В дните около 24 май името на Стоян Михайловски се споменава често. За него напълно заслужено се говори с признателност и почит. Но той, напълно незаслужено, е много малко познат. Защото Стоян Михайловски далеч не е само „Върви, народе възродени“ - това вдъхновено патриотично и будителско творение е само частица от богатия му и сложен творчески и човешки път.
Не е по силите на един вестникарски материал да обрисува големия мислител, писател и общественик. Затова ще се спрем на един фрагмент от него, свързан с нашия град.
И Стоян Михайловски е 
привлечен от очарованието, атмосферата и духа на следосвобожденския Русе
Той записва името си в пантеона на българските интелектуалци, които оставят следа в културното наследство в града. И това е така не само заради стихотворението, известно ни като „Върви, народе възродени“, превърнало се във всеучилищен и всенароден химн, но най-вече с неговото творческо и съдбовно обвързване с Русе.
Доростоло-Червенският митрополит Григорий, с решение на митрополитските съветници, отпуска стипендия на младия Михайловски, за да учи право във френския град Екс ан Прованс. Едва ли Григорий би отпуснал тази стипендия, ако не получава нареждане от екзарх Антим I, приятел на бащата  на Михайловски.
Не минава много време и българските студенти в Екс ан Прованс, опиянени от радост, че най-после отечеството е свободно, решават да се върнат и дадат своя принос в изграждането на младата държава. Стоян е сред тях. Той иска да бъде полезен със знанията и видяното в достойната, свободолюбива и непримирима Франция.
В България обаче заварва развихрена политическа партизанщина за власт, държавни служби и трупане на пари. Неспокойният му и непокорен дух  не приема „новите“ нрави.
Тъкмо затова бързо е уволнен от Русенския апелативен съд
Причината е негово стихотворение срещу регента Стефан Стамболов.
Преглеждайки архивно запазените книги на тогавашния Апелативен съд в Русе действително срещаме името на Стоян Михайловски, но нищо повече. Въпреки това, този период се оказва съдбовен за него. На градско тържество по случай годишнината от Съединението той се запознава с Райна - дъщерята на видния русенски гражданин Георги Петрович и я избира за своя спътница в живота. Райна е възпитана и интелигентна жена Ц достоен партньор за Михайловски. През този период написва и първата си поема - „Ева“ (по-късно известна като „Поема на злото“), която е високо оценена както от критиката, така и от читателите. Успоредно с писането Михайловски увлекателно преподава френски език в Мъжката гимназия.
В къщата на своя тъст Георги Петрович, на улица „Белчова“ в старата част на града, Михайловски успешно пише и печата. Издава стихосбирките „Novissima verba“, „Железни струни“, „Currente calamo“, „Краеведски стихотворения“. На един дъх написва „Химн на св. св. Кирил и Методий“.
За да докаже своя авторитет и възможности, той се съгласява да участва в избори за Народно събрание. Михайловски
нито е впечатлен, нито е горд от депутатството и го напуска
По-късно преподава в университета и Военната академия. Непокорният му дух се проявява най-силно чрез литературата и публицистиката. Отказва да се примири с несправедливостта, ръководейки се от собствените принципи и морал, а не от това какво е „модерно“ и „прието“.
Става неудобен в столицата с безпощадната си критика към обществените порядки. За да бъде отстранен, министърът на просвещението Георги Живков  го назначава за втори път учител по френски език в русенската Мъжка гимназия „Княз Борис“.
Спомените на негови ученици са истински и неподправени. Те разказват за увлекателния патос, с който на Стоян Михайловски от френската литература и френската история, за свободата на духа и правото на всеки човек да се бори и живее свободно. Уважават го заради богатата му ерудиция и духовна надареност. Едновременно строг и либерален, Михайловски прилага френската школа на преподаване и изпитване.
Това, да го наречем трето преселение на Михайловски в Русе, не продължава дълго
Този път той се втурва в политическото лидерство. Избран е за председател на Върховния македоно-одрински комитет, създаден преди това в Русе от Тодор Паница. Премества се в София и остава там до края на живота си през 1927 година.
Преди много години попаднах на личното тефтерче на Стоян Михайловски. Заедно с няколко снимки и свои спомени, неговата племенница Софка Иванова от Русе го дарява на Регионалната библиотека „Любен Каравелов“. Тя описва лични наблюдения за поетичната и писателската дарба на поета, за неговото трудолюбие, съзерцателност и интелигентност. В това малко джобно тефтерче той записва всичко човешко, което го вълнува - битовите проблеми, сентенции, идеи за писане, политически становища, откъси от басни и сатири.
Споменава за влошеното си здраве от постоянните заплахи, ругатни и открити нападки към него и  творчество му. Злото и безпощадното жигосване на тъмните страни на човешкия характер изнервят до крайност неговите опоненти.
Ежедневно в периодичния печат се поместват злостни критики към него:
„Свободна дума - псувни“, „Народни права - за мен“, отбелязва в тефтерчето. Става дума за вестниците на либералите-тончевисти и на либералите-радослависти.
Не остава длъжен на тези „газетари, поети и литератори“. Емоционално написва в тефтерчето си басня срещу тях: „За вази е написана тази басня вестникари и писачи, поети - Вий рими що редите и ковете фрази: Пишете всичко, всичко щото щете и всяка голота забулете!“.
Обществените нрави и човешката суета са две основни теми в творчеството на Михайловски. Той се вълнува от разминаването между идеала и реалната нравствеността. В споменатото тефтерче е написал баснята за змията, в която противопоставя тези две сили.
Запазена е и чудесна сатира, осмиващи явления в литературата, които са актуални от времето на Михайловски чак до днес. Авторът дефинира проблема съвсем точно в едно изречение:
„...В сегашно време не е толкова важно да напише човек нещо хубаво, колкото е важно да наложи на хората хубаво нещо, което мисли, че е написал...“
С творческите намерения и идеи са свързани и записаните в тефтерчето мисли и сентенции: 
„Не на лошите се сърдя, но на неосветените“;
„Ламброзови типове: Неуравновесени и озверени хора, които зависят от криминалната антропология“;  
„Най лесното престъпление е да подлудиш и погубиш слабохарактерния човек: хвали го“;   
„...Изкуството не е друго нещо, освен вънкашността на кулата, което отдаваме на всичко добро и истинно“.
Педантично си отбелязва всичко, свързано с Македоно-одринския комитет. Поставя си цел да обедини македонските дейци и по този начин да спечели общественото мнение в България и Европа. Вътрешната македонска организация не само, че не го подкрепя, а започва ожесточена борба между отделните нейни лидери. Той не взема страна в този конфликт.
Иска само да уталожи страстите
на „центристи“ и „върховисти“.
Михайловски истински и от душа се привързва към каузата и работи за освобождението на Македония. Пише статии и брошури на български и френски език. С часове говори на събрания и митинги в цялата страна. При една агитационна обиколка в Русе той пише на жена си: „Да, аз плащам със себе си, давам себе си - раздавам се надясно и наляво, без да мисля и без да се щадя, жертвам здравето и спокойствието си, пренебрегвам нервите, кръвта и живота си и като възмездие за тези свръхчовешки усилия, за тези неоспорими жертви - оскърбяват ме в софийските вестници...“.
По-късно, анализирайки дейността си във Върховния македоно-одрински комитет, той разбира, че през цялото време е използван за прикритие на правителствените машинации по македонския въпрос. „Моята обиколка из Европа: философия на безсмислието...“ - отбелязва той.
След всичко преживяно, изтощен и болен, Стоян Михайловски прекъсва активната си творческа и обществено-политическа дейност. Известността и славата увеличават неприятелите на поета, писателя и публициста. Към него са изречени много непочтени думи, но те ни най-малко не накърняват народната обич към него.