На 24 май 1946 година жителите на Русе препълват салона на Доходното здание, където за празника им гостува един виден техен съгражданин. С реч към тях се обръща професор Венелин Ганев, един от тримата комунистически регенти на тогава все още невръстния престолонаследник Симеон /референдумът ще провъзгласи България за република само 4 месеца по-късно!/.
В развълнуваната си празнична реч проф.Ганев казва: „Драги съграждани, ...ето аз, който съм чадо на този град, съм поласкан от това, че можах да използвам първия случай, който ми се отдаде, да се отплатя на този град... Трябваше най-после градът Русе да бъде зачетен от държавата“. 
Изтъкнатият български юрист и интелектуалец има предвид създаването на Русенския университет. А неговият подпис е един от решаващите за това. За жалост, днес името на един от тримата главни „виновници“ за създаването на висшето учебно заведение в Русе е потънало в тишина и забрава. 
Архивите припомнят, че идеята за университет в града на Дунава възниква още през 1940 г. На 6 ноември 1945 г. министър-председателят Кимон Георгиев внася доклад до тримата регенти и на 12 ноември същата година те - проф.Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов, подписват наредбата-закон за откриването на Държавно висше техническо училище в Русе. Впечатлени от подкрепата, в резултат на която се сбъдва една мечта, на 17 май 1946 година общинските съветници гласуват решение улица „Калоян“ в Русе, на която е родната къща на Венелин Ганев, да носи неговото име. Година по-късно обаче - на 17 октомври 1947 г., роденият в Русе юрист и дипломат, който се противопоставя на нарастващото влияние на Българската комунистическа партия и се присъединява към опозицията, е уволнен от Софийския университет и е интерниран, а на другата година е изключен от БАН.
Кой е Венелин Ганев? 
Роден е на 4 (17) февруари 1880 година в Русе. Потомък е на известен търновски възрожденски род. Дядо му Ганю Витанов участва във Велчовата завера и е един от малкото съзаклятници, които след предателството през април 1835 г. успяват да се спасят от смъртно наказание. Баба му Рада е от Симидовия род - брат й Стоян Николов Симидов е баща на Филип Симидов, революционер, фабрикант, издател на сп.“Поборник-опълченец“. Ганю и Рада Витанови имат шест деца - Бона, Витан, Христаки, Ивани, Николи, Юрдан. През 1848 г. семейството се преселва в Русе. 
През 1866 г. братята Христаки, Йордан и Николи основават семейна фирма „Братя Христаки Ганеви“ за търговия със сладкарски изделия с клонове във Варна и в Гюргево. Братята са сред основателите на възрожденското читалище „Зора“, спомоществователи на български книги и периодичен печат, помагат за строителството на девическото училище в Русе, участват в църковните борби. А през зимата на 1876 г. със сандъците със сладкарски изделия пренасят през Дунава оръжие за предстоящото въстание, за което Христаки и Николи са съдени и изпратени в Цариградския затвор. Сред Освобождението тримата братя се събират в Русе.
През 1875 г. Йордан Ганев се жени за Смарагда Пенева. Раждат им се четири деца - Никола, Венелин, Елена и Райна. Бащата успешно търгува с алкохол и сладкиши, през 1886 г. на международна изложба за вина във френския град Бордо печели златен медал. През 1894 г. построява на улица „Калоян“ представителна къща с магазини по проект на австрийския архитект Иван Майор. И четирите деца получават висше образование в чужбина. Никола учи медицина в Германия, Венелин - право в Женева, сестрите - философия в Цюрих, като Райна защитава и докторат в Хайделберг. След като се дипломират, младият д-р Никола Ганев заминава за Свищов, Венелин става съдия в Русенския окръжен съд и е сред основателите на Русенския адвокатски съвет, а двете сестри са учителки в Девическата гимназия.
През 1909 г. В.Ганев заминава за София, където е избран за постоянен доцент по философия и енциклопедия на правото в Юридическия факултет на Софийския университет. Сестрите му също заминават да преподават в Първа софийска гимназия. 
Студентите помнят Венелин Ганев като най-интересния от всички преподаватели, като учения, който формира собствена философия и теория на правото, своя методология и изгражда своя научна школа. Емблематичният журналист 
Петко Бочаров разказва за предизвикателството да се явиш на изпит 
по „Обща теория на правото“. „Беше побрал теорията си в цяла книга и нямаше студент във втори курс, който да не четеше учебника като ребус. Абсолютно нищо в този огромен текст не се поддаваше на наизустяване. Нищо не помагаше, освен да си напънеш мозъка, за да разбереш поне отчасти какъв е смисълът на написаното... и на изпита да предадеш този смисъл със свои думи... Тъкмо това искаше и професорът - да разбере схванал ли си смисъла... Види ли те, че се опитваш да цитираш дословно, отиваш си“. 
През 1919 г. В.Ганев става министър на правосъдието и участва в правителствената делегация, подписала Ньойския мирен договор. От 1920 до 1922 г. е дипломат в посолството на България в Париж и полага много усилия да защитава  националните ни интереси за разрешаване на въпроса за Западна Тракия и за освобождаване на българските военнопленници. От 1923 до 1927 г. е народен представител. 
Близо четвърт век проф.В.Ганев е председател на Българската лига за защита на правата на човека и гражданина, официално учредена на 9 ноември 1924 г. Една от първите й прояви е защитата на българските политически партии и техните лидери, поставени в унизително положение от земеделското правителство на Ал.Стамболийски. Лигата повдига въпроса за българските бежанци след националните катастрофи и с нейно застъпничество е издействан бежанският заем. 
В.Ганев е председател и на Международния институт по философия на правото и юридическа социология в Париж, член на Института по публично право в Париж, член на Международната правна асоциация в Лондон и председател на българската й секция, член на редколегията сп. „Преглед на частното право“ в Рим. Организира и ръководи българското философско-социологическо дружество, основава и редактира сп.“Юридически архив“.
През 1941 година Ганев се отказва от избирането му за член на Българската академия на науките 
в знак на протест срещу това, че България се ангажира във Втората световна война. По-късно се включва като независим участник в Отечествения фронт и влиза в неговото ръководство, а след Деветосептемврийския преврат през 1944 г. заедно с Тодор Павлов и Цвятко Бобошевски, става регент на цар Симеон Втори, какъвто остава до премахването на монархията на 18 септември 1946. На въпроса на съпругата си Йова „Венелине, с кой акъл ставаш регент на комунистическо правителство?“ той отговаря: „Много добре знам какво правя, много добре знам какво ме очаква. Ти нямаш представа каква страшна вълна се задава от Север. Аз ще се опитам малко с моя гръб, ако успея, да омекотя този ужас...“. 
Единственият официален протест срещу смъртната присъда на Никола Петков е протестът, организиран от Лигата, възстановена на 24 септември 1945 г. отново под председателството на проф.В.Ганев. В края на 1945 г. той подписва резолюция с призив към регентите, сред които е и той самият, и българското правителство за по-хуманно отношение към осъдените от народния съд по политически причини и на техните близки, които също са подложени на преследвания. С този парадоксален на пръв поглед документ той прави отчаян опит да смекчи съдбата на страдалците, сред които скоро ще се озове и самият той. Много скоро комунистическата диктатура квалифицира Лигата като инструмент на реакцията и фашизма, дейността й преустановена, а нейните ръководители изпратени по лагери и затвори.
Уважаваният юрист, политик, дипломат и общественик
акад.Петко Стайнов разказва как „другарите“ посетили Венелин Ганев 
и цинично му казали: „Господин регент, не е ли време да научите как се белят картофи?“. И изпращат интелектуалеца в лагера в Белене. След това изпращат уважавания учен в друг лагер, в Ножарево, къдетотой отглежда над хиляда бели петли. На 67-годишна възраст му се налага да се справя с тежка физическа работа, като за да се справи с непосилните норми са му помагали негови бивши студенти. 
След лагерите Венелин Ганев е въдворен в Дряново, където живее девет години и е бил задължен да се подписва три пъти на ден. Там помолил да свири на пиано в читалището, но дори и това не му позволили. 
Последните години от живота си прекарва в София. 
Ето какво разказва Веселин Бранев - кинорежисьор, белетрист и бивш студент по право за срещата си с професора край Перловската река. „Достолепен възрастен мъж в добре изгладен, но овехтял костюм, демодираната кройка на дрехата напълно подхожда на пенснето... Впечатлява осанката - 
разхожда се бавно с ръце отзад: господарски навик 
- селянин и занаятчия никога не ходят така. Но най-запомнящ се е погледът, или по-точно липсата на поглед: този човек изцяло беше обърнат навътре, към себе си (така гледат хора, които са имали някаква обществена значимост, но по някаква причина са я изгубили).
На въпроса на Бранев защо е инициирал подписка в защита на Никола Петков събеседникът му сдържано отговаря: „Тогава комунистическата партия обяви подписка, в която се искаше смъртно наказание за Никола Петков, и тя събра над милион и половина подписа. Моят протест срещу пълната незаконосъбразност на процеса бе подписан от сто и няколко души, само толкова намериха кураж... Разбира се, давах си сметка какви ще са последствията за мен... Всъщност почти ги желаех! Знаете ли, като регент на България на няколко пъти ми се случи да поставя подписа си под държавни актове, в чийто морал и законосъобразност не бях убеден. Това ми създаде чувство за вина. С времето тя не намаляваше, а обратно, постепенно се превръщаше в нужда от изкупление. Арестуваха ме, минах през разпити и няколко дена по-късно отпътувах под конвой до лагера Белене. На следващата сутрин един милиционер ме отведе на обширна поляна, показа ми стадо прасета, подаде ми тояга и каза: „Ей това ще ти е работата - да ги водиш!“ И тогава почувствах, че от раменете ми се смъква товар - моето изкупление започваше... Трябва да ви кажа, че да паса прасета не ми беше трудно - както знаете, дълги години съм бил преподавател в Софийския университет!“.
За да станеш такъв великолепен Никой, трябва да си бил изключителен Някой, заключава в спомена си В.Бранев. 
На погребението на Венелин Ганев на 25 март 1966 г.  столичната църква „Св.Седмочисленици“ е препълнена с хора. След опелото единствено проф.Живко Сталев се осмелява да произнесе слово за покойника, а колегите му от Юридическия факултет на СУ през цялото време са пред църквата, спомня си снахата на учения Мария Ганева.