Русенският алпинист Иван Томов има не едно и две гросмайсторски изкачвания на непристъпни върхове със загиналия в Хималаите Боян Петров, наричан от приятелите си Съни. След дълго мълчание Иван Томов написа в профила си във Фейсбук своята красива, сърдечна, топла, скърбяща, философска, братска епитафия, написана на най-подходящия фон - изкачването на два седемхилядника в Памир. Текстът, който хваща сърцето от първия ред и не го пуска до края, носи следното посвещение: „В памет на Съни. Човекът, който ми показа как да качвам осемхилядници“. Публикуваме го със съкращения.

Боян загина. По-точно е да се каже, че изчезна. Но това не изключва предното. Плановете да ходим на Тенгри, Победа и Чо Ойо увиснаха във въздуха. Бях в Тайланд, когато официално го обявиха за загинал.
Мислите ми обаче бяха далеч от това горещо и влажно място. Бяха в Хималаите. Главата ми беше пълна с десетки въпроси. Защо остави сателитния си [телефон] в базов? Подобна грешка преди 2 години ни коства изкачването на Нанга. Как така си позволи да остане без връзка със света и без подкрепа отзад? Защо се опита този път да го изкачи това джудже на всяка цена? Защото се е получавало 10 пъти преди това? Самонадеяност? Опит да докаже, че е най-добрият и да разпечата върха? Бързане за Еверест? Каквато и да беше причината, не се връзваше с предишното му поведение. Да, когато на човек му се получават нещата, той понякога губи бдителност. Но Боян не беше от тези. При него нищо не се е получавало лесно и наготово. Беше ли неочаквано това, което се случи? Да. Със успехите и невероятната си способност да оцелява 
беше създал нещо като ореол на безсмъртие около себе си
И все пак беше ли предсказуемо? Отново да. Човек, който с подобен интензитет ходи по най-високите и опасни върхове по света, е много вероятно да загине. Хората, изкачили всички осемхилядници без шерпи и кислород и все още живи, май са под 20 в целия свят. Статистически вероятността неговият път да приключи точно така беше донякъде предсказуем. През 2009 година Съни пропадна в цепнатина на Гашербрумите. През 2013 претърпя жестока катастрофа, която отложи изкачването на Броуд пик и К2 за 2014. През 2016 нова катастрофа в Кресненското дефиле. Знаци от съдбата? Предупреждения? Кой би могъл да знае със сигурност? Какво би се случило, ако Боян би изтълкувал нещата така? 
Би ли бил тогава същият този Боян? Би ли запазил този заразителен блясък в очите си и пълен със струяща енергия поглед?
Човек също се ражда с определени заложби и предопреленост. Какъв обаче би бил Боян, ако беше изоставил проекта си 14х8000 през 2016? И ако не би могъл, би ли изоставил високите планини след приключването му? Ако беше изоставил Хималаите тогава, то за мен той би се превърнал в човек, претърпял лоботомия. Щеше да диша, да го хранят през тръбички, да се изпражнява и дори да вижда. Какво обаче щяхме да четем в този поглед? Очите са прозорец към душата. В тях щяхме да видим пустота, апатия и може би дълбока тъга. Орел затворен в клетка. Живо тяло и мъртва душа. Естествено това твърдение е преувеличено. Боян беше достатъчно интелигентен, за да намери и други интересни занимания и реализация в този живот. Но той не можеше и без високите планини.
И така,
премествайки се плавно от Тайланд в Камбоджа и после във Виетнам, се терзаех с подобни въпроси и мисли и решавах какво да правя това лято
Нееднократно съм казвал, че Победа /най-високият - 7349 м в планината Тян Шан, разположена между Казахстан, Киргизстан и Китай - б.р./ не е солов връх и изпитвам от мимолетния си досег с нея невероятен респект към този гигант. Затова реших, че Киргизия отпада като вариант. Но къде тогава? Имах пусната отпуска. Положих големи усилия да си я взема точно в този период. Да я отложа? Да ходя на море? Не е в характера ми да ходя лятото на море. Всъщност въобще не ходя на море. Исках планина и то достоен заместител на Тян Шан. Още преди да се прибера в Англия реших, че ще бъдат Корженевска и Комунизъм /върхове в Памир с височина съответно 7017 и 7495 м - б.р./. 
С мен реши да дойде една приятелка - Янислава. Не можех да преценя какви са й точно шансовете да изкачи Корженевска, но смятах, че ги има. За Комунизъм не ставаше и дума. 
Кацнахме в Душанбе на 14 юли в 4 сутринта. В 16 ч се настанихме в една раздрънкана кола и потеглихме към Джиргитол, където пристигнахме в 23 ч. 
Вечерта гледахме финала на световното. Всички подкрепяха Хърватска. 
На другия ден се озовахме в базов лагер /след доста перипетии около осигуряване на полета до там с хеликоптер - б.р./.
На 17 сутринта решихме да тръгнем за аклиматизация до лагер 1 на Корженевска. Натоварих се прилично с палатка, газ и храна за двама души. По пътя осъзнах, че се движим твърде бавно, за да успеем да се върнем същия ден в базов. 
Преди да стигна лагер 1 /Л1/ срещнах една приятелка - гид от Тенгри 2011. Вика Клименко, алпинисти я бяха наели за водач към върха. Каза ми, че твърде бързо съм излязъл на 5100. Вика беше права.
Това беше програмирана грешка
В повечето случаи пиша разни работи, за да споделям грешките си, за да послужат на останалите по някакъв начин. Миналата година на Аконкагуа допуснах подценяване и това усложни силно експедицията ми, на Манслу си разбих пръста и това замалко да ми коства изкачването. На Дамаванд преди месец и половина не си сложих слънчеви очила и ослепях, изкарах 1 ден в болница в Техеран. А сега на Комунизъм на височина 7400 метра замалко щях да се преселя в ловните полета и да се срещна с толкова много прители откакто тръгнах по високите планини.
Та, ако предните ми грешки бяха нелепи, но ми се разминаваше и не бяха животозастрашаващи, то сега нещата не стояха така. Всъщност този разказ е посветен предимно на Комунизъм. Корженевска ще я претупам, само хронологията. 
Вечеряхме на 17 юли и легнахме да спим. На 18 исках да тръгвам нагоре, вече с преспиване за аклиматизация. Но Янислава се чувстваше уморена и решихме да останем още един ден за почивка. На 19 тръгнахме нагоре. Янислава се отказа след 10 минути. Не й бяха удобни обувките. Така тя се върна в базов, а аз стигнах за 2 часа и половина в лагер 1. От скука се качих до 5300, после слязох и помогнах на пристигащите турци да опънем три техни палатки. На 20 юли си събрах палатката и всичките работи и отидох на 5600 в Л2. Там нямаше никой. Преспах сам и на 21 си слязох в базов. 
Тук започнаха проблемите със стомаха ми
Планирах да си почина на 21 и 22 и на 23 юли да тръгна за атака. Обаче на 22 юли целият ден коремът ми бе подут. Имах гадене и от устата ми се носеше смрад, все едно нещо гниеше и се разлагаше в стомаха ми. Вечерта настъпи апогеят. Повърнах. Това е убийствено преди атака. Изхвърляш всички соли и минерали и се обезводняваш. Осъзнах, че на 23-и няма да тръгна и трябва да вземам бързи мерки да възстановя енергията и баланса в организма си. Не вечерях, но на 23 сутринта се чувствах по-добре. Закусих, после обядвах и вечерях и се настроих да тръгна на 24. И отново през нощта на 23 започнаха същите проблеми. Това ме притесни силно. Времето беше идеално последните 10 дни. Знаех, че това ще свърши всеки момент. Случи се обаче чудо и на 24 сутринта бях добре и се изстрелях направо на 5600 м. Когато минавах през лагер 1 един от гидовете - Сергей Пензов, ми каза, че не мога да продължа нагоре над 5300, понеже имало пукнатини по ледника и една свръзка американец и канадец били пропаднали 2 пъти. Отговорих, че 
ще се пробвам да стигна до палатката си и ако почувствам, че е твърде опасно ще сляза на 5300 и ще спя в някоя празна палатка 
или при лагеруващи там италианци.
25 юли беше мъглив. Нямаше никаква видимост. На 6100 има вертикален техничен участък. Помогнах на Вика да изнесе едно 50-метрово въже от 5700 и го фиксирахме там. Стигнах на 6200 преди тях тримата и си опънах палатката. Видях, че към върха водят доста следи. Изкушавах се да тръгна по тях и да го отметна този връх днес. Беше едва 12:30. Но пълна мъгла, не се виждаше нищо. Реших да проявя търпение до другия ден, надявайки се, че сутринта времето ще е ясно. Уви.
На 26 тръгнах в 5:55, а Вика и клиентите й в 6. Казах им, че ще бързам да се кача и да си сляза в базов същият ден. Времето беше за съжаление отново мъгливо и ветровито. Предпочитах да вървя по фирна /кора от  миналогодишен лед - б.р./ до тях. Потъваше се по-малко. Излязох на ключовото място - Камилата. Това е място с две гърбици. Много стръмни изкачвания с козирки от едната страна. На места се минава, окрачвайки го. 
Ако някой си мисли, че Кончето в Пирин е страшно, то тук би получил инфаркт 
само при вида на тази Камила. Минах го без осигурителни парапети. Не губех концентрация нито за миг. Така стигнах до височина 6800 м. и следите изчезнаха напълно. Бях обвит в мъгла, виждах 30-50 метра. 
Все пак упорито вървях по склона нагоре и следях алтиметъра си. 6900, 7000. Върхът трябваше да е близо някъде над мен. И изведнъж настъпи просветление за около минута. Видях над себе си скална пирамида. Трябваше да продължа с траверса на снежния склон до дясната и основа и оттам да завия наляво покрай скалния гребен. След 20-25 минути отново в мъгла се озовах на най-високата видима точка. 
Горе беше забита рейка от палатка. Само това обозначаваше, че съм на върха
Беше 10:45. Легнах да си почина. Духаше вятър, снегът падаше върху лицето ми и се разтапяше. Така си полежах около минута-две. 
Направих 2 снимки на рейката в пълна мъгла и написах името си в снега. За да няма съмнения. После тръгнах бързо надолу. Нямах повече никаква работа тук. Качих се за да видя, а не видях нищо. След 25-30 минути срещнах Вика, Ира и Айрат. Бяха на около 6600-6700, оставаха им още поне 2 часа догоре. Свърших си работата, пробих им пътя догоре. После безпроблемно слязох до 6200, внимавайки по Камилата, събрах си багажа и в 16:25 слязох в базов.
Започнах да събирам сили за Комунизъм. Времето беше лошо до 30 юли. После се оправи. Оформихме се група от 6 човека, аз, четирима, които качиха Корженевска преди мен, и един руснак Тимур, който от 5-годишен живее в Швеция. Имаше и още една група от 4 руснаци от Брянск, но те не искаха да работят и съгласуват плановете си с нас. 
Решихме да тръгнем на 31 юли следобед за изкачване. Руската четворка тръгна на 30 следобед. Те бяха тук само заради Комунизъм и явно искаха да се качат първи за сезона там. Аз нямах нищо против, но държах и също да съм там и да няма после натяквания, че някой ми е бил пъртината и благодарение на тях съм се озовал горе.
Веднъж в живота си съм бил обвинен едва ли не в скатаване. И то от Боян
Става въпрос за изкачването на Броуд пик. Но когато заявяваш подобно нещо, то трябва да погледнеш и другата страна на медала.
Всички хора са с различни възможности. Водил съм доста туристи на различни върхове и знам, че има хора, които дори да се напънат до припадък и да дадат 200% от себе си, ще са пак по-бавни и слаби от мен, ако работя на 60-70%. Въпрос на физика, тренировки, генетика, метаболизъм и т.н. Към онзи момент моите възможности бяха това. Скътаваха се другите 16-17 които нито в един момент не излязоха пред или между нас. За мен това бе първи осемхилядник, загубих си в началото на атаката термоса и изкарах 20 часова атака с 1 литър сок. Другият момент бе, че Боян тръгна 3 часа след нас, а аз им блъсках между 2:30 и 4 пъртината на тези тътразулници. Измръзнаха ми пръстите на краката. Разбира се, че исках силите ми да стигнат до края. Дадох всичко от себе си. Когато се прибрах в палатката, ми отне над 20 минути да си смъкна котките и външните обувки. Нямах сили нито да ям, нито да пия. Легнах в спалния си чувал и буквално умрях. Не е срамно когато си достигнал максималния си физически потенциал. Просто Боян бе по-силен, трениран и опитен в него момент и аз го подкрепях със всичките си сили. И винаги съм заявявал и съм му благодарил, че се озовахме на Броуд пик единствено благодарение на него. Винаги съм уважавал хората, които не могат, но се стараят и дават най-доброто от себе си.
 Има голяма разлика от това да можеш, но да не искаш и обратното. Не съм се чувствал никога виновен или засрамен, че съм вървял зад гърба му
Обаче сега нямах намерение и да чакам и ходя по петите на тия четиримата. Смятах да ги настигна. Отидохме на 31 юли до хеликоптерната площадка на 4500 м в 17 часа. На другия ден тръгнахме в 4 сутринта нагоре. 

Комунизъм е по-труден връх от Корженевска. Представлява изкачване на 3 върха. Реалната денивелация между базов и Комунизъм е около 3500 метра. За сравнение базов на Манаслу е на 4950 и имаш само 3200 м чисто преодоляване на височина. Базовият лагер на Еверест е на 5300 и имаш също 3500 до 8848.
Поведох нашата група от 6 човека. Парапетите, които фиксираха гидовете седмица преди това, бяха напълно затрупани. Все пак поизкопах около 200-250 м въжета. Стигнахме до 5600. Руснаците бяха спали тук предната нощ, ние планирахме да продължим до 6100 и да ги настигнем.  Снегът беше много пръхкав и неприятен. На около 5900 ги настигнах. Смених Александър, човекът който до момента биеше пъртината. След час и нещо излязох на 6100. Той ме насочваше накъде да вървя, понеже падна мъгла, а те се бяха аклиматизирали тук. Той имаше и оставена палатка на 6100. Стигнахме в 15:30. От 1600 метра изкачване през този ден около 1400 вървях отпред. Чувствах се силно изморен.
Предложих им въпреки това да си слезем на 5800 до платото, понеже ще е по-тихо и ще се възстановим по-добре. Те отказаха, било твърде мъгливо и опасно. Така заспахме на 6100. На другия ден духаше много силен вятър. Към 10:30 все пак тръгнахме надолу и в 12 часа се установихме за нова нощувка на 5800.
Тук се случи нещо, което ме разочарова много
Аз тръгнах първи надолу. Разбрахме се да пресечем платото и да спим под Душанбе. Затова подминах 5800 и тръгнах да пресичам платото. В един момент се обърнах и видях, че Тимур (Тим) се е спрял на 1 км зад мен и си опъва палатката. Спрях, за да изчакам какво ще направят другите. Те също се спряха там и започнаха да вадят палатките си. Почувствах се предаден. Не стига че вървях час и половина и им направих всички стъпки, ами и промениха плана, без да ми кажат. Нямаше да се върна, ако имах запалка или кибрит в себе си. Кибритът ми се навлажни предният ден, а запалаката ми остана без газ и бях зависим от тях, за да си запаля джетбойла, за да си топя вода от снега. Върнах се. Бяха заели всички хубави площадки за палатки. Намерих едно ледено място.
Оттук реших да го играя соло. 
На 4 август тръгнах в 7:50 за атака. Другите от отбора ми половин час след мен. Брянск пък тръгнаха в 10. Наблюдавах ги от 7150 м как се разходиха 20 минути след щурмови и седнаха да ме гледат как напредвам бавно нагоре. След половин час се върнаха в щурмови и прекратиха атаката. Прецениха, че нямам шанс да се кача в този ден поради късното тръгване. 
Е, грешно прецениха. Четиримата след мен бавно ме настигаха. Правех по 20 крачки и почивах. За повече нямах сили. В един момент понечих да си извадя водата да пия на около 7180 м и неприятно се изненадах, че нямам вода.
Бях си изгубил шишето по пътя. Това вече бе кошмар
На около 100-на метра зад мен беше полякът Томек. Изчаках го и му обясних, че съм си изгубил водата и ще трябва да искам по около 150 мл от всеки от тях. Той ме успокои, че Тим я е намерил и ми я е прибрал в раницата си. Успокоих се и продължих да чакам Тим. Той се движеше на около 30 м след Томек. Дочаках го, взех си шишето, пих няколко глътки и тръгнах след Томек. Продължавах да напредвам бавно, но стабилно. Събирах сили и правих по 20 крачки нагоре, забивайки клюна на пикела си и котките. Действах почти на прибежки. Залп 20 крачки и около минутка почивка.
Трапецът на Комунизъм прилича малко на този на Нанга. Само че се ходи плътно вляво покрай скалите. Склонът е между 40 и 55 градуса. Накрая се прави един диагонален траверс между 7300 и 7400, за да се излезе на скалния гребен. Там има въже, за да се излезе на ръба, и после се продължава надясно нагоре още 100 метра до самия връх. Видях много отдалеч въжето. Изчислявах мислено още колко прибежки по 20 ще ми трябват, за да стигна до него. И така останаха последните 20-на крачки. Направих ги и... не ми достигат още 5-6, за да се щракна с жумара /пpиcпocoблeниe в aлпинизмa, кoeтo ce зaкaчa нa въжeтo и пoзвoлявa пpидвижвaнe caмo в eднa пocoкa, нещо като скоба - б.р./ за това старо въже. Реших да се напъна и да не почивам.
Продължих към него, склонът беше фирнован, котките едва го драскаха и 
в този момент усетих, че нямам сили и губя стабилност. Подхлъзнах се и полетях надолу по склона
Тим нещо панически изкрещя. Мина ми мълниеносно мисълта, че вече нищо не зависи нито от него, нито от мен. Разперих ръце и крака. Пикелът ми се изхлузи, дясната ръка с щеката бе безполезна, не можех да я забия или да убия инерцията. Не смеех да забия и котките, защото щях да се завъртя на 180 градуса и да полетя с главата надолу. 
Ако не се спреш първите 5-10 метра си обречен. Ситуацията беше извън моя контрол. Молех се склонът да стане по полегат или снегът по-мек. Всичко това продължи сигурно само около 2 секунди. В обикновена ситуация на човек никога не биха му минали толкова мисли през главата. Но както при приток на адреналин не се усеща болка или умора, така и в стресова ситуация мозъкът работи на други обороти. 
Изведнъж рязко се спрях и застопорих.
Снегът под мен беше по-мек и рохкав. Фирновият склон премина в снежен. Всъщност беше само тънка хрупкава корица, а под нея все същият фирн. Обаче достатъчно, за да ме спре. Замрях. Сега беше важно да анализирам колко е крехко равновесието ми и дали ще се застопоря. Надигнах първо предпазливо поглед нагоре. 
Прецених, че съм се пързалял 10-12 метра. Тим ме гледаше отгоре безмълвен
Следващата крачка беше да се фиксирам стабилно към склона. Пикелът като по поръчка се приземи до мен в сгъвката на лявата ми ръка.
Не смеех да преприема излишно движение и да го хвана с дебелите си ръкавици, за да не наруша баланса си. Мисълта ми продължаваше трескаво да работи. Знаех, че вися на косъм. Едно погрешно движение и щях да продължа полета си надолу, този път вероятно фатално. Трябваше да забия котките си стабилно в склона. Но коя от двете да посмея да отлепя? Коя в момента ми е по-стабилна опорна точка? Реших да видя кой крак изпитва по-голямо напрежение. Левият прасец. Бавно-бавно започнах да изтеглям дясната котка от снега, готов моментално да я забия, ако лявата започна да поддава. Извадих я и със все сила я забих отново в склона. После издърпах пикела към себе си. Придърпах лопатката почти под рамото си и със цялата си тежест забих клюна в снега. Бъдейки закрепен криво-ляво по диагонал, извадих лявият си крак и забих и него. Бях фиксиран на три опорни точки. 
Спасен!!! 
Едва след това посмях да погледна под себе си. 
На 2 метра под мен имаше снежно стъпало. Ако не се бях спрял преди него, щях да изхвърча оттам като от трамплин 
и щях да получа такава инерция, че следващата ми спирка щеше да се окаже на 1700 метра под мен върху платото. 
Господ отново не ме остави и не ме забрави.
Възстанових дишането и се успокоих. Така. Време беше да се връщам нагоре. Фокусирах се отново върху въжето. Събрах волята и силите си да преодолея това разстояние на един дъх. Успях. Включих се френетично с жумара във въжето. По принцип нямаше нужда, скалите вървяха като стъпала нагоре и въжето можеше да не се ползва или само можеш да се придържаш към него. Но ми трябваше по скоро да възвърна психологическото си равновесие.
Не подадох никакви сигнали, че съм разколебан или стресиран. То и не бях. Някакси тогава приех ситуацията за обикновена. Усещах върха. Бяхме на 7411 м. Оставаха още 84. Поседях 5 минути и им казах на момчетата „I‘m going guys, let`s finish it“ /“Отивам, момчета, нека го завършим“/.
Предстоеше най-опасното и трудното. Нагоре води много стръмен и фирнован снежен ръб. От едната страна има козирки и няма как да се движиш по самия гребен за да не паднеш. Държах се 2-4 метра под ръба, но тук пък склонът беше много стръмен. Твърд фирн. Не можех да забивам дръжката на пикела и разчитах само на клюна му. Напредвах методично, правейки между 10 и 15 крачки. След около 20-на минути снежният ръб приключи и пред мен се видяха скали. Бях много близо. Преодолях 2-3 скални жандарма и 
изведнъж на около 30-на метра пред мен, под ослепителното обедно слънце блесна ТРЪБА! 
Зарадвах и се повече отколкото перничанин се радва на винкел. Това беше върхът. Венецът на усилията ми. Всички пътища водеха вече само надолу. 
Тим после сподели в базов, че съм пробил около 90% от пъртината. От 3500 метра качване това означава, че повече от 3 вертикални км съм проправял пътя на останалите. Никой от тях не предложи нито веднъж да ме смени, с изключение на мизерните 50 крачки на Томек и то само защото трябваше да си чакам водата. Беше изстрадано. Изцедих се като лимон. Извадих телефона си да направя няколко снимки. Не знаех с колко време разполагам преди отново да замръзне. Прибрах го в ръкавицата си и зачаках да се качи някой след мен, за да оправя последната формалност - снимката с мен до тръбата. Качи се хитрата лисица Томек. Уж най-слабият и бавен в групата ни. Помолих го да ми щракне 1-2 снимки и тръгнах надолу. Качих се точно в 13 часа на върха. Отне ми 5 часа и 10 минути, биейки пъртина, да преодолея тия 600 м.
Забавих се на върха 15 минути. След горчивия хап на качване слизах много внимателно. Исках да бързам, но не смеех. В 15:15 бях отново в щурмови. Борсуците от Брянск ме игнорираха. Обикновено се честити, когато слизаш от връх и се разпитва за маршрута, но тези темерути очевидно бяха засрамени от себе си. 
В 16:15 тръгнах надолу към 5800. Пристигнах в 18:30. Бях на предела на силите си. Заспах спокоен и удовлетворен. Беше тежък ден. На 5 август се събудих около 7 сутринта. Нямах сили. Отне ми близо час да се организирам и да си опаковам багажа. Към 8 пожелах късмет на троицата в съседните палатки и потеглих бавно към 6100. Тези 300 метра качване след изкачването ми взеха душата. Отнеха ми час и 45 минути.
Загубих между 5-8 кг за тези 4 дни. Мускулите ми се стопиха
На 5100 вече нямаше никакъв сняг, само скали и скални тераси за палатки. Смъкнах си котките и тръгнах да слизам на серпентини надолу. Чух хеликоптер. След миг и го видях как прави завой и захожда за кацане в базов.
О, Господи! Нима отново се е случило нещо лошо или са променили хеликоптерния график? Забързах се. Пристигнах в 13:45 в базов. Около 10 минути, след като хеликоптерът беше излетял. Да, вместо да има хеликоптер на 6 август както беше планирано, взели, че го изместили на 5. И никой не ми предаде по радиостанциите. Можех спокойно да сляза много по-рано на 5 август и да си излетя с него.  Почувствах се осиротял. Всички останали приятели бяха нагоре по склоновете на Комунизъм, а следващият полет е планиран едва за 11 август. Това ми създава автоматично куп проблеми. Изгаря ми билетът за навръщане, няма да се явя на работа на 8 август. Направих всичко каквото трябваше. Нямаше как да планирам и азиатската неточност. Алишер обеща да ми върне 700$, за да си купя нов билет до Лондон. Излезе човек. Важното е, че към момента всички са живи и здрави. Другото се решава с пари, а аз получих още един ценен урок за безопасността във високата планина.