Тодор Билчев е роден на 18.04.1956 г. в Русе. Издал е 101 книги, между които и 27 стихосбирки. През 2015 г. излиза първата му стихосбирка „Есенна жътва“, а в началото на 2025 г., двадесет и седмата - „Десет стъпала към светлината“. Носител е на множество национални и международни литературни и поетични награди, между които „Небесни меридиани“ от гр. Бат Ям, Израел - 24.03.2023 г., „Знаците на любовта“ от Димитровград - 21.02.2025 г., „Горчиво вино“ от Петрич - 31.10.2025 г., „Светлоструй“ от с. Щръклево - 12.09.2025 г. за най-новата си стихосбирка „Десет стъпала към светлината“ и тези за проза - „Жената-вдъхновение и буря, сила и живот“ от с. Ценово, Русенско - 24.03.2023 г. и „Мостове“ от Русе - 01.11. 2024 г. и още много други втори и трети места и отличия, а на 22.05.2024 г. кметът на Русе Пенчо Милков му връчва награда „Русе“ за значителен принос в областта на българската документалистика, съвременната поезия и проза.

В знаковата година, в която отбелязваме 150 лета от Априлското въстание, русенският писател и историк Тодор Билчев спечели голямата награда „Гран при“ за проза на Първия международен литературен конкурс „Моят Левски“ с есето „Ти, Апостоле мой!“ в град Бат Ям, Израел. „Престижното отличие се присъжда през настоящата 2026 година за изключително художествено майсторство и принос към съхраняването на историческата памет“, се казва в съобщението на пресцентъра на организаторите от Арт салон „Сели“ и Всебългарския съюз на отечествените организации в Америка (ВСОАА)-Чикаго, инициатори на конкурса, при които русенецът гостува неотдавна.
ВСОАА (Конфедерация на българските културни организации и действия в страната) е създадена в Чикаго с цел обединяване на българските творчески центрове, дружества и индивидуални членове от диаспората за запазване на българския език, култура и духовност. 
В редовете по-долу публикуваме есето и още едно стихотворение, посветени на Васил Левски което впечатлиха българите зад граница.

Ти, апостоле мой!   
И пак сме заедно - ТИ и ние. Ние - все по-малки и все по-объркани. ТИ - все по-мъдър, по-силен, по-смел. Защото всяка година на 19 февруари ТИ умираш, а на 18 юли отново се раждаш за нас. И така е от 153 и 189, вече, години. Сигурно ще бъде същото и след още толкова. А изтичащото между тези две дати време винаги е белязвало шанса на живота между раждането и смъртта, шанса на Възкресението. Както за ТЕБЕ, така и за народа, от когото се роди, отгледа и за когото мъченически намери смъртта си.    Трудно ни е и още по-трудно ще става за нас с безсилието на думите да оживяваме на всеки 18 юли надеждите и разочарованията и да вадим на длан душата народна пред ТЕБЕ самия. Защото какво беше и какво ни остана от ТЕБЕ, АПОСТОЛА, ако не надеждата, че ТОЙ е бил като нас и ние можем да станем като НЕГО. А и какво друго си самият ТИ, ЛЕВСКИ, ако не самият НАРОД?! Неговите грешки и поуки, страданието и свободолюбието му, търпението и победата. ИСТИНАТА! Но, всъщност, дали се е раждал и дали е умирал АПОСТОЛА? Дали го е имало или го измислихме, за да оневиним нашите слабости и да ни стане пропуск към световете на СВЕТЛИНАТА? Защото в реалните измерения на неговия земен живот ТОЙ беше мечтата, упованието и надеждата, а след тях - ВЪЗКРЪСНАЛИЯТ СВЕТЕЦ! Звездата на АПОСТОЛА разсече родното небе и сиянието й остана в българската душа, защото всички носеха светлината й в себе си, защото я очакваха и желаеха. Много звезди след НЕГО светваха и угасваха, но едва ли някоя вече ще бъде СЛЪНЦЕ. Тъй като СЛЪНЦЕТО е едно. И една е БЪЛГАРИЯ. ЛЕВСКИ споходи народната душа не защото ГОСПОД я бе изоставил, а защото бе слязъл да се слее с нея и да укрепи вярата й в НЕГОВОТО могъщество. ТОЙ бе и остана наградата за търпеливото й мъченичество. ТОЙ бе олтара, намерен у него от народа му. Разбиран или не, приеман или отхвърлян, ТОЙ присъстваше в народното съзнание, и така ще е винаги, като неумолима и властна съдба, като зов, като надежда. Само у НЕГО ПРИРОДАТА отрази лицето си и ни откри крайчеца на огледалото, за да види, който умее, как е велика и колко е трудно да стигнем до НЕЯ. ЛЕВСКИ беше и ще остане завинаги горещата жажда на българина да разбере и обясни себе си. Като такъв ГО прие и народът му. Не като мит, не като легенда, а като сам ГОСПОД - винаги чист и еднакъв, винаги всичко умеещ и непроменящ се. И точно затуй му зададе въпросите, чиито отговори отдавна сам знаеше: „Какво видя, АПОСТОЛЕ, в развързаната върва на цървула си, прелитайки лъвски над Къкринския плет? Видя ли колко тънка е чертата между робството и свободата? Чу ли шепота на времето, което ни изяжда и улови ли мириса на нравите на времето? Вслуша ли се в левското си сърце, чиито удари не можеше да укротиш в гърдите си? Видя ли, че и очите на предателя са човешки? Разбра ли, че и най-чистата идея - стане ли, омърсява се? Умори ли се от пътищата към никъде? И от мръсотията на никаквите човеци, на които правилно зададе отговора-въпрос „Народе????“. И продължи разговора си с НЕГО все така дружески: „ТВОЯТА свобода отдавна бе истинска, но истината за свободата мъчно отиваше до хората. Не защото я не искаха, а понеже ги бе страх от нея. Защото трябваше да понесат отговорността да бъдат свободни. Не ги упрекна, защото бяха роби. А можеха ли робите да отговарят? Ти никога не грешеше. А дали сега право постъпи, АПОСТОЛЕ? И дали ще те познаем? ДО КРАЙ?!... И да те видим и попитаме…С ВЯРАТА НА УДИВИТЕЛНИТЕ!!!!...: Кой си ти? Нима си този от портрета на стената? Със сините като небе очи? И с оня трепет ли в душата, изплакващ майка и родина? Или си паметник от камък, покрит с мъртви букети? Не си ли ти вълшебен замък, който свети в тъмните гори? В заря не искаш да блестиш. Във рими, казваш, ти е неудобно. Не се живее с тебе лесно. И мразиш словото надгробно. Без гроб, че ти си, а писмата не може никой да загроби. Платил с излишъци цената, оплакваш братята си роби, че все такива си остават. Напразна твойта смърт ли беше? Разбираш ги и им прощаваш. Но само ти сред тях блестеше. Затуй навярно днес е нужно с очи различни да погледнем към тебе ние и задружно от твойте мъдрости да загребем. И не да питаме какво си, а твоите писма да прочетем. Да вникнем в тебе целия и да се опитаме да разберем що за същество си. Но само с мъдрост и разумно, със твойта сила, с твойта воля, в живота да пристъпим умно, на Бога, след като се молим.Да бъдем бодри, да се борим, Духът ни нека е свободен. Душата си да не затворим, а целият ни труд да бъде всенароден. Със бистър ум, с гореща вяра, „Народе!!!!“, че сме, да отвърнем. А своята съдба, без изневяра, в живот щастлив да преобърнем. А ти в тефтерчето, тогава, ще махнеш въпросителните. Народ, какъвто подобава, да станем…Но вече - с удивителните си, НАРОДЕ!!!! И ще си отново МОЯТ ЛЕВСКИ, пак, А П О С Т О Л Е!!!

Виртуален разговор с апостола

Дяконе, вчера по мейла бе писал,    
как пак те бесили и те празнуват.
Днеска, пък, отговор съм ти донесъл.
Смърт и живот, питам, колко ли струват?

Щом без пари се отнемат и дават.
Само в богатство се дните измерват.
Злоба и грях се чрез тях поощряват.
Камък са думите, да се замерват.

Словото, мъртво, се в крясък разлива.
Гняв във душата и скръб във сърцето.
Милата, родна Родина загива.
Няма покой и за теб на небето.

Как да ти кажа и как да завърша?
Стана, Апостоле, тежко и тука.
Твоя хатър без да искам да скърша,
виждам за теб му на никой  не пука.       

Всеки си гледа и хала, и кяра.
Никого твоята смърт не вълнува.
Няма насищане и няма мяра.
Туй е човекът. Догде съществува.

Все към земята го дяволът дърпа.
Той към небето ръце е разтворил.
Иска му се на луната със сърпа
дрехата небесна в миг да разпори.

И да политне над нея нагоре.
Даже и там да превземе, що има.
С Господ, като дявол, иска да спори.
Тази игра му е много любима.

Нищо не спира беса сатанински.
Само да има той и да получи
е стремежът му така животински.
Ти ли, Апостоле, тъй го научи?

Сигурно, щом го попита: „НАРОДЕ????“.
И на бесило за него увисна.
Само да стане той нявга свободен,
името свое ти нему преписа.

Щедра отплата за всичко днес имаш.
Трънен венец и небесна Голгота.
Свикнал да даваш, човекът да взима,
не ли напразно си жертва живота?!

Стоян КОМИТСКИ