Втора книга с поезия само за няколко месеца издаде русенецът Стоимир Иванов. И двата сборника представляват малки бижута, интригуващи раритети, които включват впечатляваща лирика с прекрасни илюстрации - и всичко това оформено стилно от русенското издателство „Авангард принт“. Книгите се наричат „В края на морето“ и „Жълти пътища“. Илюстрациите в първия сборник са репродукции на живопис на Стоимир. Вторият сборник съчетава поезията с художествена фотография на Павлина Иванова, съпругата на автора. И в двете книги има много море, много синева, много откровеност, много цвят и много горчилка. С две думи: много от това, което за по-кратко наричаме „живот“.
Цветовете в поезията на Стоимир Иванов са обясними: той е художник с много самостоятелни изложби и с още повече участия в общи експозиции, пленери, биеналета и триеналета. 
Поезията в живописта на Стоимир Иванов също е обяснима: двете стихосбирки са повече от изразителни. 
Сюжетността в лириката на Стоимир Иванов не е новина за хора, които са чели негови белетристични публикации в литературната периодика от сравнително недалечното минало. Тези, които не са чели досега, най-вероятно скоро ще четат и разкази на Стоимир - след поетичните книги той започва да събира сборник с проза. 
И тук идва въпросът: кое от всички тези артистични измерения на Стоимир Иванов има допирателни с това, което той всъщност работи? Защото Стоимир Иванов е... адвокат! 
„Хайде да се разберем - аз не съм никакъв писател, не съм никакъв художник. Много ми е смешно, като почнат хората така да се определят сами. Аз съм човек, който рисува с бои. И човек, който пише, защото има какво да разкажа. 
Обичам да гледам, да наблюдавам, да анализирам. И да чета и да откривам
казва Стоимир. И ми показва книга с разкази на майстора на строгата фраза и на зашеметяващия с простота и с дълбочина сюжет - великия Ърнест Хемингуей. В един от тези разкази, побрал се в две скромни странички, русенецът разчита кодовете, които в друго време ще взривят дарбата-гейзер на рисувача на мистичното Макондо - не по-малко великия Габриел Гарсия Маркес. Важното е сетивата ти да са отворени и да възприемаш това, което виждаш, убеден е русенецът. И добавя: „Човек не може да изгражда душата си - тя, душата, си е такава, каквато е. Но може да й помогне с тези сладинки - словото, музиката, изображението - тя да се разтвори, да се възвиси. И ако душата ти е такава, че ги иска и ги търси тези „сладинки“, тогава човекът може да й достави тази пълнота. И защо да не го направи - след като от това и той самият ще се чувства по-добре, по-равновесно и по-смислено...“. 
Всичко в битието на Стоимир досега по някакъв начин представлява 
ключ, който в някакъв точен момент отключва точна ключалка
Такова е морето, което органично присъства и в картините, и в стиховете му - но то е част от живота му, тъй като Стоимир е роден в Бургас. Плажът до Бункерите, батковците, които играят белот на пясъка и пращат хлапето да им намира цигари, докато от тонколоните гърмят хитовете на AC/DC. Четири-петгодишен той започва да разказва случки, които е видял, като ги рисува с картинки. А когато тръгва на училище, учителката му съветва родителите му да го заведат на уроци в Пионерския дом. Така момчето попада при младата тогава художничка Райна Рачева. За Бургас тя беше това, което беше Бай Киро Станчев за Русе - няма дете с дарба, което да не е минало през нейната школа, обяснява Стоимир. И разказва, че през 2018 г. той и неговата първа учителка по живопис се срещат като участници в Биеналето на съвременното българско изкуство в Бургас: „Припомних си ателието, в което рисувахме, упойващия аромат на терпентина и маслените бои, с които работеше тя, докато ние правехме само темпера, първата ни изложба през 1972 година“. 
Година след това семейството му се премества в Русе. И това отключва нови преживявания. Момчето учи първо в „Олимпи Панов“, но след това се премества в „Лиляна Димитрова“ /днешното „Алеко Константинов“/. Беше толкова колоритно - в класа имахме арменчета, турчета, циганчета, а 
най-хубавото беше нашият учител по рисуване - съвсем младият тогава Фикрет Ислямов
той е човекът, който ме изпрати да вземам уроци при Бай Киро, разказва Стоимир. Желанието му да учи в Художествената гимназия в Казанлък обаче срещнало непоклатимата съпротива на родителското тяло. И изправен пред настояването да усвои професия, Стоимир избира Техникума по обществено хранене. 
„В нашата специалност „Технологията на храненето“ бяхме 3-4 момчета, а в края на четиригодишното обучение задължително трябваше да сключим договор с „Балкантурист“, че 5 години ще работим в системата. Без такъв договор не можеш да се явиш на защита на дипломната работа. Това беше, защото за средно специално образование държавата давала допълнителни пари и ти след това трябва да ги отработиш. От този договор може да се освободиш, само ако станеш студент, миньор, военен или милиционер. Инак няма мърдане“, обяснява Стоимир. Който започва работа в хотел „Рига“. 
„Бяхме общо петима готвачи, а сервитьорите бяха 18 човека, работа имаше страшно много. Тогава готвачите бяхме кът, помня, че като ни разпределяха, това стана на специална церемония в „Дунав“, посрещнаха ни с пита и мед. Докато за сервитьорите беше друго - там, напротив, за да те назначат, трябваше да бутнеш подкуп. Но един сервитьор изкарваше моята заплата от 124 лева за три дни само от бакшишите“, припомня си русенецът. Първото му кандидатстване в Шуменския университет „за учител по български“ било неуспешно. Но той решава да не се връща в кухнята на „Рига“. „Да, обаче у дома
пристигна писмо, в което пишеше, че ако не се явя на работа, ще трябва да платим 6100 лева
толкова струвало моето обучение. Тогава нашият апартамент струваше 6600 лева. Така че се върнах. И изкарах там до казармата“, продължава юристът. 
В поделението на границата в Брегово той е готвач - но понеже е грамотен, а и е бил комсомолски секретар  на техникума, моментално се налага и там да поеме тази дейност. „Един ден ми дадоха да надписвам книги за награди - едната беше „Конна армия“, отворих да прочета малко и толкова ме впечатли, че после помолих момчето, което я получи, да ми я даде да я дочета. Така попаднах на Исак Бабел“, казва Стоимир. 
За себе си той е отключил литературата в гимназиалните си години. Тогава ходи в русенските кръжоци на Стефан Епитропов, Здравко Кисьов и Руси Русев. Първите му публикации на стихове са в списание „Родна реч“, а негово стихотворение за Пеньо Пенев печели награда и отвежда автора на конгрес на писателския съюз в Димитровград. По това време вече не рисувах - нали ще ставам писател, засмива се Стоимир. 
Но малко преди да приключи службата на границата, в казармата предлагат на граничарите да започнат работа в специални поделения в София. Той приема това като вариант да приключи стажа в кухнята и да започне да се подготвя за изпити в университета. От 1985 година става студент в Юридическия факултет на Софийския университет. Оттогава датират познанствата му с актьори, музиканти, писатели. Тогава русенският алманах „Светлоструй“ в два броя отпечатва негови разкази. Първата публикация е придружена от 
представяне на младия автор от белетриста Дончо Цончев
Малко по-късно в София отидох на негова лектория в университета за късия разказ и там вече се запознахме лично, казва русенецът. Тази неколкодневна школа е изключително важна за него. И не само с прагматичните съвети и разкриването на технологията на изработването на текста. Но също и с една от максимите на сладкодумния български разказвач - „Не е важно какво, а колко и как!“. И с деликатното, но категорично насочване на участниците в семинара към четене и изучаване на класици като Иван Бунин. 
И досега Бунин остава сред ценените от Стоимир Иванов писатели. Бунин, Бабел - а те всъщност са толкова различни, както и Хемингуей, но не романите, а разказите му, Ивайло Петров, но не „Хайка за вълци“, разказите на Труман Капоти, Уилям Сароян, Маркес: това са част от пристрастията на русенеца. В различно време той посяга към различен автор - защото не просто чете, а анализира, размишлява. Някои от текстовете обича да чете на глас - Габриел Гарсия Маркес е толкова ритмичен, че просто трябва да бъде четен на глас... 
Така е и с предпочитаните художници. „Като млад много харесвах Тициан, след това - Рембранд. После открих Ян Вермеер - о, Вермеер!.. 
А Ван Гог?! Луд бил. Защото си бил отрязал ухото! Пълни глупости! 
Погледнете как е създавал картините си - колко време трябва, за да положиш единия слой, да изчакаш да изсъхне, да прецениш какво къде да добавиш и така да го направиш, че да не съсипеш всичко... Невероятен е!“, казва Стоимир. Който вече е показвал своите живописни работи в много изложби. Първата му самостоятелна експозиция в Русе е през 1997 година, прави я в залата на „Борисова“ 6. Пак тогава става член на Дружеството на русенските художници. Тогава регламентът беше безапелационен: за да те приемат в Дружеството, трябва да имаш три участия в Есенен салон. А пък за Есенния салон имаше ситно сито - жури от професионалисти преценяваше кого да допусне и кого да отхвърли... 
Само от миналия септември досега Стоимир направи едно представяне в Русе и едно в София на първата си издадена поетична книга „В края на морето“, една живописна изложба заедно с Гриша Кубратов, участия в биеналета, а ето че преди дни излезе от печат и втората му книга с поезия „Жълти пътища“. В момента подготвя стихове за публикация в ежегодното издание „Любослов“ на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, седалището на която е във Филаделфия. 
Какво му предстои - за това Стоимир не обича да говори надълго и нашироко. Каквото има да става - ще стане. Съдбата си знае работата. Пак тя знае и къде се намират ключовете за следващите ключалки, които ще отворят други пространства за човека, който разказва истории с думи, с образи, с цвят и с ритъм. Истории, простички като живота. По-шарен от който трудно може да се намери. Стоимир Иванов знае това, не защото го е чул или прочел - знае го, защото го е преживял. Ние можем само да се надяваме да го разкаже и на нас.