Пред БТА Стефка Дялкова разказва, че решението да стане приемен родител я връща от Италия в България. "Съвсем случайно по българската телевизия видяхме с мъжа ми, че има такава грижа в България. Аз нямах намерение много там да стоя. Там се занимавах с грижи за възрастни хора. И започна да ми зрее тази идея. Може би две години съм се настройвала, за да взема това решение. И вече като усетих, че съм готова, дойдохме тук в Кърджали, намерихме мястото където е екипа по приемна грижа и оттам започна всичко", разказва Стефка.
Селвиназ Дургут усеща необходимостта да даде подкрепа на дете след като се среща с приемно семейство и се докосва до изведено дете. Тя е приемен родител от 2017г. Спомня си за първото настанено дете и за преживяванията тогава. "Първото дете, когато го взех, имах много притеснения – че няма да мога да го обичам, да го прегръщам, но не стана така. Сега вече свикнах и съм спокойна и се радвам, че помагам на деца", казва Селвиназ. По думите й, когато стъпи детското краче в дома, той се изпълва, но когато го напусне, домът опустява. Въпреки това Селвиназ се радва за децата, надявайки се, че са намерили своя по-добър дом.
През дома на Стефка и на Селвиназ са преминали по девет деца – от бебета до ученици. Опитът им показва, че няма универсален подход, а верният път преминава през това да дадеш обич.
"Всяко дете е различно. Не са еднакви. Но криво – ляво се справяш. Като знаеш от какво има нужда едно дете", споделя Селвиназ.
За Стефка детето е всичко и всичко е в името на това дете. "Даваш му любов, получаваш любов от детето и се радваш, когато видиш, че си е намерило точното място по-нататък. Това е най-голямото щастие и най-голямото предизвикателство за мен - да видя, че детето се чувства добре вече в другото семейство", казва Стефка.
И двете смятат, че приемният родител трябва да бъде убеден и достатъчно мотивиран в този свой избор, защото приемната грижа крие своите предизвикателства.