Маргарита Петрова е старши начален учител в ОУ „Васил Априлов“-Русе. Есето й е посветено на предстоящия юбилей на училището, което се готви да чества своята 40-а годишнина.

Това е едно спонтанно обяснение в любов, както между впрочем е всяко такова, към моето училище - ОУ „Васил Априлов“, гр.Русе, намиращо се на края на града, но заемащо едно от централните приоритетни места в сърцето ми.
Как се запознахме ли? Това беше любов от пръв поглед. Помня точната дата - 29.07.1994 г. От един ден бяхме със семейството ми в квартала, настанени в жп общежитието на гарата. Сутринта, нетърпеливи, недочакали изгрева, пресичайки кръстовището с ревящите автомобили и тролеи, с моите деца се озовахме до оградата на училището. Бяхме тръгнали да търсим детска градина, а ето че се озовахме на прага на моя втори дом. Тогава това още нямаше как дори и да го предположа.
Спряхме се за секунди до оградата и се загледахме. Тогава ти, училище мое, си било само на 10 години. Спомням си сградата, все още нова, обляна от слънчевите лъчи, големите модерни прозорци, които ми заприличаха на широко отворени детски очи, брезите в двора с шарената сянка. Беше лято, ваканция. Само група деца караха велосипеди, други ритаха топка. И така, случи се! Влюбих се в теб, училище мое! Пожелах си, по-точно помечтах си, да прекрача твоя праг, да успея да вляза и в класните ти стаи като учител. Мечти...Отминахме, все пак важна работа бяхме тръгнали да вършим. Но само година по-късно мечтата ми се сбъдна! От 19.09.1994г. станах част от учителския екип, че и до днес. Тогава, при постъпването ми, колежката Дида Ангелова ми пожела да се пенсионирам тук. Тогава това за моите 30 години ми се стори толкова далечно и нереално, но всъщност сега го приемам като нейната благословия към мен.
И така затъркаляха се годините една след друга. Свързвайки съдбите си, училище мое, залисани в работа, ти да подслоняваш в просторните си стаи децата, аз да ги уча, неусетно остаряхме. Твоята фасада започна да се поолющва, аз започнах да побелявам. Някои деца те пазеха, други - не, някои ме слушаха други - не. Но всички те ни напускаха и поемаха по своя път в живота. Независимо как са те завършили, отлично или не, всички са отнесли в сърцата си частица от теб и от мен. Така е, защото ние сме част от техните най-мили спомени, ние сме част от слънчевото им и незабравимо детство. Те отлитаха от нас, а ние си оставахме на същото място. Като стар морски фар, без който никой кораб не може да плава успешно в бурното море.
И ето ни днес, побелели, помъдрели, ти на прага на твоите 40, аз на прага на моите 30 професионални години в теб. Съвместният ни път беше белязан не само от незабравими радостни моменти, но и от доста трудности. Ти преживя демографската криза, сви се само в двата етажа, опустяха много твои класни стаи на горните етажи. Ти стана по-тихо и някак по-тъжно, но не се предаде. Държа се гордо и смело, защото знаеш, че макар и малко, докато се чуват детски гласчета в стаите ти,  докато тупат детските крачета по коридорите ти , ти си живо и няма да опустееш. Ти, училище мое, ми вдъхваше вяра и сила дори и на мен в трудните моменти. А те не бяха малко. Дори, когато преди 10 години трябваше да се откажа от много свои мечти, от много нереализирани планове, пак не те напуснах. Останах при теб, ти ме утеши и ми вдъхна кураж да продължа напред, да работя със същото желание с децата ,както преди. Как можех да те напусна, училище мое, все пак ти беше моята сбъдната мечта, моята любов /не/обяснима. Трудните моменти са проверка на една любов. Оказа се, че нашата е не само голяма и взаимна, но и истинска и дълготрайна.
И днес, макар след толкова години, пак със същото вълнение прекрачвам прага ти на всеки пореден 15 септември. Със същия трепет всеки ден прекосявам двора ти, поглеждам с любов към поовехтялата ти сграда и влизам щастлива в теб, за да правя това, което най-много обичам - да бъда учител, да виждам усмивките на децата, с които те щедро ме даряват и да се радвам на тяхната безкрайна любов. Радвай се и ти, училище мое, те обичат не само мен, но и теб. Често, след години се връщат и искат пак да се разходят по коридорите и стаите ти. Те искат отново да върнат незабравимите спомени от детството. Те са такива, защото ние заедно сме ги направили да бъдат прекрасни.
Обичам те!
Затова си позволявам да перифразирам чудесното стихотворение на Ран Босилек „Родна стряха“:

Родно училище

Бяла, спретната сграда,
с две брези отпред.
Тука детската милувка
сетих най-напред.

Тука под липите стари,
неведнъж играх.
Тука с весели деца
скачах и се смях.

Училище на дните златни,
кът свиден и мил.
И за най-“елитното“
не бих те сменил.

Маргарита ПЕТРОВА