Лиляна е идвала с татко си в неговата питиепродавница и сладкарница в центъра на Поликрайще при срещите му с поликрайшките газди, дошли си от гурбет от „горе“ (от Виена, Братислава и Будапеща), когато те му дават парични дарения за неговия детски оркестър с устни хармонички и по-късно за хоровата му дейност в София. Лиляна е на първите му репетиции с ученическия хор, който той създава в поликрайшкото училище. Тя е и неговата най-малка хористка, която приглася с тъничкия си гласец на каките и батковците си. Неотдавна Ива Георгиева, докторант към Българската академия на науките установи от публикация на самия Бочев в списанието „Музикално възпитание“ от 1938 г., че той е поставил началото на първия си хор в Поликрайще през 1926, а не както досега се приемаше през 1929 г. Това означава, че Лиляна, едва проходила и все още учеща се да казва първите си думи, вече е била една от хористките. Така, че няма защо да се чудим с какъв плам тя след това водеше десетилетия наред „Бодра смяна“ към върховете на музикалното изкуство по световните сцени.

Поликрайшките градинари – спомоществователи на българското детско хорово пеене

В началните години на своята диригентска работа още като прогимназиален учител в Поликрайще Бончо Бочев е подкрепен от цялата общественост. Поликрайшките градинари купуват устните хармонички на първия му оркестър и плащат пътуванията на поликрайшкия ученически хор. В последствие, когато прави началните си и най-трудни стъпки в София, Бончо Бочев отново многократно се обръща към тях. Те дават щедри волни пожертвования, за да финансират хоровата му дейност в София. По този начин поликрайщчани са спомоществователи на българското детско хорово пеене (и на софийската музикална култура) и в голяма степен успехът му се дължи на техния неуморен труд в градините на Австрия, Унгария и Словакия. Българското детско хорово пеене именно намира най-голяма поддръжка тук, укрепва и се развива на базата на тяхната помощ и в последствие вече получава и мощна държавна подкрепа. Особено големи са паричните дарения и следва да се помнят имената на газдите: Трифон Байчев и Цвятко Джонгов от Братислава, Цвятко Касаков и Георги Нейков от Виена, Константин Мъглов, Георги, Никола и Христо Цвяткови Попгеоргиеви от Будапеща. Същевременно Бончо Бочев получава безрезервна подкрепа и от Поликрайшкото градинарско дружество „Сила“ (създадено през 1929 г.), от учредителите му Христо Тодоранов, Иларион Тодоранов, протойерей Никола Попгеоргиев, Къню Новаков, от Председателя му Кръстю Бундев и от неговия клон в Будапеща в лицето на Петър Хаджипетков (Краля на българите в Унгария), Константин Мъглов, Цвятко Гърдев, от Земеделската задруга с председател Марин Попхристов, от Поликрайшкото браншово търговско питиепродавско сдружение при Варненската търговско-индустриална камара и члена на Управителния му съвет Георги Попниколов, от Кредитната кооперация „Солидарност“ (Поликрайшката популярна банка) и лично от нейния създател протойерей Никола Попгеоргиев (който, за да я учреди ипотекира целия си имот: къщата, сладкарницата, нивите и добитъка през 1919 г.) Цялата поликрайшка общественост: църквата „Св. Вмчца Марина“ (протойерей Никола Попгеоргиев и свещеник Иван Удварев), Прогимназията (директорът Трифон Караилиев и всички учители), началните и професионалните училища, читалището и обществените организации (Българският червен кръст, Дружеството за закрила на децата – клонове Поликрайще и др.) оценява неговата дейност и стои зад него.

Впрочем благодарение на поликрайшките градинари и главният учител тук през 1888-1889 г. Милчо Шипков (създателят на първия ученически хор тук) получава своето музикално образование в Прага. След завръщането си през 1904 г. възражда Първото гражданско Музикално дружество в Габрово „Струна“ под името „Емануил Манолов“. Впоследствие като учител в мъжката и девическата гимназии в Русе той продължава да получава финансова подкрепа от нашите градинари. В този смисъл Поликрайще е спомоществовател на габровския и на русенския музикален и културен живот.

Бончо и Лиляна Бочеви – артисти в поликрайшкия театър

Театърът в Поликрайще се ражда на 13 ноември 1896 г. (ст.ст.), а бащите му са учителите в Поликрайшкото първоначално народно училище. Между тях й свещеник Никола Попгеоргиев Маринов от Поликрайще. В периода от 1923 до 1932 г. публиката тук се радва на пиесите: „Али Баба и четиридесетте разбойника“, „Змейова сватба“, „Снежанка и седемте джуджета“ и на оперетата „Иванов Павел”, поставени от Бончо Бочев. В поликрайшкия театър се играят и спектаклите „Балканска комедия“, „Боряна“, „Индже войвода“, „Към пропаст“ от Иван Вазов, „Наймичка“ (слугиня) от Тарас Шевченко, „Народен враг“ от Ибсен, „Пленникът от Трикери“, „Хан Татар“, „Червената метла“ и редица други. Артисти са директорът на Прогимназията Трифон Караилиев и учителите Атанас Караилиев, Георги Аврамов, Георги Коларов, Иларион Тодоранов, Кина Цанева, Ружа Костова, Цвятко Гърдев и др. Бончо Бочев играе най-дейно в постановките заедно със своя голям приятел с д-р Ангел Симеонов, по това време общински лекар в Поликрайще. Включват се и ученици. Заедно с баща си е винаги Лиляна. На нея също са й давали роли и тя е най-малката артистка на Поликрайще. През тези години театралните представления се дават на втория етаж на Прогимназията, на който специално за целта е направена сцена и помещение за артистите и техния реквизит. Тя гледа към една от класните стаи, където се разполага публиката. Запазени са голям брой снимки от тези забележителни културни събития в Поликрайще, на които артистите – директор, учители и ученици са облечени в сценични костюми, гримирани, маскирани като своите герои. Запечатан е прекрасен спомен от театрално представление в „Голямото училище“ (Прогимназията), където Лиляна е редом с баща си с много хубава бяла шапчица.

Бончо Бочев и Лиляна – търговци на дървен материал

Бончо Бочев е уважаван и обичан в Поликрайще, защото макар и прогимназиален учител, а по-късно – известен диригент и ръководител и основател през 1939 г. на най-добрия детски хор в София „Хора на софийските славейчета”, приближен на Двореца, преподавател по музика и пеене на престонаследника княз Симеон и на сестра му Мария-Луиза, през летните ваканции той работи и помага на баща си. Прекарва с коня и каруцата дървен материал по къщите от склада към фирмата на Никола Бочев, който се е намирал в западния квартал на Поликрайще, недалеч от Прогимназията, където сега са дворовете и къщите на Наташа Симеонова (с паметната плоча на Бончо Бочев), Тодор Киров, Марин Бундев, Ани Бундева, Пенка Кушева, Христо Цвятков и Стефка Няголова. Цялото голямо семейство на Никола Бочев работи в склада. Евгения Николова – внучка на третата му съпруга Евгения Бочева ни предостави оригинални фамилни фотографии. На тях Бончо, Лиляна, Румяна, нейната майка Здравка Куманова и баща Димитър Николов, самата тя и брат й Спасимир Николов са се снимали в склада на Бочеви. Това е забележителна и неизвестна страница от биографията на големите музиканти и диригенти.

Бомбандировките в София. Бончо Бочев и Лиляна – евакуирани в Поликрайще

След разрушителните атаки на англо-американските летящи крепости на 14 и 24 ноември, 10, 20 („Черният Никулден“) и 30 декември 1943, 4, 10 (най-тежката нощно-дневна бомбардировка, като само в дневната участват два американски бомбардировъчни полка Б-24 и Б-17 „Флаинг Фортес“ („Летящи крепости“) – около 220 бомбардировача и 110 изтребителя „Лайтнинг“, общо 330 самолета), 24 януари, 16, 17, 18, 19, 24, 29, 30 март и 17 април 1944 г. София е срината. Загинали, починали от раните си и безследно изчезнали – 4208 убити, починали от рани и безследно изчезнали и 4744 тежко ранени. Разрушени само в София са 12 657 граждански обществени и жилищни сгради увредените в една или друга степен са много пъти повече. Българската противовъздушна отбрана сваля над 100 самолета. Противникът губи 159 убити членове на екипажи и 329 летци – пленени. В защита на небето над столицата загиват 24-ма български летци, между които поручик Димитър Списаревски и немският летец капитан Герхарт Вегел. София се изнася. Кой откъдето дошъл. В Поликрайще се завръщат Бончо Бочев и Лиляна, цялото семейство.

През втората световна война Железопътният полк (днес Висшето транспортно училище „Тодор Каблешлов“) от Ксанти е евакуиран в Поликрайще. Тук в разглеждания период действа и едно от най-важните военни летища. В резултат на тези събития населението цивилно и военно на Поликрайще почти се удвоява и точно през войната то преживява разцвет. Голямото струпване на интелигенти хора – евакуирани, студенти, учители с най-различни специалности, ученици от гимназиите, изключително образовани свещенослужители и военни (офицери по железопътния транспорт и военни пилоти) води до рязко издигане на културното равнище на народа. Непрекъснато се организират вечеринки, театрални представления, изложби, състезания по готварство, литературни четения, сказки, концерти. Полето за музикална дейност на Бончо Бочев е неизчерпаемо. Двамата с кмета Минчо Минчев много си допадат и заедно свирят с цигулките.

Епилог: Заключителни думи

Предоставихме възможност Ви да се докоснете заедно с нас до твърде разнородни по своята същност теми: произходът на Бончо и Лиляна Бочеви и линията на техния род според запазените предания за него, разполагането им върху документална основа, базирана на османските и училищните архиви, публикувани тук за пръв път, нашите собствени спомени и тези, разказани ни от роднини и близки. Смятаме, че заинтригувахме всички Вас, многохилядната гвардия на по-раншните и днешните хористи на „Бодра смяна“, а и другите читатели, които стигнахте до тези редове, запознавайки се със съвършено непознати страни от миналото на рода и от битието на едни от най-великите българи на XX век – Бончо Николов Бочев и Лиляна Бончева Бочева от Поликрайще и негови „Почетни граждани“. И на това място честитим на „Бодра смяна“ голямата награда, с която я удостояваме – Почетното отличие „Бончо Николов Бочев“. Тя напълно го заслужава!

Текстът е основан на извадки от:

„ИЛЮСТРОВАНА ИСТОРИЯ НА ПОЛИКРАЙЩЕ“, Том I „ПРЕЗ ПРЕВРАТНОСТИТЕ НА ВРЕМЕТО“, с автори Трифонка Романова Попниколова, проф. д-р Георги Николов Георгиев, Никола Георгиев Попниколов и д-р Марияна Николова Георгиева, 2017.

„История на родовете Горидкови и Млеченков от с. Поликраище, област Велико Търново“, Манол Млеченков, 2008.

Теттуатски дефтер ML.VRD.TMT.d 12691, Османски архив, Истанбул (документи) Превод от османо-турски на български Алджан Мустафа.

„Детски хор в основното училище“, Бончо Бочев – В: Музикално възпитание, бр. 4, 5 и 6, 1938.


 

Автори: Никола Георгиев Попниколов

Трифонка Романова Попниколова

проф. д-р Георги Николов Георгиев

д-р Марияна Николова Георгиева

Поликрайще

 

Пълните текстове на снимките:

Снимка 1. Бончо Бочев с дъщеричката си Лиляна Бочева, Поликрайще, ноември – декември 1927 г. (Личен архив на авторите).

Снимка 2. Участници в поликрайшкия театър пред централния вход на Прогимназията. В средата на първия ред седнал Бончо Бочев с дъщеричката си Лиляна Бочева, прави отляво надясно: д-р Ангел Симеонов (трети), Цвятко Гърдев (директор на Прогимназията 1919-1924), Трифон Караилиев (директор на Прогимназията 1927-1944), Поликрайще, ноември – декември 1927 г. (Личен архив на авторите).

Снимка 3. Участници в поликрайшкия ученически хор на Бончо Бочев (прав на последния ред най-вдясно) и техни родители. Вляво от него Мария Бочева (сестра на Бончо Бочев), д-р Ангел Симеонов (втори), Трифон Караилиев (чертвърти, директор на Прогимназията 1927-1944), пред централния вход на Прогимназията. Поликрайще, 1928 г. (Личен архив на авторите).

Снимка 4. Дъскорезницата и складът за дървен материал на Никола Бочев. Отляво надясно: прави - Лиляна Бочева Бочева (трета), Надежда Бочева (майката на Лиляна, пета), Бончо Николов Бочев (шести), Димитър Стаменов Николов (зет в семейството, съпруг на Здравка, седми), Евгения Никола Бочева (съпруга на Никола Бочев, осма), Никола Бочев Горидков (дядо на Лиляна, девети); отпред - Здравка Тодорова Николова (клекнала, дъщеря на Евгения, доведена дъщеря на Никола Бочев), Румяна Бочева Бочева (сестра на Лиляна) и Спасимир Димитров Николов (дете, син на Здравка и Димитър Николови), Поликрайще, средата/краят на май 1942 г. (Личен архив на Евгения Николова, предоставена от нея и се публикува с любезното й съгласие).

Снимка 5. Лиляна Бочева на посещение с хор „Бодра смяна“ в центъра на Поликрайще разговаря със своята приятелка Мариона Карапенчева (в гръб). Вляво – Пеньо Цвятков Пенев (син на Мариона Карапенчева) – поет, журналист, Главен редактор на вестниците: „Октомврийска победа“, Поликрайще, (1970-1971); „Зора на комунизма“ и „Устрем“, Горна Оряховица (1971-1992), „Бизнес гид“, Велико Търново (1992-1994); „Горнооряховско слово“, Горна Оряховица (1995, 1996), есента на 1979 г. (Личен архив на авторите).