„България представя любопитно зрелище на една малка, действително модерна държава, която е очувала /запазила - б.а./ обаче още много от турско-ориенталските си черти. Оригиналността на славянофилското племе не е могла да бъде убита от петвековното тежко иго, но народните носии и обичаите и нравите на населението и до днес носят азиатския отпечатък на завоевателя.“ Това са началните изречение на пътните впечатления от България на един известен европеец - Алфред Йенсен.

Годината е 1911. Шведският учен, писател, преводач и славист професор Алфред Йенсен, като член на Нобеловия комитет, включва Пенчо Славейков в списъка на кандидатите и предлага наградата за литература за 1912 година да бъде присъдена на българския поет. Това е първо предложение за българин до Нобеловия комитет и странно или не, не идва от български глас, а от един скандинавец, превел на шведски поезията на Ботев, „Под игото“ на Вазов, „Кървава песен“ на Пенчо Славейков и още български творби.

След като разбира, че от българска страна няма разбирателство около една фигура, около едно предложение, Йенсен

пише обосновано изложение до Литературната комисия на Шведската кралска академия

в което се обобщава, че Пенчо Славейков е безспорно голям поет, при когото може да се констатира наличието на поетичен шедьовър, имайки предвид „Кървава песен“. За съжаление, предложението е оттеглено от самия Йенсен поради смъртта на Пенчо Славейков през май 1912 година.

Професорът участва и в изготвянето на още едно българско предложение, този път от професор Иван Шишманов, за Нобелова награда на Иван Вазов за 1918 година.

Референт и докладчик на Комитета, Алфред Йенсен става застъпник и за народния поет, макар че в края на краищата наградата е за представител на датската литература. След като през 1891 година в Гьотеборг излиза книгата „Христо Ботйов, български поет на свободата. Очерк от освобождението на българското княжество“ от Алфред Йенсен, редколегията на списание „Български преглед“ (година 2, книжка 1, 1894) в лицето на Иван Шишманов внася яснота за читателската аудитория кой е авторът. Още повече, той е и сред учените чужденци, които посещават същата година България и столицата.

Какво научаваме?

Йенсен е млад, но вече известен в страната си шведски писател. Пише оригинална проза и поезия, прави многобройни преводи от славянски литератури. Той е  първият и най-личен литературен посредник между скандинавския север и славянския изток и юг. Роден през 1859 година в северния шведски  лен /област/ Йевлебори, младият Йенсен се записва студент в юридическия факултет на университета в Упсала, но се отказва от правото и се посвещава на журналистиката. Сътрудничи на известен шведски търговски вестник.

Един факт от живота на семейството му го обръща към славянските литератури

Баща му е инженер и работи няколко години в Русия. Синът често е при него, научава добре руски, чете руска литература, започва да превежда творби на класиците -  Гогол, Тургенев, Пушкин, Лермонтов, Толстой, Некрасов. Пише и литературни студии върху творчеството им. Чете лекции за Пушкин в Гьотеборгския университет. Интересите му се разширяват в посока южнославянския епос, изследва хърватско-сръбската народна епическа и лирическа поезия. През 1890 г. Йенсен предприема пътуване из Балканския полуостров.

Безспорно интересно пътуване към екзотичния юг за един северняк. Пътуване, за да се запознае отблизо с хората, с езиците, нравите и обичаите в региона. Няколко месеца живее в Белград и София.

За да бъде спокоен и съсредоточен в проучвателната си работа и написването на студии и преводи, в София пребивава като турист. Не се представя на никого, не гостува на известни българи и иска да остане незабелязан. В резултат след година се появява книгата му за Христо Ботев.

По мнение на Иван Шишманов, биографията на Христо Ботев стъпва върху книгата на Захари Стоянов „Христо Ботев. Опит за биография, 1888“. Но за разлика от Летописеца, Йенсен задълбочава психологическата характеристика на Ботевата личност, като 

подбира факти, които изтъкват геройската фигура на Ботев и го свързват органично с неговия лирически герой

Оценката е, че Йенсен пише студия, която по своето изложение аналитичност е от рода на Брандесовите. Става дума за Георг Брандес /1842-1927/, датски литературовед-теоретик на натурализма. Редакционните биографични уточнения на Иван Шишманов са придружени с любопитна информация за последващото пребиваване на Йенсен в България, което се отбива и в Русе.

Ето какво пише Шишманов.

„Пеши бе се упътил като обикновен турист за Пловдив, гдето бе стигнал благополучно. Той ни разказваше, че останал изобщо доволен от своето пътешествие.
Своите впечатления той бе обещал да опише за "Български преглед", но една любезна покана от шведския посланик Цариград прекрати пребиваването на Йенсена в София. Младият списател трябваше да замине преди да изпълни задачата, която бе си поставил, като се обеща обаче още веднъж да дойде в България за по-трайно време. Тоя път Йенсен замина от София с план да преведе на шведски целия Вазов роман „Под игото“.
От Вазова Йенсен вече е превел няколко стихотворения и напечатал в своята стихотворна сбирка „По далечни пътища“.

И Йенсен изпълнява своето обещание

Така в броя от юли-август 1896 г. на „Български преглед“ се появяват пътните впечатления от България, които ни отвеждат и в Русе.

„Едно нещо бие особено на очи, щом прескочи  човек  Дунава и стъпи на българска земя - то е културното значение на европейския милитаризъм. Това звучи у нас като противоречие, но то е така. Мохамеданецът малко се грижи за християнския свят an sich /по принцип, превод от немски - б.а./, а само толкова, колкото може да му импонира със своята груба военна сила и техническото си надмощие. Ето защо казвам, че милитаризмът играе голяма цивилизаторска роля отвъд Дунава. Круповите топове, апаратите на френските инженери, шапките на войниците от английската марина, сулиците на руските казаци внушават на турчина много повече уважение пред гяура и неговата вяра, отколкото всичките библейски дружества на света, взети вкупом. Един Александър Велики винаги ще бъде в състояние да извърши много повече, отколкото всички набожни кръстоносни походи наедно. Тъй също например и научните пътешествия по Азия имат много по-голямо значение за „покръщението на езичниците“, отколкото да тръгнат тълпи апостоли с молитвеници, кръстове и светена вода за Китай.  
Тия мисли ми се натуриха, когато седях пред едно кафене в Русе. Край мене гърмяха файтони, що сновяха до железницата, която свързва Русе с Черно море. Във файтоните се пъчеха дами с елегантни тоалети и господа с вратовръзки и и ръкавици a la Виена - пък на бока горе гледам, рунтава кирливо-мургава фигура с чалма или фес.
Надлъж по малките зелени, червени и жълти сгради седят сарафи, овошкопродавци и занаятчии. Тук гледаш викум един продава лимонада, там току видиш някоя кадъна, чието облекло е от една страна грозно, че скрива телесните форми и лицето, но хубаво, че се носи с пластично достойнство. Сред улицата се разхождат български офицери с белоснежни шапки и мундири и като кокетливо стъпват с нехайно отпуснати саби, правят приятно впечатление."
Тая цяла картина представя една цивилизация, която е още оригинална, без да е ориенталски заспала и европейска, без да е още развалена и блазирана“ /презадоволена, преситена отегчена - б.а./.
Така един начетен и добронамерен шведски професор вижда Русе в края на 19 век. И ни дава още един поглед към града по-малко от 20 години след Освобождението.

Доц. Велислава ДОНЕВА