В спектакъла на режисьора Недялко Делчев семейните отношения се превръщат в опасна територия, на която обичта, зависимостта, ревността и желанието за контрол се преплитат до критична точка. „Понякога липсата на любов и прекомерната любов е едно и също страшно нещо“, казва пред БТА Милена Живкова, която влиза в ролята на майката Ивон. Пламен Манасиев, в ролята на бащата Жорж, допълва: „Любовта свършва дотам, където започва тоталното обсебване“.
ЗАД ПРИВИДНОТО ЕЖЕДНЕВИЕ СЕ КРИЕ ДРУГ СВЯТ
Има нещо особено тревожно в семейството на Жан Кокто. На пръв поглед то е просто едно семейство с неговите познати противоречия, неизговорени истини, стари рани и сложни отношения между поколенията. Но зад привидно обикновеното ежедневие се крие свят, в който всеки се опитва да задържи другия близо до себе си, понякога на всяка цена. Любовта не освобождава, а привързва. Грижата се превръща в контрол, а близостта – в зависимост.
В центъра на тази история е Ивон – майка, за която синът е най-важната, а може би и единствената опора в живота. Милена Живкова не търси лесно обяснение или еднозначна присъда за героинята си. Напротив, актрисата признава, че се опитва да я разбере и да ѝ съчувства: „Никой не се е родил лош. В крайна сметка, тази жена живее по един такъв начин, защото има само обичта на детето си, както се оказва в един момент. Аз лично като актриса я оправдавам за всичко, което ѝ се случва. Съчувствам ѝ и я обичам по някакъв начин, защото тя е една нещастна жена...“.
За нея голямото изпитание пред всяка майка е да разбере кога трябва да пусне детето си да поеме по собствен път: „Както казват, ако обичаш много един човек, пусни го. Което тя не прави“. Актрисата открива съществената разлика между себе си и Ивон именно в това отношение – отдавна е дала свобода на сина си, който вече има свой собствен живот. Именно тук според нея се крие и една от най-болезнените теми на спектакъла – какво се случва, когато родителят превърне детето си в смисъл на собственото си съществуване, когато няма друга опора, друга любов, друго място, на което да насочи енергията си, освен към него. „Затова Ивон се захваща като сламка за своя син, като удавник за сламка“, смята Милена Живкова. Тази зависимост обаче не е само проблем на една майка. В семейството на Кокто всеки носи своята отговорност за задънените отношения, а границите между правото на личен избор и претенцията да определяш живота на другия постепенно изчезват.
ВЕЧНИЯТ КОНФЛИКТ
Пламен Манасиев, който играе Жорж – бащата, въвлечен в сложните взаимоотношения между героите, вижда актуалността на пиесата в този вечен конфликт между поколенията. „Този конфликт между поколенията, взаимоотношенията в едно семейство, той е вечен. Така че няма нещо, което да го прави остарял, архаичен и загубен във времето. Напротив, той звучи съвсем съвременно и днес“, казва актьорът.
Според него границата между любовта и обсебването е изключително тънка и зависи много от характерите на хората. Тя се преминава тогава, когато човек престане да приема желанията и гледната точка на другия, когато започне да налага собствената си воля и да диктува чуждия избор. Независимо дали става дума за отношенията между съпрузи, родители и деца, или за друга близка връзка.
„Точно това е темата на тази пиеса – че това обсебване стига до критична точка“, обобщава Манасиев.
МЕЖДУ ТРАГЕДИЯТА И КОМЕДИЯТА
Написана през 1938 г., „Ужасните родители“ е сред емблематичните пиеси на Жан Кокто. Първата ѝ постановка е на 14 ноември същата година в парижкия театър „Амбасадор“. Още тогава произведението предизвиква силни реакции заради провокативния си поглед към семейните отношения, обсебващата майчина любов и сложните морални зависимости между героите. По-късно самият Кокто пренася историята и на големия екран във филма си от 1948 г.
Пиесата е определяна като трагедия, но в нея има и много комични, почти фарсови ситуации. Именно този баланс е сред търсенията на екипа на театър „София“. „Мелодраматична комедия... И в тази посока са били и нашите търсения на спектакъла – да не потънем в мелодрамата, в прекалено тежката драма с рязане на вени и забиване на ножове“, обяснява Пламен Манасиев.
Актьорите не се страхуват от комичните ситуации в текста, а напротив – търсят ги като необходима „глътка въздух“ в напрегнатия свят на пиесата. Смехът не отменя драмата, а я прави още по-разпознаваема. Защото понякога най-неудобните истини за семейството се появяват именно в ситуации, които на пръв поглед изглеждат смешни, допълва актьорът.
ОЩЕ ПО-СТРАШНА ПИЕСА
Ако през 1938 г. Кокто провокира публиката с тази история, почти девет десетилетия по-късно въпросите му не са загубили остротата си. Милена Живкова е убедена, че пиесата продължава да звучи актуално и през 2026 г. Според нея артистите са се опитали да я осъвременят чрез собствените си личностни качества и начина, по който изграждат персонажите. Актрисата дори допуска, че ако Кокто пишеше днес, може би би създал още по-страшна пиеса.
Манасиев също смята, че съвременният човек не е непременно по-свободен от героите на френския драматург. Напротив, в днешната действителност актьорът разпознава зависимости, които понякога изглеждат дори по-плашещи от описаните в произведението. Въпросът дали сме успели да се освободим от старите семейни модели остава отворен.
ИМА ЛИ ИЗХОД ОТ... БЕЗИЗХОДИЦАТА
Заглавието „Ужасните родители“ звучи като присъда, но спектакълът на Недялко Делчев не се стреми просто да раздели героите на виновни и невинни. Според Манасиев в този прочит е оставена възможност за изход от фаталната ситуация – за промяна, макар и дошла твърде късно.
Може би именно това е най-същественият въпрос, който постановката отправя към зрителите – възможно ли е да обичаме близките си, без да ги притежаваме? И можем ли да приемем, че дори собственото ни дете има право на избор, който не съвпада с нашите желания?
В ролята на Ивон е Милена Живкова, Жорж е Пламен Манасиев, Леони е Дария Симеонова, Мадлен – Гергана Филипова, а Мишел – Димитър Стойнов. Режисьор е Недялко Делчев, преводът е на Мария Коева, сценографията и костюмите са на Мира Каланова, а музиката – на Исус Ангелов, изпълнена на акордеон.
„Ужасните родители“ напомня, че семейството може да бъде едновременно най-сигурното убежище и най-трудното място, от което да избягаш. Защото любовта невинаги е достатъчна, за да направи хората щастливи. Понякога, когато се превърне в обсебване, тя се оказва точно обратното – сила, която отнема свободата, вместо да я дава“, коментират от екипа.
Автор – Даниел ДимитровОператор – Борислав БориславовМонтаж – Валя Ковачева