Един от любимите русенски актьори Венцислав Петков на 24 май смени амплоато. На сцената, на която десетки пъти е излизал като някой друг - в ролите на царе, хъшове, мъдреци, министри, забавни или коварни персонажи - на същата тази сцена завчера той излезе за първи път като... Венцислав Петков! Защото в спектакъла със заглавие „Тържествена церемония по връчване на ежегодните награди „Русе“ актьорът бе поканен без специален костюм и без грим, а със своята собствена персона и собствените си заслуги за развитието на русенското театрално дело. И след 10 години той за втори път получи престижната статуетка, този път за своята 60-годишнина.
А русенци в залата чуха 
един искрен, макар и кратък монолог 
- в който Венцислав Петков не пропусна да сподели горчивината си от това, че материалното измества духа, но и все още блещукащата у него надежда, че все пак, въпреки всичко, битката за духа трябва да продължи и че тя все пак най-накрая ще бъде спечелена. 
Поздравленията към него заваляха още ден преди 24 май. А причината е, че рожденият му ден е точно ден преди един от най-големите, най-смислените и най-красивите празници на България. На 23 май актьорът получи плакет „Русе“, вечерта получи аплодисментите на вярната русенска публика за спектакъла „Службогонци“, а след това часове наред в Клуба на дейците на културата получаваше поздравления от колеги и приятели, дошли да стиснат ръката и да прегърнат рожденика. 
Интересно, 
много от важните събития в живота ми са все на тази дата - на 23 май
казва Венци Петков. Тогава е бил абитуриентският му бал, след това абсолвентският, при завършването на театралната академия - също на тази дата, дори преди време катастрофирах точно на този ден, продължава той. 
Как обаче за един варненец Русе и русенската сцена станаха негови до такава степен, че вече не мисли себе си другаде? 
„Когато се дипломирах във ВИТИЗ, имаше практика от различни театри да идват да гледат наши спектакли и да си избират актьори. В интерес на истината, мен ме поискаха от две страни - от Варна и от Русе. Тогава обаче това не беше най-добрият период на варненския театър. Докато русенският беше на върха. Затова когато неговият директор Васил Попилиев - Дедо ми предложи, аз се обадих на вуйчо ми, Милко Желязков, той беше актьор в Бургас, да обсъдим вариантите. Той ми каза: „Там се прави страхотен театър. Там работи Слави Шкаров. 
Щом са те поискали от Русе, не се колебай!
Заминавай!“. Послушах го. И дори не се обадих на нашите да им кажа, че имам избор и че единият град е родната ми Варна“, казва Венцислав Петков. 
Актьорската жилка пробива у него, още докато е ученик. „Макар че, да си призная честно, „кариерата“ ми започна с фалстарт - бях във втори клас, когато актьорът от варненския театър Иван Нанев започна да събира театрален състав към тогавашния пионерски дом. Отидох на кастинг и... той не ме одобри! По-късно обаче, вече бях ученик в 9 клас в Математическата гимназия, друг актьор, Иван Йорданов /впрочем, и двамата са работили и в русенския театър!/ направи театрален състав към едно читалище. Той ме одобри и с него поставихме „Шибил“ от Йовков. В този състав бяхме трима души, които по-късно, макар и в различно време, станахме студенти във ВИТИЗ. 
В студията бяхме заедно със Стойко Пеев, който изигра ролята на Хан Аспарух 
в известния филм, и с Николай Колев, който също завърши театралната академия, той е баща на младата талантлива актриса Елен Колева“, продължава Петков. 
„В 11 клас изживях една истинска драма - в един и същи ден, в един и същи час във варненския театър се откриваше школа за подготовка на кандидат-студенти за ВИТИЗ, а в МГ се провеждаше олимпиада по математика. У дома бяха сигурни, че трябва да продължа с математиката, баща ми беше инженер и беше убеден, че това е и моето бъдеще. А аз се чудех как да разреша дилемата с ужасното съвпадение. Накрая взех доста рисковано решение: отивам на олимпиадата, написвам условията на задачите и веднага предавам празен лист, без решения! Бил съм на олимпиадата - отметнали са ме. И веднага хуквам към театъра...“, връща се в спомените си актьорът. 
Очевидно не е сгрешил в своя избор. Защото както сам признава, 
той е един от редките щастливци, за когото работата е удоволствие
Нямам събота, нямам неделя, нямам работно време - но това, което правя, не ми тежи, защото се чувствам на мястото си и в своята кожа, обяснява актьорът. 
Изключително благодарен е на своя професор, в чийто клас учи в академията - проф.Анастас Михайлов. „Прекрасен преподавател, страшно много ни е дал. Като отидох във ВИТИЗ, смятах, че ще играя само Ромео. В трети курс обаче той разпределя ролите в спектакъла „Михал Мишкоед“ и на мен ми дава... Ловчанския владика! Дебел, мазен, похотливец, абе, направо нерез! Тази роля, за която всички в класа бяхме убедени, че отива при Ивайло Калоянчев, той, видите ли, ми я дава на мен - на Ромео! В първия момент се стъписах. А след това - и досега - съм благодарен на професора. Защото това е истинската задача на театралната академия: не да те хвали колко си красив и колко си велик, а да те пробва в различни посоки, да ти покаже, че можеш и това, и това, и още друго... Точно това правеше Анастас Михайлов - хвърляше актьорите от едно измерение в друго, от един типаж в коренно противоположен“, разказва артистът. 
Русенският театър е другата голяма негова школа. Той идва тук 24-годишен и попада в трупа, в която работят Слави Шкаров, Васил Попилиев, Диди Димчев. 
Като си помисля, аз наистина съм късметлия
констатира актьорът. И посочва щастието да играе с режисьори като Стоян Камбарев, с когото правят прочутата „Музика от Шатровец“, Елена Цикова - нейни са спектаклите „Суматоха“, „Напразните усилия на любовта“. За главните роли в „Суматоха“ и „Музика от Шатровец“ Венци Петков печели наградите на националния театрален преглед. Страхотни спомени имам оттогава, казва той. Още с дебюта си на русенска сцена младият актьор вече е наясно в каква атмосфера му предстои да работи - за първи път русенската публика го вижда в „Свекърва“ с изключителната Елена Стефанова. С нея играх и в „Животът - това са две жени“, бройките на двете представления бяха някъде към 300-400, спомня си актьорът. И отбелязва специално цялата драматургична поредица от Елиас Канети, като посочва, че русенският театър е единственият в света, поставил и трите пиеси на Канети. 
Специално място той отрежда на ролите, които е правил с Александър Беровски, най-вече в пиеси на Радичков - „Януари“, „Опит за летене“. Бяхме съмишленици с Беровски, „Фламбе“ беше като завършек на творческия ни тандем, няма да забравя, като го играхме в малката зала на Народния театър, публиката направо цвилеше от възторг, допълва той. Много постановки правят с Пламен Панев. Ценя го много, творчески се разбирахме добре, без значение, че той ме смени като директор, казва Петков. И добавя интересно свое наблюдение. „С него направихме „Оттегляне“ на Вацлав Хавел - това беше българската премиера на пиесата. Главната роля в този спектакъл за мен дойде след директорския ми период в театъра - чувствах се невероятно, страхотно в тази роля. Тя имаше много допирателни с моите размишления и констатации, аз тъкмо 
по време на моето директорстване разбрах, че театърът е и политика
казва Венци Петков. 
С идването си в Русе още на втората година започва да води театрална студия в Младежкия дом. Всъщност, той като четвъртокурсник във ВИТИЗ прави дебюта си в това отношение - като поставя със студенти от Лесотехническия университет „Ние не вярваме в щъркели“ на Недялко Йорданов. В Русе води студио „Комедия“ в Младежкия дом и се радва, че трима от неговите тогавашни възпитаници са продължили заниманията си с театър - Албена Павлова, Венцислав Асенов и Къци Вапцаров. В годините се е занимавал с театралните студии в Руската гимназия, в гимназия „Христо Ботев“. 
Друга негова „запазена“ марка е студентският театър „Пирон“, който той поема няколко години след създаването на трупата. В някаква степен там Петков възстановява „равновесието“, което в „големия“ театър е нарушено - а актьорът истински страда от това, че все по-рядко се поставя добрата класика, особено Шекспир, Радичков... Затова в „Пирон“ сме изиграли почти всичко от Шекспир, усмихва се той. 
Шекспир е огромната ми слабост, заедно с Радичков и Чехов
признава Петков. И като става дума за Чехов, не иска да пропуска едно от паметните за него събития. „Когато изиграх ролята на Тригорин в „Чайка“ още 22-годишен, като студент, тогава си мечтаех като стана на 40 - на колкото е персонажът на Чехов, да го изиграя отново. Но - ето че имах друг подарък от съдбата: да играя учителя Кулигин в „Три сестри“ на Чехов, при това под режисурата на Юрий Клепиков и големия Армен Джигарханян! Към големите режисьори, с които съм имал късмета да работя, трябва да прибавя и Аркадий Кац, който направи в нашия театър „Крал Лир“, там моя беше ролята на Едмънд“, казва Петков. 
60-годишният му рожден ден неминуемо го води към размисъл. „Не мога да не си давам сметка, че една думичка определя целия ми живот: театър. Като актьор, преподавател, режисьор, кино и телевизия - преминал съм през всички разновидности и посоки на театъра. И съм щастлив, че парите през живота си съм изкарвал само от театър“, завършва той. И след серията празнични събития отново поглежда към работата-удоволствие: на 5 юни предстои премиерата на „Бог“ на Уди Алан в Канев център с „Пирон“. Четири представления в Русе, после участваме на фестивала във Враца - работа имаме предостатъчно, заключава Венцислав Петков.