„...Вечните стойности означават най-вече признание на вечни личности, неподвластни на императивите на „полезното“ минало. Те са толкова недосегаеми и страшни, толкова привлекателни и потребни, че нито един временен режим, нито една примитивна идеологическа филтрация в миналото и днес не дръзна да принизи или отрече тяхната постоянна и назидателна стойност, тяхното право на послание...“
 С тези няколко реда, с тези няколко думи, изтъкнатият историк проф. Андрей Пантев охарактеризира творчеството, публицистиката, живота и делото, посветени на България, на медвенското овчарче, революционера, бъдещия председател на Народното събрание Захарий Стоянов Далъкчиев, познат ни още и като Джендо Стоянов Джендов, Парго, един от апостолите на националната ни революция и на Свободата. Неговото ярко и плътно присъствие в българското историческо битие 
понякога е едностранчиво интерпретирано, канализирано, дори заобикаляно, но никога не е  префасонирано в конюнктурна политическа употреба
Личност като него просто не става за това. Могъщият му авторитет не позволява „присвояването“ му от едните или от другите.
Един от най-задълбочените и авторитетни изследователи на живота и творчеството на Джендо, Ташо Ташев, посочва и набляга и на други разделни линии в оценка на пренебрегвания, на забравения Захари Стоянов, когато решава да го върне на читателите:  
„До Съединението (1885 г.) З.Стоянов е революционер, русофил и талантлив писател, а след това, до края на живота си (1889 г.) - непримирим русофоб, който погубил таланта си.
Написаното до Съединението е засято в черноземни пластове, а останалото - в безплодни наноси. Звучи кошмарно не защото някой така е мислил и оценил делото на Захарий Стоянов, а защото тази нихилистична оценка през последните десетилетия бе станала официален критерий, застъпван и „доразвиван“ в трудовете на мнозинството литературни историци и захариеведи...“
Често лично аз съм въвличан в едни, общо взето, безплодни дискусии, с друг, русенски изследовател на Захария. С присъщата упоритост, характерна на старите изследователи, той настойчиво набляга единствено върху апологетика на революционните достойнства и примера в живота на Захари Стоянов, като „услужливо“ за своята теза пропуска неговите слабости и чести житейски грешки. Като например фактът, че 
след Освобождението той, както и мнозинството от оцелелите революционери, е игнориран от руските окупационни власти
и недопускан в новобългарското държавно управление. Вярно, че за това си има причини. 
„Братята освободители“ гледат с криво око някогашните революционери и ги възприемат като нихилисти и борци срещу руските, а и срещу другите, самодръжци.
С „хиляда зора“ и с протекциите на някои от уредените поборници като Стефан Стамболов, Никола Обретенов Захари Стоянов е „внедрен“ като писар към губернската канцелария и митниците, а от 1880 г. към Русенския областен съд, в отделението на бъдещия негов „любимец“ и „попечител“ - Петър Василиевич Оджаков. 
И о, чудо на чудесата! Бедният, безработен и окъсан бивш революционер още през 1879 г. става собственик на апетитен имот почти в някогашния център на Русчук. Срещу 2200 франка на 28 август 1879 г. е закупен от бивши турски собственици „един дюген от две (2) стаи, един килер и малко двор, находящ се в квартал „Джами Джадит“, в отделението на „Хасан Ефенди“...
Интригуващо е и следното: още същия ден съдът издава нов крепостен акт за придобита собственост, в който наплатената сума от Захарий е коригирана вече на 800 франка! Дали за пред държавната хазна не е записана умишлено близо 3 пъти по-ниска стойност? За сравнение: годишната плата на Захари Стоянов при последващото му назначаване в съда възлиза на 600 франка!
Резонни според мен са няколко въпроса
Откъде в скиталеца революционер се намират тези над 200 жълтици? Ако идват от бъдещия му роднина и съратник Никола Обретенов, за което има някои податки в други документи, той пък откъде ги има при положение, че и той наскоро се е завърнал в Русчука от заточение? Всъщност отговор на тези въпроси дава едно друго писмо на Парго до Никола Обретенов от м. май 1880 г. (погрешно посочено в изворите от 1879 г.), когато последният е изпратен на разноски на русенския комитет да помага за освобождение на Македония. 
„...Азъ ти писахъ единъ пътъ, писахъ ти два пъти, телеграфирахъ ти и сега пакъ ти пиша: Комитета те проводи въ София само за мода или пъкъ, че провождатъ другите хора представители, та и той да проводи...“. 
Словоохотливият Захари разяснява и информира приятеля си за ширещата се вълна на уреждане на старите поборници и пишман революционери на държавна служба, за уреждане на първенците във фиктивни търгове за изоставеното руско имущество: 
„...Тукъ хората ще си изподератъ очите за чинове и служби и да взематъ безъ пари коне, които оставиха русите въ България ужъ за сирамасите, а то ги разграбиха чорбаджиите. Георги х.Петровъ взе 15, Сим.Златовъ 10, Пав.Братановъ 6 и пр. и пр. А ти гони още правдата. Да не си писалъ още единъ пътъ писмо на тия подлеци [комитетски-б.а.], че ти пречупвамъ ръцете...“.
Следва една бележка, която изследователите на Захария окачествяват деликатно като 
„приятелска закачка“ между бившите съратници революционери
„...Недей забравя само да си оставишъ пари за сапунъ, съ който като си умиешъ ръцете, знаешъ каква работа ще ти дамъ... Ако има плячка изъ Македония, пиши ми да дойда...“.
Изяснена е и съдбата на закупения „дюген“, който е отдаден сполучливо под наем, защото все от нещо трябва да се преживява: „...Лозята още не съ копани, сащото требвать 600 гр. часта пара. Ще видимъ? ...Дюгеня го дадохме съ кирия за една година по 100 гр. на месецъ. Вътре въ двора ще направятъ и една фурна, но за нея кирия нема да плащатъ, а ще остане за насъ после една година неповредена...“. 
Да не влизам в ролята на „сметна палата“ за доходите и разходите му. 
Прави впечатление, че в тези първи години след 1878, с протекциите на приятелите, Захари Стоянов най-после е уреден на „държавната хранилка“ - в съда. Определено считам, че от тук, от Русчук, от конфликта му с юриста Петър В.Оджаков, започва израстването му като яростен противник на русофилската, уж либерална опозиция у нас, целуваща усърдно руския ботуш в годините до 1881.
Забележете обаче, израства не като русофоб, а като БЪЛГАРОФИЛ
Отстояващ насетне до края на живота си противодействие на всичко, което вкарва и утвърждава руското имперско влияние в България, борещ се главно със силата на перото си срещу руското самодържавие! Има обаче и един твърде меркантилен и донякъде правен нюанс: изхвърлянето му с гръм и трясък от държавната ясла в русенския съд става не заради проявените му антируски мнения, поведение, държание, а поради юридическата неграмотност на доскорошния революционер.
Блестящият юрист П.Оджаков, стриктно следящ спазването на Временните Съдебни Правила, едвам го изтърпява по-малко от година преди да му „даде пътя“. Пак повтарям: не защото Захари проявява революционен нихилизъм, ами защото се оплита в правните казуси и често допуска даже и закононарушения. Ала здравите връзки със София, със Стамболов и Никола Обретенов отново го ориентират към „прикачвание“ в юридическото ведомство и той е „поканен“ да служи в Търновския окръжен съд. 
    В никакъв случай не оспорвам и не отричам стремежа, желанието и възможностите на Захарий Стоянов към ограмотяване, към правото, науката и езиците. Установяването му в Русе в началото на 70-те години на XIX век, срещите и контактите с много от будните и поне малко от малко просветени революционно настроени младежи и увеличаващата се чуждестранна колония, оформяща се около строежа на железопътната линия Русе-Варна, силно го мотивира да се самообразова, да учи и чете. Ясно се очертава това влияние в най-ранното намерено негово писмо до Никола Т.Обретенов от 14 (26) февруари 1875 г., като работник по разклонението на жп линията Цариград-Белово между Търново Сеймен (дн. Симеоновград) и Ямбол. Захариеведът Аспарух Емануилов с пълно основание заключава за това най-ранно писмо: 
„...отъ него, като най-близостоящо до юношеската и младенческата му възрасть, вадимъ аргументъ за образованието и умственото развитие на писателя-овчарь, както обикновено обичаме да го наричаме и че той
съвсемъ не е билъ „неграмотно овчарче“
и „нигде неучивши се и никакво учебно заведение несвършивши авторъ“, както всички - безъ изключение - пишатъ и твърдятъ, начело съ Стоянъ Заимовъ и, най-после, то [писмото] е единъ документъ илюстриращь твърде добре разложението и отпадналиятъ духъ средъ революционните редове въ началото на 1875 година, вследствие настъпилата свада между Каравелова и Ботева...“.
Във всичко това има и един контекст, който обяснява разколебаването и разкола между революционерите. Междуличностните отношения вземат връх и се налагат над революционните идеи. Проявата на негативизма на Никола Обретенов към „учените хора“, към интелигенцията и тяхното отрицателно влияние, според него, разбира се, над развитието на революционните идеи, иде от семеен конфликт във фамилията на Обретеновия род. 
Всеизвестно е сред четящата публика и историческата гилдия, че това му отношение се изгражда след подлата и неморална постъпка на един от „учените“ членове на Русенския таен революционен комитет - Михаил Г. Греков. Същият прелъстява сестра му Петрана Т. Обретенова, а след като научава, че е забременяла, бяга в Русия, установява се в Одеса и Крим под руско покровителство, което потвърждава и подозренията към него че е таен руски агент. 
Писмото на Захарий Стоянов обаче ни 
разкрива и зараждането на бъдещия талантлив писател
„класикът на българската проза“.
Така го охарактеризира един от най-добрите му изследователи, от когото е заимствано заглавието на настоящия материал, русенският юрист Аспарух Емануилов. Творчеството му е богато с изразни средства, с един стил цветущ и заразяващ със своето настроение, градацията в него е в ход („Какво е туй отчаяно писмо, каква е тази твоя толкова дълбока рана, каква е, казвам, таз рана толкоз чувствителна“...), душевното задълбочаване на лице („Да попиташ здравия разум и той ще ти каже, че не е логично нещо да стоиш с отворени гърди срещу смъртьта, но да употребишъ всякакви средства и да я отблъснешъ“; „Човекъ - това ничтожно существо - е длъжно да прекарва всички злочестини, които го достигнатъ“; „Като помисля и ти разгледамъ делата, които си вършилъ предъ очите ми, отчаяното ти писмо остава като детинска играчка, а в тебе намирамъ душа благородна и доблестна“), а възвишената чувственост и състраданието към близкия приятел и другар проникват от начало докрай в писмото и издават неговата препълнена с нежност душа („Милъ мой братко, големо състрадание имамъ къмъ тебе“ ; „Язъ съмъ ти длъженъ до животъ и немамъ никакво изплащане“; „Но да престана, защото сълзите ме не оставятъ вече да пиша“ ; „Като те прегръщамъ братски, оставамъ твой и до гроб веренъ братъ“). Трябва да отбележа и твърде хубавите сравнения, епитети и изрази: „анатомиченъ ножъ“, „смъртоносна билка“, „здравия разумъ“, „дълбока и чувствителна рана“. Този маниер на писане е отразен и в неговите последващи творения.
Апотеоз на българофилското чувство на Захари Стоянов 
може определено да се посочи в няколкото реда от бележитата му статия „Кой“ отпечатана във в. „Независимост“ през 1886 г.:
„...Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка!
Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука... То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти! Право имали ония старци, съвременници на Екатерина, на Александра I и на Николая, които ни говореха: „Ще плачете за зеленото парцалче“. Видели тия и патили, на основание на факти и на събития говорели горните думи. Цял свят, хора, които не ни бяха ни в клин, ни в ръкав, припознаха нашата висока култура и благородните ни борби, само московците стоят настрана и викат: „Стрижено е!“ - Необяснимо. Царуванието на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек. Но и това е недоволно. Малко ли други държави има, които също така се стремят да владеят над чужди земи и народи. Между това, ние не виждаме тая подлост в техните стремления, тия адски и гнусни средства, каквито руската дипломация употребява над България...“.
Силни думи на един истински родолюбец, осъзнал за жалост и още един важен елемент в общата картина - овчето бездушие на българина.
Наистина еволюцията в революционните възгледи на простия някога медвенски овчар дава своите плодове. Да не забравяме, че Русе, с неговата интелигенция, с културно-просветната му общественост, с възможностите са досег с просветените чужденци преносители на идеите на европейския реформизъм, допринасят за духовното израстване на революционера, политика, държавника, писателя Захари Стоянов.