Има певци, които остаряват заедно с публиката си. Има и певци, чиято публиката остарява, докато те остават вечно млади. Защото съдбата им е отказала правото да побелеят. Стефан Воронов е от втората категория. Когато на 6 септември 1974 година издъхва на пътя при Божурище, той е само на 29. Оставя след себе си шепа хитове, вдовица, четиригодишен син и една легенда, която близо половин век по-късно продължава да се разказва от хора, помнещи неговия глас.
Графче от София
Стефан Воронов е роден на днешния 3 юли 1945 година в малка вила край София. Произходът му е истинска приказка - и същевременно истинска драма от XX век. Семейството му е от потомствено руско графско семейство, което търси убежище в България след болшевишката революция в Русия от 1917 година. Прадядо му получава графската титла за военни заслуги - според разказите на близките му, в района на Казан. Баща му, Александър Воронов, остава в България като журналист, пишещ под псевдонима Стефан Василев.
„Дядо ми е граф, баща ми Стефан Воронов е наполовина граф, аз съм четвърт, а синът ми Александър - осминка“, ще разкаже десетилетия по-късно неговият син, актьорът Александър Воронов, обяснявайки как благородническата кръв се разрежда с всяко поколение, докато историята около нея остава непокътната.
Детството и младостта на бъдещия идол на естрадата минават по съвсем обикновен, дори прозаичен път - той завършва строителния техникум „Христо Ботев“ в София през 1964 година. Никой строителен план обаче не успява да задържи младежа далеч от сцената.
Влюбен в актрисата, влюбен в театъра
Връзката му с театъра започва по странен начин - не заради любов към Мелпомена, а заради любов към една жена. Стефан Воронов се влюбва в актрисата Маргарита Пехливанова, родом от Плевен, и за да бъде максимално близо до нея, решава да учи актьорско майсторство - въпреки че по онова време вече е млада естрадна звезда. По думите на сина му, баща му постъпва във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ именно заради бъдещата си съпруга.
Във ВИТИЗ учи актьорско майсторство при професор Филип Филипов и завършва през 1970 година. Дебютира на сцена през 1971 година в ролята на Аркашка от пиесата „Лес“ на Островски в театъра в Плевен, градът на съпругата му, където публиката го приема като свой. От 1971 до 1974 година е в актьорския състав на Младежкия театър в София, където играе в постановки като „Тримата мускетари“ (ролята на Д‘Артанян, естествено), „Но преди да станем големи“ (1972) и „Банята“ (1974).
Двамата с Маргарита се женят тайно, импровизирано - по дънки, в Благоевград, докато тя е там на разпределение като млада актриса. Кум на сватбата е бъдещият рок великан Георги Минчев, който изпълнява сватбения марш с хармоника и китара. Историята е останала в семейната памет и заради иронията, че и двете фамилии са били против брака - родителите на Воронов са очаквали той да се ожени за момиче с „благородна кръв“, не за артистка от Плевен.
Малкото, което се знае за съвместния им живот, рисува картина на мъж, изгарящ от ревност - синът му разказва анекдот как баща му демонстративно се изкашлял в салона, докато майка му репетирала сцена с прегръдка с колега, и как дълго не позволявал на съпругата си дори да носи минижуп. Бракът ражда един син - Александър Воронов, роден през 1970 година, който по-късно тръгва по актьорска пътека и става един от най-известните дублажни гласове в България - гласа на Робърт де Ниро, Джордж Клуни в „Спешно отделение“ и герои в „Семейство Сопрано“.
Гласът, който пее чужди песни на български
Паралелно с театралната си кариера Воронов изгражда име на естрадната сцена. И тук идва славата, заради която поколения българи го помнят. Звездата му изгрява на популярните през 60-те години конкурси „Микрофонът е ваш“.
Репертоарът му до голяма степен се състои от български версии на западни хитове - кавъри на песни на Енрико Масиас, Салваторе Адамо, Джони Холидей и Шарл Азнавур - практика, типична за естрадата в социалистическа България, където западната музика достига до публиката пречупена през родни гласове и родни текстове. Сред най-популярните му песни са „Урок по танци“ (текст на Богомил Гудев), „Сняг бавно пада“, „Всяка игра“, „Чин-чин“, „Суранайка“, „Романтични времена“, „Има страна“ и „Мечтата на малкия принц“. През 1967 година песента „Дама пика“ (музика на Развигор Попов) в негово изпълнение печели втора награда на фестивала „Златният Орфей“.
Освен певец и драматичен актьор, Воронов е и многостранен артист - занимава се с пантомима, участва в детски телевизионни постановки заедно с Климент Денчев, а синът му го описва и като талантлив художник и танцьор. Тази широта на дарбата му е и причината, поради която последните две години от живота си прекарва най-вече извън България - поканен е от „Роял мим театър“ в Ниагара, Канада, където работи като пантомимист. Бил е на турнета и в Съветския съюз, Чехословакия, Полша, Куба, дори в Африка.
Именно тази международна кариера подхранва и до днес тезата, изразена в заглавие на по-нов журналистически материал за него: ако нямаше Желязна завеса, Стефан Воронов можеше да стане световна звезда. Доколко това твърдение е документиран факт и доколко романтизирана хипотеза на по-късни автори, остава отворен въпрос. Но самият биографичен факт, че е работил активно в чужбина в годините на социалистическа изолация, е безспорен.
„Маргарито, няма смисъл да стоим повече тук“
Връщайки се от канадското турне в началото на лятото на 1974 година, Воронов казва на съпругата си думи, които по-късно ще придобият тежък, почти пророчески смисъл: „Маргарито, няма смисъл да стоим повече тук, вдигаме се и заминаваме!“. Скоро след това обаче заминава на ново турне - този път в Братислава и Виена - и повече не се връща.
Животът му, разказва синът му в интервю, е бил два пъти преди това спасен на косъм. Веднъж - когато трябвало да лети със самолет, на който загива певицата Паша Христова, но директорът на театъра не го пуска на турнето и той остава жив. Втория път - веднага след новината за самолетната катастрофа, докато се втурва с приятел към болницата, колата им се удря в стълб, но и двамата оцеляват. По стара, почти суеверна логика на разказвачите в семейството, трети път не би трябвало да има. А той идва.
Последното турне
На турнето в Братислава и Виена през лятото на 1974 година Воронов пътува заедно с колеги от Младежкия театър, сред които режисьорът Гриша Михайлов - близък негов приятел, с когото деляли стая по време на пътуването. Имало и трета случайност: актьорът Васил Бъчваров, най-близкият приятел на Воронов, който на отиване е седял до него в автобуса, на връщане решава да се прибере по-рано със самолет. Мястото му в микробуса остава свободно - и Воронов сяда там.
В деня на завръщането, при напускане на хотела, Воронов се забавя - държи да изглежда добре и отива да се изкъпе. Михайлов му подвиква нетърпеливо да побързат, а Воронов отговаря през смях с реплика, която след трагедията добива зловещ привкус на предчувствие: „Да си взема един душ бе, Гриша, че като ни копаят, да сме чистички“.
Микробусът, в който пътуват артистите, навлиза в София през Божурище. На пътя, в тъмнината, внезапно се появява спрял насред платното товарен камион. Шофьорът на буса го забелязва в последния момент и завърта волана, но ударът се стоварва точно върху местата, на които седят Воронов и Михайлов. Двамата загиват на място, останалите пътници получават различни наранявания. По думите на сина на певеца, баща му е бил задрямал в момента на удара - и навярно именно това определя фаталния изход.
Графският обичай на дядото
Истинската, мъчителна драма на семейството обаче продължава и след смъртта. Майка му дълго крие истината от четиригодишния Александър - казва му, че баща му е на дълго турне в чужбина. Едва когато детето е на шест години, започва бавно да разбира какво всъщност се е случило, а истината окончателно идва от дядото - Александър Воронов старши, журналистът, на чието име е кръстен внукът - който води момчето на гробището и му казва простичко: „Татко ти почива тук!“.
Погребението носи знак за родовия произход на семейството. По молба на дядото Стефан Воронов е погребан в костюма на Д‘Артанян от ролята му в „Тримата мускетари“, в Католическия парцел на Централните софийски гробища - единственото място, където това е било разрешено. И по стар руски дворянски обичай, „нали имаме такава кръв“, дядото сам изкопава гроба на сина си - без да допусне гробари да се докоснат до тленните му останки. По иронична прищявка на съдбата гробът на Воронов се намира до гроба на певицата Паша Христова - артистката, чиято смърт в самолетна катастрофа години по-рано неволно спасява живота му.
Три години след трагедията Маргарита Пехливанова се омъжва за Васил Бъчваров - най-близкия приятел на покойния си съпруг, същия човек, чието място в злощастния микробус е заел Воронов. Бъчваров отглежда малкия Александър като свой син и често му споделя с горчивина: „Там трябваше да седя аз! Ако бях останал и не се бях върнал със самолета тогава, аз щях да загина“.
Споменът, който надживява гласа
Смъртта на Воронов е загуба не само за неговото семейство, но и за българския театър и естрада - както пише списание „Театър“ в материал, посветен на 80-годишнината от рождението му: „Театърът изгуби един млад актьор, богато надарен с много таланти, така необходими за сценичните театрални жанрове“.
През 1991 година - близо две десетилетия след катастрофата - е учредена фондация на негово име от Маргарит Данов, Стефка Берова и Георги Минчев, същия Минчев, който е бил кум на сватбата на Воронов. На 6 септември 1993 година, точно на годишнина от трагедията, фондацията организира голям възпоменателен концерт в зала 1 на НДК. Година по-късно излиза единственият албум с изпълнения на Стефан Воронов - посмъртен паметник от лента и восък на глас, който публиката не успява да чуе достатъчно дълго на живо.
Споменът за него обаче не остава затворен само в архивите. През 2012 година музикантът Калин Вельов и формацията „Тумбаито“ преосмислят един от хитовете му - „Урок по танци“ - в екзотичен аранжимент, съчетаващ стиловете на латино и афро-американската музика, познати като boogaloo. Тромпетистът Мишо Йосифов изготвя хармониите за брас секцията, а вокалист на новата версия е Мартин Ташев, описан като успял да запази „артистичния дух на легендата Стефан Воронов“. В клипа към песента участва и самият Александър Воронов - синът, затворил по своеобразен начин кръга между паметта на бащата и собствения си артистичен живот.
Стефан Воронов не остави след себе си дълга дискография, нито десетилетия на сценично присъствие. Остави нещо друго - десетина песни, които поколения българи продължават да пеят, без винаги да знаят чий е гласът зад тях; една театрална трупа, която го помни като колега с дарба за пантомима и за черен хумор; и един син, който половин век по-късно все още събира разпилените парчета от историята на баща си - графа, който станал актьор от любов, а после станал певец по призвание, преди пътят му да свърши прекалено рано на тъмен път край Божурище.
По материали от интернет