Голмайстор на "А" група през 1961/62 г. с 23 гола за "Дунав". Майстор на спорта от 1965 г. Голмайстор на "Б" група през 1967/67 г. с 22 гола за "Дунав". Рекордьор на "Дунав "по брой попадения - 147 гола (15 гола в "Б" група). Футболист щ1 на Русе за 20 век според анкетата на вестник "Утро". Това е съвсем кратка визитка на най-добрия централен нападател, играл в "Дунав" - Никола Йорданов (23 октомври 1938 г. - 31 юли 1991 г.). В навечерието на 34-ата годишнина от кончината му разговаряхме с дъщерите му Малинка и Юлия, но не толкова за футболиста, колкото за човека и бащата Никола Йорданов.

- Като легенда се носи случаят, в който баща ви е носен на ръце от хотел "Дунав" до Халите.
Малинка: О, да! Аз съм била свидетел наживо на това, макар да съм била малка. Връщаха се от София, където биха "Славия" с 1:0 с негов гол. Тръгнахме с майка ми от Русе с автобуса на "Дунав", за да посрещнем отбора на летището в Щръклево. Автобусът пристигна тук, а площадът пред хотел "Дунав" беше пълен с народ, просто пълен! Едно време там беше Стъклената будка, близо до шадравана сега. Тълпата беше толкова огромна, че за шофьора беше невъзможно да продължи напред и спря. Казаха му: "Кольо, те теб чакат, тръгвай!". В момента, в който той се подаде от автобуса, беше поет на ръце. Оттам до Халите, където беше дружеството, на ръце го пренесе този народ, на ръце!
- Страхотна любов! Какво помните за него като футболист?
Малинка: В общи линии помня, че отиваше пръв на тренировките и си отиваше последен. Помня и как са го псували от публиката, когато не му вървеше играта: "Какви са тези свински крака, купи си нови!", а само 10 минути след това, когато вкара гол: "Коленце, браво на теб!". Беше централен нападател и целият отбор по принцип играеше, за да стигне топката до него. Много, много рядко пропускаше, затова и много го пазеха - по позволени и много често непозволени начини. 
- А той събираше ли гняв от това, че го ритат и преследват?
- По-скоро му беше обидно, отколкото да се озлобява, не му харесваше. 

Той просто беше много кротичък

казваше: "Не е етично това, не е спортсменско - аз не мога да вървя сега". То бяха едни синини по краката му, когато се прибере у дома и аз вечно компреси му правех. 
- Той имаше ли някакви ритули преди или след мач?
Юлия: Споделяше ми, че е визуализирал мачовете в главата си. Представяше си различни положения от играта и как биха се развили те, какво би направил, ако това се случи по време на мач. После ми казваше: "Сякаш бях го преживял вече и затова бях готов". Живееше с това!
- Да се върнем до идването на Никола Йорданов в Русе. Безпогрешният откривател на таланти Атанас Цанов отива в Плевен с "Волга", а по-късно баща ви е казал, че ако е знаел, че ще го докарат тук, нямало е да се качи в колата, така ли е?
Малинка: Да, изобщо не е подозирал, че ще направят подобно нещо. Качил се е, понеже е познавал треньора Атанас Цанов. Тогава е бил войник в Плевен, който се уволнява и на следващия ден е трябвало да си вземе военната книжка. Връща се от тренировка и те много късно вечерта го извикват да си поговори с Цанов. Той много добре знае какво ще си говорят, понеже нееднократно дотогава са му предлагали и са го канили, но той им е казвал: "Не, аз ще остана тук, вече съм обещал". Качва се в колата и действително започват да говорят. По едно време палят волгата и тръгват. Той извиква: "Чакайте бе, хора! Какво правите, спрете се!". Но чува:

"Газ до Русе колкото може по-бързо!"

"Чакайте бе, два дни ми остават, докато се уволня и си взема билета, военен съд ще ме съди!". Колата обаче не спира и го качват директно във вила на Текето. То е нямало и мърдане: един човек е бил от едната му страна, друг от другата и двама души отпред в колата. 
- Колко време са го крили тогава?
Малинка: Месеци - докато му уредят уволнението, защото той не може да се уволни. Доколкото знам, въпросът тогава е стигнал до Пенчо Кубадински. Така русенските величия най-накрая са успели да се преборят той да остане тук. Отначало е бил точно като затворник: месеци наред под конвой! Двама стоят отпред и вардят пред вратата да не избяга, отива до тоалетна и се връща оттам с охрана, храната му се носи в стаята, на тренировка отива с две полицейски коли - една отпред и една отзад. След два месеца той им дава ултиматум, че няма да играе повече, ако не уредят идването и на жена му. Двамата се женят, преди да влезе в казармата, а аз съм се родила, докато е бил в казармата. И майка ми пристига в Русе.
- И как продължава историята?
Малинка: При идването в "Дунав" са му обещавали хиляда неща: апартамент, кола, работа за жена му... Три години обаче не му осигуряват абсолютно нищо. Живеехме при семейството на вуйчо в една къща на "Жилфонд" до "Арда". Майка и татко спяха в кухнята на едно единично легло. А за мен няма място, затова съм на село, при баба и дядо. Докато на майка й писва: нито има работа за нея, нито парите му се изплащат нормално и заплатите се бавят. След три години изведнъж това се разбира от всички отбори и вкъщи буквално започват да валят телеграми с предложения към него. Спомням си, че имахме едно кожено куфарче, пълно беше с телеграми! Майка ми ги събираше, в един момент започна и да ги изхвърля... Една вечер събират семейния съвет без татко - леля, вуйчо, брат й, сестра й и тя, решават първата телеграма с предложение, която пристигне, да заминат за там - повече няма да се церемонят и напускат Русе! Решили са го без него, защото татко казваше, че в Русе е направил име, хората тук го обичат и не искаше да напуска града, беше много отговорен.
Юлия: Той ми казваше: 

"Сега дават всичко на футболистите и те може би затова не искат да играят

Покажи първо и тогава хората сами ще искат да ти дадат, като те видят и сами ще те искат, сами!". 
Малинка: На другия ден след семейния съвет, без татко да знае, майка приема предложението на "Ботев" (Пловдив). Приготвя багажа, а вуйчо му купува билет за влака. Вечерта всички го чакат, събрани на масата и майка му казва: "Кольо, куфарът е събран и билетът е тук. Ние тук решихме и тази вечер заминаваме за Пловдив". Той е бил много изненадан: "Какво?... Жена, вие тук какви ги вършите?". Майка ми му поставя ултиматум: "Ами да! Или заминаваш с мен за Пловдив, или аз си заминавам от теб - това е положението! Не мога повече, отивам при детето си. Ти решаваш!". И той, ще-не ще, хванал куфара и тръгнали. 
- И тръгват за Пловдив?
Малинка: Тръгват, но преди това майка ми поръчва на вуйчо: "Когато отидеш утре сутринта да пиеш кафе пред Съвета, като се видиш с познати и стане дума за Кольо, кажи им: "Те заминаха за Пловдив", а другото го остави на мен!". Така и става, разчуло се е веднага и реакцията е била светкавична. При майка ми пристига кола с първия секретар на партията Петър Данаилов: "Защо така, Павлина, какво стана?". Майка ми е непреклонна: "Хората му обещават и кола, и жилище на пъпа на Пловдив, а теб три години те чакам една квартира да ни дадеш!". Той започнал да я уверява: "Всичко ще оправим!". "А, не, не! Първо го оправете и после ще говорим!". На обяд пристигат с документите за жилище накрая на града - някъде в жк "Здравец Изток". Майка ми клати глава: "Твоят апартамент е на центъра, нали?". 

Вечерта в 23 часа пристигат отново, с документи за апартамент на ул. "Борисова", предназначен дотогава за главния архитект на Русе

Ставало е дума не да му го подарят, а да си го плати, разбира се, но да му дадат тази възможност. Тогава не е било като сега - да им се подаряват разни работи. Майка ми е била недоверчива до последно, докато не е взела в ръце ключовете и тогава целият семеен съвет отива на оглед. И така семейството остава в Русе.
- Казвате, че характерът му е бил много благ - как се съчетава това с хищника, който трябва да разпръсва защитниците и да вкарва голове?
Малинка: На терена провеше каквото трябва, но извън него беше кротък и тих. Когато е извън играта, той по-скоро ще премълчи, отколкото да каже нещо лошо, а и по принцип беше много мълчалив. Отиваше където трябва да се отиде и правеше каквото трябва, но не говореше много. Имало е случаи, майка ми да отива и да му иска заплатата. На нас, децата, нищо не ни е отказвал. Беше все по лагери, по мачове и подготовки, а аз учех в интернат и се прибирах вкъщи за събота и неделя и я го засека, я не. Занимавах се със спортна гимнастика, а сестра ми с лека атлетика. Майка ни също беше лекоатлетка. 
- Вкъщи крепост за почивка ли беше?
Малинка: Беше почивка, когато няма празници, защото тогава беше хан! Особено на Никулден! Тогава от сутринта телефонът звънеше и идваха гости, а вкъщи вече беше отворено и масата - подредена. Вземахме от съседите още маси и столове, защото винаги си ставаше един малък сбор! Хората често си идваха с храната, само просто да се съберат и да го видят - всеки идва и носи, имаше изобилие от храна. Той никога и на никого не е отказвал гостоприемството си, но обичаше усамотението у дома, а когато беше уморен, всички му пазеха тишина. При спазване на режим беше много дисциплиниран и не можеше да го изкушиш с нищо! 

Той е единственият футболист, на когото се е разрешавало по време на режим да си стои вкъщи - защото знаят, че задължителщо ще е в леглото и ще почива

Единственото нещо, което можеше да го изкуши по време на подготовка, беше играта на шах, играеше я легнал. Беше много добър на шах, биеше майстори на спорта. Когато отиде в шах клуба на село Тръстеник, там се събираха всички да гледат играта му. Когато се знаеше, че той ще отиде там да играе, шахклубът беше пълен! 
- Откъде тази любов към шаха?
Юлия: Нямам представа, но това беше любимата му игра. Много държеше и аз да играя добре шах и когато играехме заедно, изчакваше да намеря сама изхода от дадена ситуация. Аз се изнервям от това, но той оставаше спокоен: "Хайде да видим сега има ли и друго решение, хайде да го потърсим!", а аз бях съгласна дори да падна, но играта най-после да свърши. "Я се върни и помисли!", казваше ми той. Обичаше да ни подтиква към разсъждения и обичаше да ни обяснява логиката на ходовете в шаха.
- Това ли беше най-големият празник вкъщи - Никулден?
Малинка: Нова година беше най-големият за цялата ни фамилия празник, а той винаги караше нас, децата, да се чувстваме много специални. Събирахме се от мало до голямо с всички роднини, а той се маскираше като Дядо Мраз. Правеше така, че много да се забавляваме и да бъдем заедно. 
Юлия: Много добре се чувствахме у дома и непрекъснато играехме с топки. А татко, между другото, имаше подход как много благо да те накара да свършиш нещо. Например когато аз не искам да отида на вилата и да копая, той ще ми каже: "Хайде, зайо! Ще отидем на вилата, а преди това ще хапнем, че майка ти е направила макаронки". И ти отиваш...  Аз например много се страхувах, преди да стана шофьор. Когато взех книжка, той беше винаги до мен в колата, но искаше да карам само аз, колкото и да ме е страх. Пукаме гума и ми казва да я сменя? Майка се обажда леко: "Кольо...". "Нищо, аз съм в колата, но може някой ден да не съм тук!". Правеше някак така, че хем ти е спокойно, хем придобиваш умения.
- Къде беше тази вила?
Юлия: На девети километър е и още я пазим. Малка е, трийсетина квадрата, но ни е мила. От верандата на втория етаж се вижда целият Дунав.
- Нямаше ли някой порок баща ви все пак?
Малинка: Имаше - 

пушеше, макар че по-късно отказа цигарите, но никой никога и никъде не го е виждал пиян

Веднъж се върна засмян от сбора на един приятел: "Жена, много съм пиян, пихме едно домашно вино". Това му беше напиването, никога не сме го виждали у дома пиян. Сядаха и пиеха с майка ми по една малка чашка ракийка със салатка или по чаша вино. Голяма слабост му беше и билярдът - можеше да осъмне там. Имаше много точно око и беше изключителен! А как смяташе наум само! Помнеше числа, проценти, формули, геометрия - всичко. Извика ме един ден в билярдната зала: "Ела да видиш как има геометрия и тук. Виждаш ли топката, виждаш ли къде е и другата топка? Имаш ъгъл на падане и ъгъл на отражение, това е жива геометрия". Знаеше как и къде да удари, нанизваше топките и можеше да осъмне там, което пък ядосваше майка ми.
Юлия: Никога не ни е посягал, но колкото и да беше кротък, аз имах много голям респект към него. Веднъж се задържах преди лягане, поглеждайки тайничко към телевизора. "Лягай си!", извика майка ми. Аз мълча, понеже ме няма там, нали. А той само махна с ръка към мен и аз изстинах от страх - какво ли ще стане сега? А пък аз знаех, че нищо няма да стане - той никога не ми е правил нищо. И съм си мислила: какъв респект и уважение към себе си умееше да изгражда, без да е било нужно да демонстрира каквото и да е. Но с ежедневието си и начина, по който живееше, ни показваше, че може да се справи с всичко - беше много, много хубаво!
- Както казваме сега: бил е естествен лидер и не му е била нужна специална позиция за това. Вдъхвал е респект, а и като център нападател е бил с добра физика.
Юлия: Беше висок 1,76 м и имаше нормална мъжка физика. Мускулите му нямаха голяма маса, но качеството на мускулите му беше истинско. Каквото и да сме правили заедно с него като деца, мъжката му сила е била там и се е усещала. 

Той беше мебелист по професия и ни е водил с него да сглобяваме секции и гардероби

Гардеробът, който е в спалнята, е направен от него, както и други мебели. Ходехме и за риба заедно, а аз бях "момчето на татко". Когато правехме ремонт и лепим тапети, му помагахме, но той искаше първо сам да опита всичко. С някои ремонти се занимаваше майка ни или викахме техник, защото той не отбираше от електричарство и си го признаваше, обаче имаше мотика например и копаеше.
- Той е бил много необикновена звезда?
Юлия: Много скромен беше, много скромен! Не на една, на две мравки път правеше! И не подминаваше никой, който искаше да поговори с него.
- Добре, как се разхождаше Кольо Йорданов по улиците при тази слава и отчивчивост? 
Юлия: Беше все усмихнат. Все някой ще го спре нещо да му каже или да го пита нещо, а той пък на никого не отказваше. Аз говоря за ветераните, но иначе като действащ футболист не мога да отговоря.
Малинка: Бях 7-8 годишна, случваше се вечер да ме вземе със себе си в ресторант "Потсдам", там вечеряше отборът след мач. Оставали сме до 12 часа. Аз буквално заспивах и целият ресторант правеше оборот, защото татко беше там. "Ела при нас бе, Кольо!" и той ходи по масите и си приказват. А самото отиване - тръгваме от вкъщи и започва едно непрекъснато спиране по улицата и ние с майка все изчакваме. Два часа ни трябваха да се доберем до ресторанта! На никого не отказваше, на никого, без значение кой е човекът.
Юлия: По-късно, когато спря да играе, не можеше да изгледа мач от трибуната. Все зад една от вратите сядаше, за да не го виждат много. 
- А имаше ли огорчение в себе си след края на футболната кариера?
Малинка: Имаше. 

Разочарован беше, че само на него не му дават да води "Дунав"

че му разрешават да бъде само помощник-треньор. А пък то си беше, защото той не обичаше да му казват кого да пуска да играе и кой да не играе. Преди да изпадне "Дунав" от "А" група, той два пъти е казал на партийно събрание, че ако отборът продължава да тренира и играе по този начин, ще отиде в "Б" група. Играят мъже, а тренировките са като за юноши. Правят му забележка, да не говори така. "Как да не говоря, като го виждам, ще изпаднем!", казва той. "Ако още веднъж го кажеш, Кольо, ще те уволним! И от партията ще те изключим!", заплашват го те. "Така ли?!...". Идва си вкъщи, взема си партийната книжка, пуска си молбата за напускане, връща си партийния билет и им казва: "Ето ви отбора - тренирайте си го, аз бях дотук!". 
- Ето това е голям контраст с благия му характер! 
Малинка: Много силен характер беше! Върна си билета и има каза: "Вие от мен нужда нямате, щом разбирате толкова от футбол!". Веднага след това отиде в Исперих - те бяха в зоната тогава, а той за две години ги вкара в "Б" група и ги остави на 7-о място. И там обаче ситуацията се повтаря: започват да го притискат кого да пусне да играе и кого да не пуска. "Така ще бъде, Кольо!". "Така ли?! Щом ми се бъркате и разбирате от футбол, довиждане!". Целият отбор се опита да го върне, но не успяха. Наистина, в определени моменти проявяваше голяма решителност. Той казваше: "Аз нося отговорност кой ще играе. Ти ли ще ми кажеш дали да пускам, или не някого? Кой ще отговаря после? Аз мога да нося отговорност за този отбор, но да ми кажеш ти кой да играе...". 
- Казахте, че баща ви много е обичал да играе шах и билярд, но риболовът също му е бил голямо хоби. 
Юлия: Да, 

обичаше да ходим за риба и ме научи да я ловя

Ходехме на Дунава при с. Ряхово. Цял ден можехме да стоим до водата и да не мръднем оттам! А за първи път лових риба с него в родното му място Тръстеник - там има два язовира с една тясна ивица помежду им. Всъщност хората го намираха и на язовира. Ходехме на язовира в Баниска и аз много обичах да ловя на плувка, за да гледам как кълве, но нямахме оборудване за по-големите риби. Изведнъж при нас дойде един човек, подаде му една огромна риба и му каза: "Кольо, искам да ти подаря тази риба!". И той миличкият, на връщане вкъщи я носеше така, че да се вижда. Риболовът учи на търпение, там се научаваш да мълчиш и да дочакваш момента.
- Много е тежко да ви връщаме към този спомен, но той си отива много млад...
Юлия: Да, разболя се и почина едва на 52 години. Отначало са можели да го спасят, а после вече не можеха. 
- Как така?
Малинка: Казаха ни, че не са извадили тумора по време на първата операция, която му направиха в София. Но ни го казаха в Русе. Когато взехме документацията, разбрахме, че в София са засегнали важен кръвоносен съд и са се опитвали да го спасят в продължение на 4-5 часа, прелели са му и много банки кръв. Можели са да кажат, че туморът не е отстранен, тогава е бил доброкачествен. След това вече той се е развил в злокачествен и тук го оперираха, но не успяха да го спасят. 
- Сломи ли го болестта или го направи по-мъдър?
Юлия: Никога не се е оплаквал пред нас и никога не го чухме да охка. 
- Да се върнем към светлите спомени - обичаше ли вицове?
Малинка: Обичаше да се шегува. Един ден например майка ми си мереше талията, беше напълняла. Той я вижда: "Какво правиш бе, жена?". "Меря си талията, отговаря му тя. "О, боже! Някои хора си мислят, че имат талия...". Майка ми така се впрегна, че за две седмици отслабна. Обичаше да се шегува, но не го правеше просташки, а така, че да се досетиш какво ти казва. 
Юлия: Беше много интелигентен! Опитваше да ми показва някои неща относно математиката и ми казваше: "Математиката е верига", когато пропусках някой от уроците. Умееше да пресмята наум трицифрени числа, учеше ме да закръглям. 
Малинка: 

Свиреше на акордеон - 80 баса, пазим го вкъщи

Стари градски песни, научи и мен да свиря - и двамата сме слухари. Чуеше ли някоя мелодия, нямаше начин да не я засвири, когато се съберат на вилата. Много вярно пееше! И ако аз някъде изфалшивея, ми казваше: "Върни се, тук не е добре!".
- Имало ли е нещо, което много да е искал да направи и да не е успял?
Малинка: Да си купи "Мерцедес". Помня как каза, когато се върна от Германия: "Ние ряпа да ядем пред германците!". Той беше там с националния отбор. Възхищаваше се от тяхната точност и дисциплинираност. Като се върна, казваше: "Ей това ако можем да въведем в България, наистина ще направим  футбол!". Там играчите са били в домовете на немските си колеги, той е бил у централния нападател и отиват на стадиона с неговата кола. "За първи път видях как "Мерцедес" "заспива" на 200 км/ч! Ето това е кола, тъй да ми е мечта да си купя мерцедес!". А той имаше "Лада".
- Какво мислите за инициативата на Хачик Лебикян да се припомни за един знаменит момент от кариерата на баща ви с тази снимка на гола му със задна ножица, но всъщшност да се припомни за самия него? 
Малинка: Отидох да видя снимката на татко и се разплаках... Хубаво е, много е хубаво! Градът има нужда да си спомни за него. 
Юлия: Признателни сме. Мисля, че има нужда от такъв пример, за да поискат и други да направят нещо като него. Един човек, дошъл отникъде, без особено потекло и специални протекции, но успял да направи нещо голямо и направил така, че толкова много хора да го помнят години наред, дори когато вече го няма. Трябва да се направи нужното, за да се помнят и други хора като него, за да може човек да поиска да се потруди. За мен това са примери, които показват, че не е невъзможно да се справиш, че с повечко труд мечтите се сбъдват. Трябва да говорим повече за такива русенци и трябва да се гордеем с тях - така децата ни ще се запалят. И колкото повече от тях се докоснат до тази искра, толкова по-голям ще е шансът някое от тях след време да вдъхнови хората с успешната си лична история.


Съдбата удря два пъти автора на
изключителния гол ала Пиола