Д-р Красимира Димитрова от Русе, която на 5 май 2010 година на 62-годишна възраст роди две близначета - Мери и Жаклин - и стана най-възрастната родилка в България, е починала през май миналата година, съобщи „България днес“. 75-годишната д-р Димитрова е имала здравословни проблеми - високо кръвно налягане, болки в краката, заради които трудно се е придвижвала... Отишла си е тихо. За съжаление Жаклин, който дойде на света с тегло едва 500 грама, почина малко повече от три месеца след раждането си, на 13 юни 2010 година. В отглеждането на дъщеря й Мери са помагали съседи. Днес момичето, което скоро ще навърши 14 години, е в приемно семейство и че чувства добре.
Новината за кончината на д-р Димитрова заля медиите като порой - точно както ги завладя през май 2010 година, когато „Утро“ пръв съобщи за раждането на Мери и Жаклин. Репортерската находка беше на Ася Пенчева, тогава журналист в „Утро“, сега кореспондент на БНР в Русе. Решението на психиатъра д-р Димитрова да стане майка на възраст, на която жените често имат поотраснали внучета, разбуни духовете. Към нея се посипаха упреци, че е постъпила егоистично и без мисъл за бъдещето на децата, но имаше и хора, които я подкрепяха. Слава богу, по него време Фейсбук още не беше навлязъл активно в България и нямаше днешната сила на трибунал, в който всеки може да реди словоизлияния за каквото му скимне и да засипва с помия всичко, което не разбира или му харесва. Това опази д-р Димитрова от лавините от хейт, с които без съмнение щеше да бъде покрита. Но само донякъде. Публичността и тогава беше проблем за мама Краси. След първите публикации на „Утро“, излизащи успоредно и в „24 часа“ - двата вестника тогава бяха в портфолиото на немската издателска група ВАЦ - останалите медии се нахвърлиха стръвно на новината. И част от тях бяха неделикатни, а други - направо безмилостни. Самата д-р Димитрова беше обект на шушукане и упорити погледи, където и да се появи с детето си. Това я принуди да се затвори, да не желае никакви публични изяви и дори да се премести в Плевен. По-късно, когато трите дни на чудото отминаха, се върна в родния Русе.
Предлагаме ви първото и единствено интервю на д-р Красимира Димитрова, което тя даде преди изписването си от болницата на Ася Пенчева. Оригиналното му заглавие е „Да станеш майка на 62 години“.

- Аз съм Ася Пенчева, на 37 години, журналист и майка на две дъщери.
- Аз съм Красимира Димитрова, на 62 години, по професия съм лекар психиатър и съм майка на две дъщери. Имаме нещо общо, нали. На 29 октомври миналата година преминах ин витро процедура в плевенския клиничен институт по репродуктивна медицина. Екипът беше от д-р Емин и доц.Конова. Преминах всички изследвания и след неколкомесечно лечение с хормонални препарати настъпи моментът на ембриотрансфера. От втория път излезе успешен опитът за забременяване.
- Значи решението да станете майка не е от скоро?
- Всъщност започнах опитите от месец април миналата година. Въпреки двата положителни теста за бременност първият ембриотрансфер се оказа неуспешен. Ехографският преглед показа, че няма живот. През септември започнахме отново опитите, като през това време си вземах лекарствата редовно.
Аз лично не вярвах, че ще се случи толкова бързо
Д-р Алкан Емин беше много категоричен и вярваше в успеха си. На 13 ноември се установиха три живи имплантирани ембриона, което пък създаде проблем. Изпратиха ме в София, в клиниката на д-р Мазнейкова, за да махнат единия ембрион. Аз отначало не исках да го махат, пък и беше зима с много снегове и чак в 12-13 гестационна седмица отидох в клиниката. Вече бях в 4 лунарен месец от бременността, но д-р Мазнейкова е изключително прецизна и успя да навлезе през маточната стена и да вкара калиев хлорид в сърцето. След контролния преглед се оказа, че всичко е наред. Терминът ми за раждане беше определен от 19 до 25 юли, но от началото на този месец рязко се влоших. Досега се чувствах субективно добре, но започнаха да ми се подуват краката заради натоварването на бъбреците и сърцето. Д-р Георги Хубчев ме прие в отделението и изследванията показаха, че имам общ спад на белтъка. На 5 май решиха да направят секцио и да настъпи родоразрешението.
- Това, че сте лекар, помагаше ли ви по време на бременността?
- Не мога да преценя, но аз
бях толкова обсебена от желанието да са добре децата, че въобще не обърнах внимание на себе си
Затова съм изключително благодарна на д-р Хубчев, тъй като той спаси мен и децата. Рисковете за децата ми не са преминали, но все пак имам някаква надежда, че ще оцелеят. Тук полагат нужните грижи и са всеотдайни, но не се знае.
- Как на вашата възраст човек се решава да направи такава стъпка в живота си?
- За мен годините не са пречка, но е по-рискова бременността. То поначало многоплодната бременност се води рискова и млади жени са развивали същите усложнения, както и аз. Добре е, че се случи през късния етап.
Много исках да имам деца, не успях в по-ранен период и затова сега.
- Не мислите ли, че трябва да има ограничения за майчинство?
- Не, тъй като не всяка жена на моята възраст ще се реши на такова действие. Зависи и от здравословното й състояние. Когато започнах процедурите, нямах абсолютно никакви хронични заболявания и бях уверена, че мога да износя една бременност.
- Осиновяването на дете било ли е вариант за вас?
- Правих един опит, подадох всички документи, минах всички процедури, но не ми разрешиха. Това е нещо кошмарно да искаш да осиновиш дете. От страна на социалните служби създават всякакви пречки.
Няма официални ограничения за възраст, но те отказаха да ми дадат дете именно поради тази причина
- Какъв им беше аргументът?
- Можело да се влоша, да умра и какво щяло да стане с това дете, което отново трябва да се върне в институция. Това било много мъчително за детето. А всъщност има малки дечица, които от години чакат някой да ги осинови.
- Тези аргументи не важат ли и за Мери и Жаклин?
- Вероятно, но сега аз сама решавам какво да правя. Истината е, че е кошмар да искаш да осиновиш дете в България.
- Ако погледнем в бъдещето, какво бихме видели?
- Не ми се иска много-много да гледам в бъдещето и се надявам сега да са добре децата и да оцелеят.
- Сега практикувате ли професията си?
- От 23 март съм в болнични, но дотогава си давах дежурства в диспансера. В момента ми изготвят документи за пенсия, но имам и трудов договор.
- Как приемат бременността колегите и приятелите ви?
- Всички са много добронамерени и никой досега не ме е упрекнал за решението ми.
- Вие сама знаете, че естественият цикъл на живота е друг. При вас нещата са разменени.
- Да, така е.
За обществото може и да не се приема, но е страхотно чувството на майчинството
По време на бременността имаше дни, в които кротуваха и не ги усещах, което страшно ме притесняваше. Голямо щастие е да носиш живот.
- Как избрахте имената им?
- Мери е на майка ми /Бог да я прости!/, а на Жаклин дойде спонтанно. Сега съм по-емоционална, тъй като се вълнувам за състоянието на децата си.
- Като психиатър вие правите личностни оценки. Как определяте късното майчинство?
- Това е право на вътрешно усещане и мотивация. За едни това сигурно е кощунство, но за други не е. Аз съм взела правилното решение и се радвам, че съм го направила. Ще имам две дечица, които ще бъдат свързани с мен. Самият акт на раждането не е нищо – той е мимолетен, но животът продължава
Това беше целта на живота ми и положих много усилия
- Колко струваше процедурата по ин витро и лесно ли се съгласиха колегите ви?
- Тогава професията ми действително беше предимство. Ако беше друга жена, сигурно нямаше да се съгласят на подобно нещо. Иначе всичко платих по ценоразпис, макар да ползвах някои отстъпки от прегледи и изследвания. Явно в Плевен екипът е много амбициозен и искат да постигнат успехи. Страшно съм им благодарна за всичко!
- Как ще приемете упреците към плевенския екип, че изобщо са се съгласили?
- Няма да имат основание подобни упреци. Въпреки възрастта аз бях здрава физически и психически.
- Мислите ли за моралния аспект?
- Жените, които искат да имат деца, не мислят за тези неща. Желанието да родиш е по-голямо от всичко.